“Веселите уиндзорки”

ще започна отзад напред: малко бяха аплодисментите! на мен ми се искаше ръкопляскането и виковете браво на продължат, докато ме заболят ръцете!
отдавна не бях си причинявала театрална смехотерапия, но “Веселите уиндзорки” напълно оправда и заглавие и очаквания. пиесата е сравнително малко играно у нас Шекспирово произведение, чието действие се развива бурно и динамично в благопристойната английска атмосфера на лятната кралска резиденция Уиндзор. детайли няма смисъл да разказвам, само ще споделя, че си струва поне няколко пъти да се попие тази взривоопасна комична енергия. и макар че целия екип се справи много добре, за мен блестящо и нечовешко изпълнение направи Иван Бърнев, който буквално се обърна с хастара навън и избухна в най-зашеметяващия “телесен” монолог (не знам как по друг начин да опиша това, което се случваше на сцената), който съм гледала досега.
Адмирации и пак: като си представя какъв труд и усилия стоят зад една такава постановка, малко бяха аплодисментите!

Снимка: monitor.bg

“Пигмалион”

снимка Народен театър

струва си да живееш за тези мигове на удоволствие! това ми минава през ум по време на аплодисментите (крайно недостатъчни, по мое мнение, особено за блестящото изпълнение на Рени Врангова и Валентин Ганев) след края на Пигмалион*. силно препоръчвам.

*в творбата на Овидий “Метаморфози” Пигмалион е скулптор, който създава жена от слонова кост, влюбва се в нея и моли Венера да й вдъхне живот.

“Сирано дьо Бержерак”

ако още не сте го направили, непременно си подарете 110 минути удоволствие със “Сирано дьо Бержерак” на Теди Москов. спектакълът се изграе на голяма сцена в Народния театър и определено е емоция, която заслужава да изживеете. за да го поставя за трети път, режисьорът явно открива всеки път различни препратки в нашето съвремие и ги преплита в сюжета така изкусно, както само той го може, предизвиквайки публиката и да се смее, и да плаче, и да преживява трепетите на невъзможната любов заедно с героите..
хареса ми сценографията (минималистично черно бяло, като драсканици от поема, единствен акцент в ярко синьо) и музиката, която в меланхоличните моменти докосва право в сърцето, хареса ми безспорно талантливия актьорски състав, хареса ми и ударението върху образа на Селяка (Владимир Карамазов), с което Теди Москов уличава съвременния “феномен”, заливащ ни отвсякъде (интервю в сутрешен блок). но най-много ми хареса Деян Донков в ролята на Сирано, който от първата реплика до последната сцена раздаваше с такъв размах и безрезервно енергията си, че сливането с образа бе магическо. малко бяха двата биса след края на представлението. дано просто се случват по-често.

FB страницата на спектакъла >>

терзанията на един контрабасист

AcristaCafe_Kontrabasat

още като видях рекламната листовка за спектакъла и възкликнах: това ще е нечовешко изпълнение! и за моя радост очакванията ми се оправдаха – за два часа трите реда гости на камерната сцена в Народния попадат спонтанно, леко, като споделяне и мощно като звуци, в света на един изтерзан от собствената си личност и живот контрабасист от Държавната немска филхармония. в ролята на контрабасиста е Валентин Ганев. трябва да призная, че това уви е първото ми съприкосновение с актьора, който ми достави огромно удоволствие с играта си. той просто се е сраснал с ролята и прави великолепно изпълнение. сложна музикална съдба (както сам просъсква с отвращение), за добро или лошо проникнат от музиката, ненавиждащ Вагнер и неговите “нескопосано” написани произведения, влюбен до маниакалност и поради това мятащ се в собствените си екплозивни емоции не къде да е, а в една звукоизолирана стая, която оставя света навън, но затова пък няма как да избягаш от себе си (и по-лошото – от надвисналата сянка на контрабаса).
бях завладяна от Зюскинд още от Парфюмът, тук ми се прииска да запомня почти всеки ред от текста.
силно препоръчвам, особено за почитателите на моноспектаклите.

AcristaCafe_Kontrabasat_

да си дон жуан е самотно занимание

историите за Дон Жуан са като тези за Христос – има ги много и всичките са различни. някои изглеждащи достоверни, други съвсем поокрасени, но със сигурност добре вплетени в контекста на конкретното послание. повечето са пародии с романтичен привкус (прекрасно изиграни от джони деп примерно), тук обаче хуморът е малко, вкаран като че само за да не натежи тънката тъжна линия, съпътстваща целия спектакъл. поне за мен историята беше по-скоро тъжна, отколкото смешна. просто Дон Жуан на Морфов е студен циник, безнадежден развратник и епикурейска свиня, който мрази нравоученията и по-скоро би се самоубил, отколкото да отдаде сърцето си на една единствена жена. затова е и самотник, обречен от буйство и егоцентризъм да бъде изоставен дори от най-близкия си приятел. който очаква типичния грандиозен Морфов, може би ще бъде разочарован. случи се погледът ми да премине диагонално през реценции за постановката, доста противоречиви, както винаги, от които обаче нищо не остана като трайно впечатление, защото нямах очаквания и това се оказа по-добрият вариант, насладих се до дъно, много отдавна не ми се беше случвало да аплодирам така и да имам желанието да продължавам още и още. деян донков изнесе целия спектакъл на гърба си, въпреки сцената, пълна с талантливи актьори. просто прави нечовешка роля. прекрасно сливане, а за мен – наслада за сетивата.