Лято на село

Близо десет години вече, откакто съм на свободна практика, но по ред причини това е първото цяло лято, което прекарвам извън града. На село. Стягаме багажа, в който освен храна, има пет платна (да не остана ненаработена), два чифта гирички, саксии с цветя (за да ми е красиво тези два месеца), книги, умора за 5 години назад и надежда, че дните на село ще заличат целия стрес на тези неописуемо трудни последни години…

Първите 20 дни изобщо не усещам, че си почивам. Чистене, разместване, изхвърляне, горене, пак чистене и отърваване от още излишни вещи. Около рождения ми ден е несвойствено студено, палим камината и пека любимите ми шведски коледни сладки. Декемврийско ми е някак. Хубавото да си на село е, че хич не ми пречи да е гадно времето – на дъжд се спи още по-хубаво.

Едва след 30-я ден започвам да усещам как времето се забавя, гласчетата на вътрешните маймунки затихват и започвам истински да се наслаждавам на мястото. След време, сигурно Прочети повече Лято на село

“Летни улици”

Истински се влюбих в това парче, и в клипа, който ме обвя като бриз в лятна сутрин – точно така изглежда за мен усещането за лято – червена рокля, бяло, боса нова, лек повей, книга и очи, грейнали от щастие… Споделям с огромно удоволствие.

Трябва да призная, че открих Мира едва вчера, в Студио 5, където прозвучаха уникални интерпретации на филмова музика. Едно от изпълненията, на изключително популярната Кукурукукуку Палома, съвсем откровено ме разплака. Споделям напълно мнението на Мира, че тъжните песни трябва да се изпълняват бавно. А това е песен от един силен и любим мой филм – Говори с нея

Благодарна съм за тези мигове зареждане, за откриването на истински перли сред монотонността на ежедневието. Животоспасяващи са.

Балконски трепети

Ако има оазис, който ме спасява през летните месеци в София, той се нарича Балконът. Това е малкото, китно пространство, резултат от непреодолимата ми страст към а) сутрешното кафе; б) цъфтящите красоти на мушкатата и в) декорацията. Ето го, през погледа и обектива на Ети, която бавно дава снимки, но чакането винаги си струва ;о)

Ако ви предстои сватбено тържество или искате да се сдобиете с красиви и идейни кадри – свържете се с Ети:
Мариета Спасова
0886/ 711 008
marieta.v@gmail.com

Истории оттук-оттам

Книгите, които белязаха това лято, са точно “летни” – подарих си леки за смилане, приятни за сетивата страници, които направиха жегата малко по-поносима, докато умът все пак се занимаваше, за да не изпада в мързел и дълбока летаргия.

Танго – бях доста развълнувана, когато една сутрин, отивайки на работа, забелязах ново издание на Мостовете на Медисън. А бях и изненадана да видя втора книга на Робърт Джеймс Уолър, издадена у нас. макар и не толкова докосваща като първата, Танго е прекрасна история за търсенето на покой, на свое място, което човек да изгради с двете си ръце и със сърцето си, за мимолетността на всичко, което притежаваме..

Истории оттук-оттам – любимата Джоан Харис, този път в провокативни и много разнообразни истории, под формата на разкази.. Със задоволство забелязах, че съм изчела всичко нейно, което е издадено у нас, а с неудоволствие виждам на сайта й, че има още, което все още не е стигнало тук, мрън..

Вещицата от Портобело – добрият стар Коелю, тази книга погълнах на един дъх, историята на Атина ми хареса дори повече от Брида, от която малко неща останаха в съзнанието ми. за съжаление, и двете са далеч от първите книги, които преобърнаха доста пластове в мен..

Жива жар – трета книга на Трейси Шевалие, след Момичето с перлената обица и Дамата и еднорога. Тя разказва толкова увлекателно и картинно, че за няколко дни почти се пренесох в романа и заживях с героите. Не мога да кажа, че се отличава с някаква виртуозност – по-скоро типично лятно четиво.

Нефертити – този роман беше изненада в купчинката, получих го като подарък за рождения ми ден. Също го погълнах за 2 дни – интриги, амбиции и жажда за безсмъртие с цената на всичко, на фона на злато, жреци и богове в Древен Египет. Беше ми интересно, въпреки че художествената измислица със сигурност е 80% за сметка на историческите факти..

Гоген – може би една от най-ценните книги от поредицата Импресионистите разказват. Нетрадиционното е, че книгата съдържа писмата на художника до приятели, роднини и колеги, без техните отговори, и доста добре описва чепатия му характер, допълнително обострен от непреодолимата жажда да твори на всяка цена.

На опашката сега са: Другата Болейн и Защо толкова малко успяваме?

ятото на една льохманка – част II

Светът сега е смален до един хамак и се побира между кориците на книгата ми. Лежа в безметежност, каквато бях забравила че съществува. Тотално изгубена за външния свят, с часове изследвам приключенията на Хана – прототипа на Хелена Рубинщайн – в едноименния роман на Сюлицър. Поглъщам страниците с алчността, с която пресушавах стотиците книги докато растях. Уви, това вече е лукс. Намирам се в едно село. От една страна цари пълно спокойствие. От друга страна – гъмжи от скрит живот. Всякакви гадинки пълзят, летят, плетат и каквото им хрумне още – на няколко пъти се улавям да правя резки, плашещи, неадекватни движения в стил марш-оттука-къш-ти-пък-откъде-се-взе, придружени на моменти с непривични извивания и кратки писъци… Това кой знае защо ми напомня комичното изпълнение на мацката от Индиана Джоунс и Храма на обречените – сцената в която той и Малчо играят карти около огъня насред джунглата, а партньорката му непрестанно пищи и се блъска в най-противни и ужасяващи твари, докато те се правят че нищо не забелязват.

Някак екзотично забавно е, наистина, че вместо пред басейна на 3-звездния хотел в Синеморец, се озовавам с дълга вещерска метла пред тоалетната в средата на двора (друга просто няма) и отваряйки вратата първата ми реакция е: за нищо на света няма да вляза вътре!! Поне пет или шест паяка висят дружелюбно вътре и така небрежно поклащат крачища, че на мен ми призлява и решавам отчаяно, че ще отложа всякакви „нужди” за края на седмицата. (Ако мразя нещо от цялото гадинско войнство, това са паяците – твърде много крака, придружено от твърде скорострелно придвижване.) По дяволите. Няма да се правя на някаква хленла сега, я! Хващам метлата (слава богу с дълга дръжка) и заразмахвам здраво. След като съм умъртвила поне половин дузина гадове, се престрашавам да надникна вътре. Хм. Ще трябва да свикна някак. Като се стъмни обаче – никакво влизане! Противопоказно е за моята клаустрофобия – току-що я регистрирах, ако ме разбирате правилно…
Иначе идилията е пълна – птички, сутрешна роса по тревичките (които на гладно се гъзурча да снимам с риск да се залея с кафето – ех тази мания макрото), дървета, отрупани с ябълки, сливи, круши, мушмули… След поредния обилен обяд, задавам логичния въпрос: защо не живеем на село?!… Минали са само три дни, а аз вече усещам как неимоверен прилив на енергия се насочва към мозъка ми и аха – аха да го залее.. Всъщност вече почти чувам онова, което наричам „цъкане”, тоест усещам задвижването на буталата, което си налагам да отместя поне за края на седмицата. Изумително е как след само 5-6 дни почивка и излизане извън коловоза, гледната ми точка е съвсем различна и вярвам в себе си и способностите си десеторно повече.. Дори се зачитам в иначе хвърлените на пода два броя на Мениджър.
А иначе ние – на село, на село, ама културтрегери все пак! Вечерно-дневният кино парад се оказва полазен от прекрасни като идея и визия фентъзи филми:

mirrormask >>

lemony sniket >>

и hitchhiker’s guide to the galaxy >>