“Японският любовник”

харесах си Исабел Алиенде преди много години, когато излезе филма “Къщата на духовете” и бях толкова впечатлена, че потърсих книгата й и още тогава бях запленена от характерното й тънко чувство за хумор, с което умее да пресъздава драмата. не мога да определя книгите й като литературни шедьоври, но увлекателните нишки на разказите й, с които неусетно те въвлича в историята, са като приказките на Шехерезада – потъваш в тях и не можеш да спреш да ги поглъщаш до самия им край. така беше със “Сборът на дните”, със закачливата кулинарно-еротична “Афродита”, с “Паула”, в която тя споделя трагедията от загубата на дъщеря си, така бе и сега, с “Японският любовник”:

“С Ичимей тя беше открила тънкостите на любовта и насладата, от необузданата и задъхана страст до свещените мигове, в които чувството ги извисяваше и двамата застиваха неподвижни на леглото един срещу друг и се гледаха дълго, благодарни за късмета си, смирени, защото бяха докоснали най-дълбокото в душите си, пречистени, защото се бяха освободили от всякакъв фалш, и лежаха прегърнати, напълно уязвими, в такъв екстаз, че вече не можеха да направят разлика между наслада и тъга, между възторг от живота и сладкото изкушение да умрат още там, за да не се разделят никога.”

“Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина? Споделянето. Никой не крачи сам през света. (…) Споделената болка е по-поносима. Клиниката помага на пациентите, но още повече помага на мен. Всички имаме демони в тъмните кътчета на душата си, но ако ги извадим на светло, демоните се смаляват, изнемощяват, замлъкват и накрая ни оставят на мира.”

“На двайсет и две години, подозирайки, че разполагат с ограничено време, двамата с Ичимей се наситили с любов, за да я погълнат цялата, но колкото повече се опитвали да я изчерпят, толкова по-неразумно пламтяло желанието и който казва, че всеки огън, рано или късно угасва, се лъже: има страсти, които са като пожар, докато съдбата не го задуши с един замах, но дори тогава остават неугаснали въглени, готови да се разгорят при малко кислород.”

'Да живея в неизвестност, без сигурност, без планове и цели, да се рея като птица на вятъра, ето това научих по време на моите странствания. Ти се изненадваш, че на шейсет и две години все още съм в състояние да тръгна от днес за утре да бродя без посока и багаж, като хлапак на автостоп, да изчезна за неопределено време и да не ти се обаждам, нито да ти пиша, а при завръщането си да не мога да ти кажа къде съм ходил. Няма никаква тайна, Алма. Вървя, това е всичко. За да преживявам, ми е нужно съвсем малко, почти нищо. Ех, свобода! Тръгвам, но винаги нося със себе си спомена за теб.' Ичи

“Любов”

“Любов” на Елиф Шафак ми връща онова сладостно усещане от четенето, което напоследък бях позабравила – да ти се иска страниците да не свършват, а с тях и чистото удоволствие от историята. отдавна спрях да се учудвам на “съвпаденията” как определени книги ме “намират” в точния момент, когато душата ми е жадна за ново знание, за по-дълбока мъдрост, за изненада или разтърсване. просто отпивам бавно и с наслада от редовете, които ме сгряват като ароматен чай в студен и ветровит ден, докато хоризонтът ме примамва неуловимо – да стигна там, където в прегръдка се сливат небе и море…

Из страниците с подгънати ъгълчета:

“Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо. То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението? То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата. Който обича Бога, остава търпелив, понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна.”

“Постарай се да не се съпротивляваш на промените, които изникват по пътя ти. Вместо това остави живота да живее чрез теб. И не се плаши, че животът ти се преобръща с главата надолу. Откъде знаеш, че онова, с което си свикнал, е по-добро от нещата, които ще дойдат?”

“Искаш ли да промениш начина, по който се отнасят към теб, първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан.”

“Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самата ти бъди течение.”

“Още откакто Шамс се появи в живота ни, все ме питат какво толкова откривам в него. А аз няма как да им отговоря. Всъщност, който задава такъв въпрос, няма да разбере, а който все пак разбира, няма да го зададе.” Руми

Има ли начин да проумееш какво е любов, ако първо не обикнеш? Любовта не може да се обясни. Тя може само да се изживее. Любовта не може да се обясни, но именно тя обяснява всичко.

“Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие.
Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг.”

“Съдбата не означава, че животът ти е строго предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от четирийсет различни равнища. Съдбата ти – това е равнището, където ще свириш своята мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш.”

“Всяка истинска любов и приятелство са разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали, сме същите, значи не сме обичали достатъчно.”

“Чрез дружбата си ние с него бяхме изживели изключителна красота и бяхме разбрали какво е да срещнеш безкрайността чрез две огледала, които непрекъснато се отразяват едно в друго. Но и досега важи старата поговорка: където има любов, неминуемо има и болка.”

“Любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е.
Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън!
Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.”

irish fun

“Да те обичам само
достатъчно трябва да е днес.
Затова нека се радваме на дара
да е споделено.
Докато нечия ръка
оформи глинената самота,
търсейки отново и отново
твоето име в нощта.
И ако тази тайнствена ръка
не сети нивга съвършенство ново,
като безкрайна песен
ще остана
до моята любов,
в пламъците силата ми се роди
и ме направи истински
над купчина развалини…”

goldfish memory >>

непозволена чувственост

снощи до късно не успях да заспя. не беше само жегата. беше усещането от един от Онези филми. дето докато се усмихваш, ти се стичат сълзи от очите и сам не знаеш защо. историите на пет жени в днешен Бейрут, преплетени в един салон за красота (Ира, не го пропускай :о)).
категорична съм, че уви малцина сред нас познават в детайли тази култура. тя прави естествени за нас неща, трудни и почти недостижими за жените там. а да си красива жена, да си различна, луда, да искаш повече от живота си, явно е сложно и повече вгорчава, отколкото придава сладост. през цялото време докато тече филмът, във въздуха се носи като сладък аромат, неуловима чувственост. тя е почти неосезаема, и е вплетена в едно – единствено място. в косите. в дългите, пищни и блестящи коси на тези красиви, търсещи любовта жени. изпълнителката на главната роля – Nadine Labaki е и режисьор на филма.
P.S. а карамелът служи за…  всъщност оставям на вас да откриете сами ;о)