restart 2.0

морският бриз издува блузата ми като корабно платно, настойчиво прониква до най-фините брънки на претоварения ми градски мозък и ме изпълва с аромат на липов цвят и обещание за ново начало…
ако само преди няколко месеца някой ми беше казал, че ще си разреша толкова много дни почивка през този юни, нямаше да повярвам. но ето – явно съм заслужила този малък флирт със слънцето, соления дъх на вятъра и крясъците на морските прасета… и то не къде да е, а в любимия Бургас.

AcristaCafe_Burgas_June2016_IMG_8970

с чисто сърце мога да нарека това място роден град, въпреки че като дете прекарвах тук само летните месеци – просто в съзнанието ми спомените от бургаските лета и досега са все така ярки, скъпи и незабравими, а останалото време почти не е оставило следа… спомням си разходките в морската градина, облечена в най-хубавата ми лятна рокля на волани, пазаруването с дядо на плодове и зеленчуци  от пазара, задължителните тегели по Богориди, гостуването при роднините, което беше истински ритуал, Прочети повече restart 2.0

просто дишай…

живително дълбоко вдишване… хипнотизиращ напев от нетърпеливите пръсти на морската пяна… изобилие от изкусителна храна… унес – сън на хладна сянка… слънчеви лъчи по загорялата кожа… гальовен бриз и сол по устните…
омиротворяване.

 

 

Тасос през септември

плясък на вълни в края на септември – истинска награда за мъчително дочаканата почивка в края на сезона. затова пък е от онези, най-сладките, след дългото горещо лято и успешното събитие в Бургас, най-после е време за въздъх. имам чувството, че сме последните четирима българи, които за първи път стъпват на острова. затова едва ли ще изненадам някого с килограмите октопод и калмари, които се консумираха ежедневно, поляти къде с узо, къде с гъсто гръцко кафе и съпроводени от неповторимите комплименти на ресторантчетата по брега – хапки реване, фануропита, баклава и чийз кейк. насладата от храната и пълноценния сън са в абсолютна хармония с визуалното удоволствие – едно безкрайно море плиска кристални води в пълните със съкровища брегове. пейзажът наоколо е леко объркващ – планинската част омайва и подвежда сякаш ту си в Латинска Америка, ту някъде в Азиатската джунгла и само долитащата отнякъде музика ти подказва, че си в Гърция. Тасос е съвършено място за “извън сезона” – празни плажове, спокоен лъкатушещ път, приветливи и колоритни собственици на ресторантчета (като Макис от The Coast в Потос), изобщо пълен покой. специални благодарности на Цвети, която всеки път така подробно описва пътешествията на семейството, че ме “запали” най-после да избера Тасос. равносметката е тотално зареждане на батериите + тонове бели камъни (камънакис ;о) и екзотични морски дарове, наловувани от гмурканията край скалите. следващата дестинация – Милос.

лятото на една льохманка I

преди време, когато сашо ми казваше с измъчено от бачкане градско изражение, искам на смокиняяяяя, изобщо не вдявах за какво става дума. никога преди не бях палаткувала, нито на планина, да не говорим за море, но ето че и това се случи :о)
та, летим си към морето (оп, пауза за разяснение: за карането на сашестия трябва да има отделна категория, например хладнокръвен-ултра-летеж. тъй като на него му идва отвътре, той не осъзнава как изглежда отстрани, но е много забавно и страховито едновременно. не стига че карането е типично мъжко можене, ами той просто го владее до съвършенство :о) на моменти, когато буквално летим с някакви невъобразими скорости и се разминаваме на една боя разстояние от съседите, които съвсем не зацепват какъв е този космически кораб, който избръмчава покрай тях, а косата ми отказва гравитацията и се отправя към тавана, осъзнавам какво доверие имам в способностите му, щом не пищя неистово като редова мацка, седнала до шофьора…имам някакви съмнения, че някой ден ще си потрошим главите на някой път, ама тези разсъждения са твърде мрачни точно за този пост, та засега ще се концентрирам над удоволствието да наблюдавам с периферното си зрение овладяните и точно премерени движения. понякога е наистина колоритно как околните шофьори просто не могат да отреагират адекватно на подобно каране, главно, щото рефлексите им са на едни други нива.. (или просто са заврени на едни места…)
та летим си към морето по тъмно, а заветната цел е къмпинг смокиня. мястото, разбира се, разбива всичките ми очаквания (ако изобщо една глезла, безнадеждно свикнала на хотели с некви звезди по тях, може да има такива). палатките са на дет’ се вика 3 метра от вълните, а току-що изгрялата луна хвърля светлинна пътека във водата (който не вярва – да иде да види!!) барът се тресе от бясна музика, облаци и джагита, в палатката се допълзява едва, когато може да се снима изгрева. заспиваш в някакво алкохолно опиянение, и чуваш единствено… вълните.

null

няма да изброявам кое ме кефи. само ще кажа, че се събуждаш и още преди да си измил зъбите, се изтичваш полузаспал във водата, ако решиш да се излежаваш цял ден, погледът ти не е издразнен от сто чадъра, в комлект със сто задника, закотвени на сто шезлонга, от които не можеш да видиш морето, камо ли да усетиш простора и да се порееш като хората.
като казах хората, се сещам, че тези тук са супер лежерни и готини. повечето джиткат както майка ги е родила, от едни ще научиш как се разпъва палатка с едно движение (жалко че не го снимах това), от друг – какво са рейките и имат ли те почва (в нашия случай достатъчно пясък) у нас, трети (цял отбор всъщност) ще те забавляват с почти изумително-непредположително-осъществимото докарване на цял кемпър на плажа.

е, покрай всичко това, има и някои неудобства. например, налага се като един изявен природолюбител, да наторяваш редовно дюните, за да могат пясъчните лилии да се развиват както трябва ( или по-скоро щото wc-то е на едни разстояния, дето ти трябва памперс от големите за изпът), постепенно свикваш с пясъка в задника, който те придружава навсякъде, с ледената вода за къпане и още куп подобни благинки, които на фона на общото размазване – фрапе на плажа, и свещи, барбекю с шишчета и ребърца на лунна светлина, как да се изразя: просто не ти правят грам впечатление. е, всичко това, разбира се, е моят безкрайно лаишки (но и непредубеден) поглед, защото никога преди не съм го правила. предполагам че хората, които от години ходят на къмпинг, всичко това им е като добър ден. струва ми се, че за първопалатколаче, се справих доста добре със сефтето, така че евала на стратегията: заведи ме, покажи ми как и после ме остави да се оправям (наслаждавам)… :о)

null