“Освен този живот”

ех, този Патрик Нес… след “Жената жерав”, втора негова книга бива погълната скорострелно. не мога да определя точен жанр, но докато четях през цялото време “виждах” филма, който сигурно ще заснемат по книгата… а идеята… е просто безценна.

“Никога ли не сте чувствали, че освен този живот трябва да има още нещо, нещо повече? Че то е някъде там, някъде отвъд, на косъм вън от вашия досег, точно там, където не можете да го достигнете…”

Истинският живот си е винаги и само истинският живот, нищо друго. А истинският живот е винаги объркан. Какво означава зависи от това как ти гледаш на него. Единственото, което трябва да проумееш, е как да го живееш.

“Жената жерав”

както много други неща в живота, “Жената жерав” ме намери съвсем неслучайно, убедена съм, като подарък, уютно загърнат в артистичен фрееричен калъф. и уж реших да я чета на плажа, а скочи в скута ми цели два дни преди почивката. удоволствието започна още щом я взех в ръцете си – в такива моменти се сещам защо все още обожавам да държа книга с хартиени страници – в мен се плъзга неописуемо усещане за нещо хубаво, което предстои да изживея, докато ги разгръщам и попивам… усмихнаха ме още първите страници, значи правилно бях предвкусила насладата…
една необичайна нощ, почти като насън, Джордж намира ранен бял жерав в задния си двор и спасява чудното изящно същество от стрелата, с която е простреляно. на другия ден в ателието му се появява екзотичната и тайнствена Кумико, която ще промени живота му по най-неочаквания начин… така започва тази приказка за любов, в която реално и сюрреално се преплитат като облачния дъх на Жената жерав и мощното изригване на Вулкана – нейния съдбовен любим. Патрик Нес буквално ме всмукна с остроумния си, по мъжки цветущ език, който те оставя без дъх. но най-вече ме спечели с разказвачеството си. а под смазващите грижи на героите му, под пластовете динамично битие, се стели поетичност и романтика като от древна легенда… от години не ми се беше случвало да погълна всичките 323 страници за една вечер, но тази невероятна приказка ме омая и усмихна.
пак ще я чета.
______________

Тя беше невъзможна. Невъзможно красива, невъзможно беше и това, че разговаряше с него, беше така невъзможно реална, че какво друго можеше да представлява тя самата, освен сън? Нозете й сигурно се носеха на сантиметър над земята. Ако я докоснеше, кожата й щеше да се окаже от стъкло и да се пръсне на парчета. Ако се вгледаше отблизо в ръцете й, щеше да види, че са прозрачни, така прозрачни, че през тях може да се чете.

“Но двамата с теб имаме много време, Джордж. Имаме всичкото време, което съумеем да откраднем. И така, могат ли въпросите да почакат? Мога ли да се разкривам пред теб много, много бавно?”

“Той въздъхна. Прииска му се да я прегърне сега, веднага, прииска му се ръцете му да се обвият около нея, неговите така загрубели пръсти да се плъзнат нежно по кожата на гърба й, по бедрата, чак до стъпалата и дланите й. Прииска му се някак да я обвие цялата със себе си, да стане нейна пещера, да се превърне в нейно убежище и да й даде покоя, който тя виждаше в него и който сам той твърдо отричаше да притежава.”

“А неостъпчивостта трябва да съществува като възможност, Джордж. Без опасността от среща с възможната болка мекотата губи смисъл.”

“Но и ти сам знаеш: всяка история съществува, за да бъде разказана. Всяка история трябва да бъде разказана. Как иначе бихме живели в този свят, в който няма и капчица смисъл?
– Как иначе бихме живели с необяснимото? – промълви Джордж.
– Да – сериозно отвърна Кумико. – Точно така. Необяснимото се случва непрекъснато. Толкова е много, че ние не можем да го поемем. Животът и щастието, и разбитото сърце, и любовта. Ако не можем да ги вплетем в една история…
– За да ги обясним…
– Не! – неочаквано остро го прекъсна Кумико. – Никакви обяснения. Историите не обясняват. Само така ни се струва на пръв поглед, но всъщност те само ни дават изходна точка. Една история никога не свършва в края си. Винаги има след това. И дори и вътре в самата себе си, дори и когато открито заявява, че тя и само тя е истинната версия на случилото се, дори и тогава тя винаги предполага други версии, паралелни версии. Не, една история не е обяснение, тя е мрежа, през която протича истината. Мрежата улавя части от истината, но не цялата истина, никога цялата истина – само части, които са ни достатъчни, за да можем да живеем с необяснимото, без то да ни убие.”

“Ръката й е вдигната, готова да го порази, готова да прекрати това мъчение, което – тя е готова да признае, макар и само пред себе си – е толкова страшно за нея, колкото е и за него. Тя го обича, а това е невъзможно. Мрази го, а това също е невъзможно. Тя не може да бъде с него. Не може и да съществува без него. И едното, и другото са изгарящи, едновременно верни по начин, който стрива клишето на прах.”