“Слънчогледи за Мария”

всеки път като зачета Керана Ангелова и си припомням защо така неистово обичам да чета. то е като усещането да ти се напълни устата със слюнка от предчувствие за нещо вкусно, което ще засити сетивата, любопитството и глада за хубава питателна история. при мен този глад започна, когато бях някъде 5-6 годишна и засричах първите си книжки.. и до днес ме връхлита периодично, на огромни талази, които резултират в дълги списъци от книги за купуване и все по-изкълчени етажерки за книги. та да се върна на “Слънчогледи за Мария”: потопих се в нея примамена от сюжета – Ван Гог и историята на една Златна Мария. както беше и с Елада Пиньо, редовете ме залюляха от първия миг, възкачиха ме на едни широко разперени крила и полетях… и не можах да сляза на земята до последната страница – глътнах историята лакомо, наведнъж, преизпълнена и усмихната. това за мен си е магия. да попаднеш в подобна омая, буквално да се гмурнеш в нея, да я изживееш, и през цялото време да изпитваш удоволствие… е вълшебство, което малко книги ми даряват.

из подгънатите ми ъгълчета:

“Имам нужда от озон. Нека вали. Нека валя. Ако се изваля, проклетото безсъние може да изчезне веднъж завинаги, а аз да заспя най-сетне и да спя непробудно сто години.”

“За последно ти казвам: отдай се на болката, преболедувай я. Как пък един не се е сетил да благославя болката, как не схваща, че тя най го прави човек! Обикни я, защото може да не ти е дадено да преживееш друга любов в този живот.”

“Когато човек обича, всичко около него е красиво. И съмнително красивото, и безличното, и грозното дори.”

“Да му се не види, не знаех, че мога да бъда и романтичен, не ми е присъщо – но една облещена от нежност маргаритка в бутониерата на селското ми сако може да ме направи щастлив и красив за малко, ха-ха. За един живот – толкова се полага. Щастието със сигурност е такова нещо: мимолетно цвете, което бърза да клюмне върху ревера на сакото…”

“Не слабите и хленчещите имат нужда от закриляне, тях не ги заплашва крушение – такава нужда имат силните, когато силата им внезапно рухне…”

“Аз, Винсент ван Гог, съм художник и няма връщане назад.
Първи го нарекоха цапач. След тях – целият градец. Пука ми, к’во ме интересувате! Вече имам друг дом, без покрив и стени, моят дом е моето въображение, неистовото ми желание да създавам картини е моят дом. Аз съм домът си!”

“Не е достатъчно да обичаш някого, трябва и да го приемаш, какъвто е.”

“(…) И тукашните художници са отлични живописци, но някак монотонни. Не употребяват основните цветове, боят се от тях или не ги чувстват, тъй като не ги виждат в природата. Аз искам въодушевление, искам страст, искам цвят, искам цветовете да бушуват! Моята живопис изглежда има южна кръв – странно наистина, един холандец с пламенна южна кръв – със сигурност някой ден ще се установя във Франция или в Италия и тогава живопистта ми ще открие своята истинска родина.”

“Какво пък, има и такива, несподелени любови – важното е, че са любов. досега съм живяла без нея и когато най-сетне я намерих, знам със сигурност, че нищо друго не ме интересува – по-важно е да обичаш, отколкото да те обичат. Както и да е, любовта ни прави живи.”

“Разривът с добрите любезни академици дойде много скоро – омерзен от почтеността на безличното им изкуство, един ден лудичкият холандец, както бяха започнали открито да го наричат студентите, грабна дъската палитра, боите и папката си, метна своя дом куфар на гърба си и отпраши за Париж. без да изчака да получи документа на преподавателите, единодушно подписан от тях, който имаше едно такова загрижено съдържание: ученикът Винсент ван Гог да бъде върнат в първоначалния курс.”

“Най-прекрасното нещо на този свят – да нарисуваш картина. Да нарисуваш картина и друг да я купи. Да я сложи на стената си и да седне срещу нея. Да влезе. Да тръгне през нея.”

Бяха му омръзнали пищните жени, плътта им го беше преситила, душата му копнееше за жена, която да поеме в шепите си като светулка.

“Изворът”

за жалост това човеците сме безкрайно глупави и въпреки развитието на технологиите, като цяло от векове не сме мръднали на милиметър като ценностна система. това е тежката ми присъда след съприкосновението с 830-те страници плътна маса от идеи, които (ако си готов за тях) те блъсват челно като локомотив, отръскват здраво летаргията от реверите ти и те заставят отново да бъдеш мислещо същество. не бих се наела нито да правя ревю, нито да преразказвам тази гениална книга. дори повечето цитати, извадени от контекста, губят силата и дълбочината си. и все пак споделям една нищожна част от подгънатите ми ъгълчета. с тайната мисъл да ви запаля сами да се потопите в “Изворът” на Айн Ранд.

“Правила? – каза Роурк – Ето моите правила: нещо, което може да се направи от един материал, никога не бива да се прави от друг. Няма два еднакви материала. Няма две еднакви места на земята. Няма две сгради с еднакво предназначение. Предназначението, мястото, материалът определят формата. Никоя сграда не е рационална или красива, ако не се подчинява на някаква основна идея, а идеята определя всеки детайл. Сградата е жива, като човек. Нейната цялост се придържа към своята собствена истина, към своята уникална тема и да служи на своето уникално предназначение. Човек не взема назаем части от тялото си. Сградата не взема назаем късове от душата си. Нейният създател й вдъхва душа, която намира израз във всяка стена, прозорец и стълбище.”

“На мен ми предстоят, да речем, шестдесет години живот. Повечето от тях ще прекарам в работа. Избрал съм си работата, която искам да върша. Ако тя не ми доставя наслада, сам осъждам себе си на шестдесет години изтезание. А мога да изпитам наслада, само ако си върша работата по възможно най-добрия за мен начин. Но най-добрият начин е въпрос на стандарти и аз определям своите собствени стандарти.

“Интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да са незначителни. Да вземем например твърдението колко малък се чувства човек пред природата. Това съвсем не е изтъркана фраза, а на практика е институция. Забелязали ли сте с какъв назидателен тон я казва всеки, който я изрича? Вижте ме, сякаш иска да каже той, колко съм щастлив, че съм пигмей, колко съм добродетелен. Чували ли сте с какво доволство хората цитират някой много известен човек, че не се чувства тъй велик. щом види Ниагарския водопад? Сякаш мляскат от удоволствие при мисълта, че са прашинки пред бруталната сила на земетресението. Сякаш запълзяват на четири крака, удряйки чела в калта пред величието на урагана. Съвсем различен е обаче духът, обуздал огъня, водната пара и електричеството, духът, прекосил океана с платноходи, духът, построил самолети и язовири… и небостъргачи. От какво се страхуват хората? Какво толкова мразят онези, които обичат да пълзят? И защо?”

Най-трудното нещо на света е да правим онова, което искаме. То изисква най-голяма смелост. Онова, което наистина искаме.”

“(…) Каква е била неговата цел в живота? Величие… в очите на другите. Слава, възхищение, завист… всичко това произлиза от другите. Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Искаше не да строи, а да му се възхищават като строител. (…) Той измени на своето его и го захвърли. Но всеки го смята за себичен.
– Повечето хора следват този модел.
– Да! Но е е ли той коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива хора са втора ръка.”
“Истински себичният човек нехае за одобрението на другите. Няма нужда от него.”

“Можеш да симулираш добродетел пред публиката. Не можеш да я симулираш пред себе си. Твоето его е най-строгият съдник. Те бягат от него. Прекарват живота си в бягство. По-лесно е да дариш няколко хиляди за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Лесно е да търсиш заместители на компетентността – лесни заместители като любов, чар, доброта, благотворителност. Но компетентността няма заместител.
– Точно това е непоносимо за хората втора ръка. Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Не питат: истина ли е? Питат” Това ли е истината според другите? Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота.”

Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените ни моменти са лични, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите.

“Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отричаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, до най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички, и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенство.”

Творецът живее заради своята работа. Той няма нужда от други хора. Неговата първостепенна цел е вътре в самия него. Паразитът живее живот втора употреба. Той има нужда от другите. Другите се превръщат в негов първостепенен мотив.

“Има различни степени на способност, но основният принцип е един и същ: степента на независимост, инициатива и лична привързаност към работата определя таланта на човека и неговата стойност. Независимостта е единствената мярка за добродетел и стойност. Важното е какъв е човекът и как се развива, а не какво е направил или не е направил за другите. Няма заместител на личното достойнство. Няма друг стандарт за лично достойнство освен независимостта.”

“Страдание и възторг”

“Пиета”, изваяна от Микеланджело, когато е едва на 24 години, днес се намира в базиликата Свети Петър в Рим

след връщането от Италия започнах отново “Страдание и възторг “- книгата за живота на Микеланджело. чела съм я два пъти досега, но в едни предишни периоди и никога със сегашния ми поглед на артист. още първите страници се оказаха бързичко с подгънати ъгълчета и бях просто изумена (сякаш не си знам) колко универсални са нещата от процеса на създаване: настървението, търсенето на сюжети и оригиналност, подкрепата или липсата й от страна на семейството, оставете-ме-само-да-вая, наемането за поръчки, характерът ти и устояването на трудните условия, потъването в процеса, грешките, неминуемите грешки…

“Ръцете му загалиха камъка, търсейки скритите му контури. През цялата година не се бе докоснал нито веднъж до къс бял мрамор за статуи. “Защо се чувствам така?” – питаше се той треперещ. За него млечнобелият мрамор беше жива, дишаща материя, която чувстваше, усещаше, мислеше. Той не можеше да допусне да остане недоволен. Това не беше страх, а благоговение. В подсъзнанието му един глас му казваше: това е любов.
Този глас не го уплаши, дори не го стресна. Той разбираше, че това е простата истина. Неговата върховна нужда бе тази любов да намери отговор. Мраморът беше героят на неговия живот; и негова съдба. Никога до този миг, когато сложи нежно и гальовно ръце върху мрамора, не беше се чувствал истински жив.”

напоследък аз най-после “се събрах” в ателието – процес, който ми отне доста месеци решения и преценка кое е важно за мен. резултатът от това фокусиране е работа с удоволствие по десетки картини едновременно.. този хъс е и благословия и проклятие, защото изпусна ли хаоса от клетката, той започва да господарства и всичкосе опитва да излезе едновременно през тясното на фунията. установявам, че за да работя качествено, главата ми трябва да е абсолютно изпразнена (колко невъзможно-трудно е това?!) от всичко дразнещо: да остана аз и емоцията, да търся онова усещане за завладяване, което после трябва да се предаде на аудиторията и респективно на точно определен човек. трябва да постигна такъв ефект, че да се усмихна и да кажа на картона / платното, харесваш ми! и да почувствам как устремът разлива по вените ми дози ентусиазъм. особено усещане, което веднъж достигнато, подобно на наркотик, започваш да търсиш във всичко, което създаваш…

Рисуването е изповед; разкрива всичко за самия теб, докато ти си въобразяваш, че разкриваш другиго.

“(…) Да рисуваш, е все едно да си бог, когато вдъхва живот на Адама; именно външното дихание на художника и вътрешното дихание на модела създават един нов, трети живот върху хартията. Това е любовен акт, Микеланьоло, любовният акт, от който се ражда всичко на тази земя.”

“Най-важното в една фреска са нейната красота и обаяние. Картината трябва да разказва нещо – било от Библията, било от религиозната история, било от гръцката митология.”

“Най-добрият учител е природата. Рисувай непрекъснато – всеки ден по нещо!”

да си призная, направо я преживявам тази книга – първоначално с усещането за ентусиазъм и пряко вдъхновение, а след средата – с огромна съпричастност и тъга към трудния живот на Микеланджело, който наистина е бил в двете крайности – агония и възторг. геният му е безспорен, както и недостижимата красота на произведенията му (Да Винчи заявявя, че след фреските в Сикстинската капела в анатомично отношение няма какво повече да бъде развито и тежко на художниците, които ще искат да направят нещо по-добро), но възложителите на изкуство в онези смутни времена с техните безогледни прищевки са тласкали таланта му в невъобразими и безсмислени посоки (макар след години да са водели и до величие).

“Изкуството за мен е мъчение, горестно, когато не ми върви, възторжено, когато ми върви, но то винаги ме завладява. Щом свърша работния ден, от мен остава само черупка. Всичко, което е било в мен, сега е в мрамора или фреската. Ето защо не ми остава нищо за раздаване другаде.”

“Лицето на Микеланджело засия от възторг. Никога не бе бивал по-щастлив. С перо в ръка той беше художник – разсъждаваше гласно, изпробваше мисълта си, диреше в сърцето си това, което чувстваше, извличаше с ръка това, което виждаше.”

“Той също искаше да се научи да предава точно това, което виждаше. Ала чувствата, породени от видяното, щяха винаги да си останат по-важни за него.”

докато чета откривам много интересни неща.. които ме правят спокойна, че не изтрещявам на моменти, а всичко е част от процеса: тревожното търсене на сюжети.. празните периоди, трескавостта, че искаш да правиш само това и никой да не те прекъсва, ядосването с поръчките, безпаричието…
не съм вярвала, че мога да се вдъхновя така от книга, но ето че дни наред работя усилено и искам още! в главата си прехвърлям десетина сюжета едновременно и ищахът за осъществяването им надхвърля физическата умора. всъщност ако нямах други неща за вършене, най-вероятно бих рисувала до пълна изнемога. струва ми се, че този тип лудост е заразна…

“Вълнението пред смъртната опасност е нищо в сравнение с вълнението на човек, мъчещ се да сътвори нещо, което никога не е съществувало преди.”

“Да се опиташ да разбереш друг човек, да се добереш до дълбините на душата му, е най-трудното човешко стремление. И всичко това художникът се мъчи да постигне не с друго оръжие, а с перо и въглен.”

двете неща, които установявам, че са много нужни в процеса на работа – да си смел и да си търпелив – ако реша, че не усещам картината, в миг на нетърпение мога просто да я унищожа, докато мъничко мъничко търпение може да я спаси и да стане прекрасна. ако пък съм твърде внимателна да не “разваля нещо”, може да изпусна момента и вихъра да бъда непринудена и смела с мазките…

“Скулпторът пренася в мрамора представата за един по-лъчезарен свят от този, който го заобикаля. Но той не бяга, а гони. Мъчи се с всички сили да настигне едно видение. Дали бог наистина си е починал на седмия ден? Дали в прохладата на онзи дълъг следобед, когато си е отдъхнал, не се е запитал: Кого оставих на земята да говори от мое име? Най-добре ще е да създам друго, различен вид същество. И ще го назова “художник”. Неговата задача ще бъде да придаде смисъл и красота на света.”

“Художникът трябва по-често да се връща към земята; трябва да оре, да сее, да плеви, да жъне. Общуването със земята ни обновява. Да си само художник, значи да черпиш сокове от самия себе си и да изсъхнеш.”

“Художник без идеи е просяк; оголял, той ходи да проси сред часовете.”

“Аз намирам цялата красота и конструктивна сила в мъжката фигура. (…) За мен жената може да бъде красива и вълнуваща само ако е съвършено неподвижна.”

“Целта на живописта е да краси, да пресъздава картинно, да прави хората щастливи, да, щастливи, дори с тъжните сцени на измъчвани светци. Винаги помни това, Микеланджело, и ще имаш успех като художник.”

какво да добавя, освен думите на Микеланджело, че трябва да се отдадеш на изкуството само, ако наистина не можеш без него…

малки летни удоволствия

за първи път от няколко лета насам, успявам да се насладя с усмивка на любимия си сезон, без дори веднъж да съм стъпила на морския бряг. сигурно, защото в мен се разлива от онзи, хубавия покой, който ми нашепва, че всичко е точно там, където трябва да бъде и мога най-после с безгрижно сърце да се слея с песента на щурците…
един от най-хубавите ми детски спомени е как в горещите летни дни, чета любима книга, изтегната на легло, покрито с прохладно бяло шалте, а до мен се кипри изкушаваща купа с тъмно-червени череши. може би затова и сега, след толкова години, в юлската жега покрай рождения ми ден, книгите изведнъж започват да придобиват особена, почти магическа притегателна сила и аз с удоволствие се отдавам безпаметно на тяхното очарование. ритуалът на рождения ми ден да си подаря няколко часа сред книги и прелистване на страници този път се случи в безкрайно приятната атмосфера на Greenwich Book Center. ето с какво си тръгнах, а дългият, предварително надиплен списък, намаля едва наполовина…

“Знакът на всички неща” – Елизабет Гилбърт

тази жена ми пълни сърцето всеки път, щом се докосна до редовете й – цветущият й изказ ме докарва до истински екстаз от четенето, какъвто човек изпитва, когато е трайно пристрастен към него. историята се лее динамично, въпреки забавната описателност и ти се иска буквално да я погълнеш наведнъж, само, за да започнеш отначало. след като прочетох последния ред и затворих книгата, на лицето ми се мъдреше усмивка. ето малко редове, които ме впечатлиха:

“Изблиците на ревност и злоба никога не са били одобрявани от Бога – продължи Беатрикс – и няма да бъдат одобрени в семейството ти. Ако имаш неприятни или невеликодушни чувства, остави ги да паднат мъртви на земята. Бъди господар на себе си, Алма Уитакър. Разбрано? (…) Съжалявам за теб, Алма Уитакър, че си такава егоистка спрямо другите. (…) Стани по-добра.”

(…) Не очакваше това, което почувства при първото докосване: свиреп, зашеметяващ порив на любов, преминал през нея като ридание.”

“Ако обичаш нещо достатъчно силно, то рано или късно ще ти разкрие тайните си.”

“Има едно ниво на мъката, което е толкова дълбоко, че изобщо спира да прилича на мъка. Болката става тъй силна, че тялото вече не може да я усети. Мъката сама се обгаря, зараства и възпира чувството. Такова вцепенение е вид милост.”

“Тайните са монети, които прогарят дупки в джоба и в крайна сметка винаги изпадат.”

“Колкото по-голяма е кризата, толкова по-бърза е еволюцията.”

“Вярвам, че еволюцията обяснява почти всичко за нас, и съм убеден, че обяснява абсолютно всичко за останалата част от естествения свят. Но не смятам, че смаа по себе си тя може да обясни уникалното човешко съзнание. Разбирате ли, няма еволюционна необходимост от такъв остър ум и дълбока чувствителност. Не ни е потребен ум, с който да играем шах. Не ни е потребен ум, с който да изобретяваме религията или да спорим за произхода си. Не ни е потребен ум, който да ни кара да плачем в операта. Всъщност изобщо не ни е нужна опера, нито наука, нито изкуство. (…) Не са ни потребни привързаността и любовта – не и в степента, в която ги изпитваме. (…) Ще ви кажа защо имаме такъв невероятен ум и душа, мис Уитакър, имаме ги, защото във вселената съществува върховен разум, който търси общение с нас. Този върховен разум копнее да бъде познат. Той ни призовава. Привлича ни към мистерията си и ни дарява със забележителен ума, за да можем да се опитаме да го достигнем. Той иска да го намерим. Най-много от всичко желае да се съедини с нас.”

“Градът на сънуващите книги – Валтер Мьорс

“Копелето на Истанбул” – Елиф Шафак

“За любовта и други демони” – Габриел Гарсия Маркес

“Златю Бояджиев- виденията на великия майстор” – Димитър Пампулов

“Изворът” – Айн Ранд

P.S. отделно все така пресушавам епичната поредица “Колелото на времето” – в момента Книга 4 от 14
чакат ме също биографията на Елизабет и Гена Димитрова, Кастанеда, както и Роксолана на Павло Загребелни… сериозна програма за малки летни удоволствия…

“Черно мляко”

след “Любов”, която буквално погълнах на един дъх, беше някак естествено да залепна за “Черно мляко”, а и биографичният елемент определено събуди любопитството ми. тази книга на Елиф Шафак е за многостранните жени. за жените, които в днешния свят имат възможността да избират в какво да вложат енергията си, радват се на разнопосочни таланти и доброволно изпълняват десетки роли в живота си. и поради това неминуемо стигат до вътрешния конфликт – кариера или деца (а може ли и двете?!)..
докато споделя собствените си преживявания по темата, Елиф Шафак разказва за други жени – известни писателки и как те са съвместявали (или пък не) майчинството и творческата работа. докато аз четях направих паралел с жените – художници и съжалих, че няма много информация как те са се справяли с този баланс… защото струва ми се, процесът на създаване, уединението и необходимият егоизъм и в двете професии са сходни…
ето и малко цитати от книгата, които ме накараха да подгъна ъгълчетата на страниците:

“Каквото и да правиш – дали ще раждаш деца, дали ще пишеш книги, дали ще продаваш на улицата пасти, или ще подписваш договори за милиони долари, важното е да си щастлива и удовлетворена. Щастлива ли си, удовлетворена ли си?

“Да спреш да мислиш, да спреш да анализираш и да се отдадеш на изживяването. Само тогава ще разбереш, че може да се намери равновесие между това да си майка и да си писателка.”

Животът се стеснява и се разширява – в зависимост от това доколко си смела.