“Всички можем да летим”

“Била съм птица, преди да се родя –
сънувам го и нощем, и наяве.
Понякога ръце като крила
разпервам и забравям,
че всъщност аз не мога да летя.

Била съм птица, всяка моя клетка помни
прегръдката ни с вятъра,
пространствата огромни
в небето – дом за ятото,
и скоростите главоломни.

Била съм птица, щом се съживявам
като клюмнало цвете след жажда,
щом лудият вятър завява,
в мен птичата волност възражда
и всичко сегашно забравям.

Била съм птица, преди да се родя,
но птичата душа в човешко тяло
мечтае пак за своите крила,
че в клетка се очовечава.
Но ключа си намерих – Любовта.”
______________________________________

“Танцуващи на микрон разстояние тела. На дъх разстояние. Баавно, с ритъма на упойващата музика – като свещенодействие, като ритуал за сливане на търсили половината си тела и души. Мистично! Магично! Психеделично! Забравяме кой ден е, забравяме къде сме, забравяме имената си… Властният външен свят изчезва. Вътре в себе си сме. И аз – в теб. И ти – в мен. Нахалното време спира. Лакомите ни тела се движат като в безбройно повтарян кадър от филмова лента, предизвикващ транс… Стражът – Разум е в упойка. Светите сетива са живи за негова сметка. Чувствителността им – повишена до ръба на поносимото. Жадните ни клетки са пияни от любов. Благодарните души – половини – слети в безтегловно, безгранично, безначално и безкрайно Цяло. С огромно налягане през нас тече ослепяваща и просветляваща светлина, изливаща се щедро от дебелата пъпна връв с Божествената любов. И съм аз, и не съм, а съм Всичкото. И си ти, и не си, и си Всичкото. И всеки прави любов с другия, със себе си, с Абсолюта. Не прави, а е!

Още ли искаш да ме питаш за смисъла?”
________________________________________

“(…)
Аз съм птица, море, и затова те обичам. Обичам те, защото си непредсказуемо, защото малко те познавам, защото си дълбоко, а аз не знам какво има в дълбините ти. Обичам те, защото съм свободна, защото съм ничия – ако не бях, щях да ти завиждам на свободата. Обичам те, защото не искаш свободата ми, не искаш да ми я отнемеш, а ме искаш цялата – заедно с нея. Обичам те, защото съм подвластна на твоята мощ до момента на полета. Обичам те, защото си силно, защото ме караш да рискувам и … да летя. Обичам те, защото ме привличаш с невероятна сила и в същото време ме караш да бягам от теб.
(…)
Обичам те, защото не си мое, мое море. Обичам те, защото не съм твоя – птиците не познават чувството за собственост – то ги убива. Обичам те, защото ме разбираш. Завиждам ти единствено за вечността, защото и след мен ще останат тайните ти. Затова някога ще дойда да умра в теб.
(…) Ще ти изкрещя от високото за последен път, че те обичам, и ще затворя крилете си, а падайки към теб, пак ще летя – за последен път. Но няма да затворя очите си, ще те гледам, за да видя какво има и там – в неизвестното на дълбините ти.”

Мадлен Алгафари

от обич

загорча. загорча ми неистово.
и се чудя дали да крещя,
да заплача или да вия…
знам. да попитам Защо
е наивно-глупашки безсмислено.
само още не знам
как се свиква с ранено сърце,
с рани бих ли могла да живея?
а уж в този свят всичко
е вече измислено…
уморено отпускам ръце.
а тъгата не искам да крия.
най-много от обич боли.
и от вяра, с тонове болка
пропита.

на coоkie

Всяко твое завръщане –
мъничък празник е.
О, поспри се сърце,
зажадняло за нежна прегръдка.
С теб започва денят –
тъй по детски невинно усмихнат,
всеки миг, всеки устрем и цвят,
с теб живот са – завършено цяло.
С теб утихва денят
и изгрява нощта –
всеки дъх споделен,
всеки трепет и стих,
тихо слети в едно
сме вселена снежинково-бяла.
През сезони и бури, слънца и луни
с теб изтъкана от обич съм.
И завършена. Себе си. Цяла.

щом вън пороят завали

Дори безумно да боли,
пред теб ще бъда мъжкото момиче,
щом вън пороят завали,
ще плача тихо,
после ще отричам.
Единствено по погледа стаен,
сърцето свито ще познаваш,
нощта ще е непоносимо ледена без мен,
ще тръгвам, после ще оставам.
Дори и много да боли,
в юмрук ще стискам болката на дните,
щом страх скове любимите очи,
ще вия, ще се боря, ще възкръсвам.
Дори неимоверно да боли,
сълзите в перли ще превръщам,
за теб ще подчиня стихии, и обич, и луни,
ти само силно ме прегръщай.

“Sylvia”


понякога се чудя защо продължавам да се ровя из дебрите на тъмната творческа душа и да гледам такива филми – депресивни, тежки, откровено драматични. може би защото непрестанно търся потвърждение на собственото ми твърдение, че творците подсъзнателно привличат драмата в живота си, за да извличат муза от нея по един дивашки саморазрушителен начин – в лапите на зверски силни преживявания.. може би. а може би защото знам, че в тези филми, които грижливо отбягваме, защото собственото ми ежедневие е достатъчно некрасиво, актьорите правят върхови роли.. гуинет полтроу прави най-добрата си роля досега – мрачна, твърде сериозна и трудно смилаема, точната дума за героинята й е self-distructive. кой знае защо със самоубийствената си склонност и чувството на обреченост ми напомни Вирджиния Улф в Часовете.. Даниъл Крейг (преди да стане Джеймс Бонд) партнира достойно, на моменти дори е доминиращ със силно-мъжкарското си излъчване, неотразим в кадрите на бясно като скорост рецитиране.
съчетано с музиката на Gabriel Yared. просто не намерих уважителна причина да пренебрегна Sylvia.

Понякога имам чувството, че не съм от плът. Че съм празна. Няма нищо зад очите ми. Аз съм негатив. Сякаш никога не съм мислила нищо. Никога не съм писала нищо. Не съм чувствала нищо. Искам само тъмнина. Тъмнина и тишина.