Брит – Мари беше тук

определено не бие Баба по хумор, напротив, малко по-мрачна е (нормално, все пак става дума за Брит-Мари), но отново те предизвиква да я изчетеш на един дъх.  и да заживееш с ежедневието на опоскания от кризата Борг. и да симпатизираш на промените в живота.

“Всички бракове си имат лоши страни, защото всички хора имат слабости. Всеки, който живее с някого другиго, се научава да се справя с тези слабости по различен начин. Човек може например да гледа на тях като на много тежки мебели и чисто и просто да се научи да чисти около тях. Да поддържа илюзията. Знае, разбира се, че отдолу се натрупва мръсотия, но се научава да прикрива поне дотолкова, че гостите да не я забелязват. Но един ден някой премества въпросната мебел, без да пита, и Прочети повече Брит – Мари беше тук

“Баба праща поздрави и се извинява”

обикновено, като публикувам постове за някоя впечатлила ме книга, изтръгвам доста цитати, та да стане ясно какво точно ме е впечатлило. този път обаче не ми се получи, не за друго, ами тя цялата е една разкошотия, дето искам да я цитирам. след като гледах филма за Уве, някак естествено се получи да искам още от скандинавския хумор на Фредрик Бакман и Баба хич не ме разочарова, напротив. отдавна не бях попадала на приказност, зад която са прокарани идеи за възрастни, сериозни и стари като света. пък уж е книга за Елса, която е на 7. ама хайде да не я разказвам. само силно я препоръчвам. а аз абсолютно обмислям да я всмукна за втори път.

“Баба и Елса често гледаха вечерните новини заедно. От време на време това подтикваше Елса да пита баба защо възрастните правят толкова много идиотщини. Баба отвръщаше, че това е така, защото възрастните като цяло са хора, а хората като цяло са гадняри. Елса възразяваше, че логиката й е непоследователна, защото покрай всички идиотщини, възрастните всъщност са отговорни и за множество хубави неща. Като космическите полети, ООН, ваксините и ножовете за сирене например. Тогава баба казваше, че цаката на живота е в това, че почти никой човек не е изцяло гадняр, но и почти никой не е изцяло негадняр. Трудното е единствено да се опитваш да се придържаш възможно най-много към “негаднярската” част.”

“Видение в Мемфис”

из страниците на най-новата книга на Керана Ангелова…

Вали сняг, тихо и плавно. Снежинките са едри като пеперуди, ту се издигат, ту се снишават и заникъде не бързат. Мога да остана в този спомен цяла вечност. В този бял миг. Нищо лошо не се е случвало, няма и да се случи. Светът е цял и притихнал. И светъл, до болка в очите. Сърцето ми блъска в коша на ребрата. Щастие. Това е щастието. Стоя на прозореца и се чувствам безкрайна от щастие. Ако някой ви пита какво е да си щастлив и в първия момент не можете да се сетите, отговорете така: Щастието е Роза на седем години, застанала на прозореца, загледана в тихия сняг.”

“В живота си, дете, ще срещнеш всякакви. Едните ще са хора за празник. Те са ярки като най-ярките звезди, светят и пулсират, и няма начин да не ги забележи човек. Ще има и такива за делник, те са по-дребни, по-незабележими. Трябва дълго да се взираш, за да ги откриеш, светлината на първите някак ги скрива, затъмнява ги. Има и други едни, които са и за делник, и за празник. Те са като слънцето: и светят, и топлят. Можеш да ги разпознаеш и със затворени очи. Щом така чувстваш Роза, животът ви е събрал не за ден, нито за два.”

“Послушайте ме, преживявайте всеки миг, който си заслужава, момичета и не се бойте от нищо. Нито от прекаленото щастие, нито от онова, което в определен момент ви се струва краят на света… От какво ли не се страхуваме в днешно време, по-атавистични страхове не познавам, а уж хоризонтите на времената отдавна са се раздалечили. От собствените си чувства се боим, още повече – от думите, с които да ги изразим. Особено от красивите думи. Че защо, ако излизат от вировете на красивата ни душа, да не ги изговаряме. Ако не го правим, могат да потънат завинаги на дъното, нали всяка човешка душа, и най-прозрачната, има потайно дъно от тиня. Защо толкова се притесняваме да говорим за красивото с красиви думи, да му се не види? За любовта, примерно? Да не ни помислят за сантиментални? За разнежени? За старомодни лигли? Че с колко живот разполагаме, та да крием най-важното в себе си?

“С някои хора мълчанието е особено уютно. Мълчите си двамата, не се чувстваш длъжен да запълваш тишината с гласа си. Просто си стоиш, заслушан в себе си и в света наоколо, докато усещаш присъствието на човека до тебе. Хубаво е. Хубаво е, светъл мой, ама много е хубаво. Мълчи си тук наблизо в тъмното, мисли си свои работи, дръж ръката ми и си мълчи, не е нужно да казваш каквото и да е. И бездруго знам, и бездруго знаеш.

“Big Magic”

когато “Big Magic” излезе у нас, първоначално се поколебах дали да си я купя: по ред причини ми се искаше да я чета в оригинал, а и ми се стори по-скоро като “наръчник за начинаещи творци”. но тъй като и тази година спазих традицията да си подаря книги за рождения ми ден, Магията на Елизабет Гилбърт се оказа в торбата и я глътнах точно за два дни. всъщност, подгънах повече ъгълчета от очакваното. книгата в никой случай не е някакъв литературен шедьовър, но и самата Елизабет няма претенциите да е такъв – книгата е точна илюстрация на казаното по редовете й – важното е да правиш нещо с ръцете и ума си, без особени очаквания, с радост от самия процес. после – каквото дойде. my kind of girl.

“Невинаги е приятно и лесно – да разнасяш страха си, когато поемаш на големи и амбициозни пътувания, имам предвид, – но винаги си струва, защото, ако не се научиш да пътуваш с него, никога няма да можеш да отидеш на интересно място или да правиш нещо интересно.
А това би било жалко, защото животът е кратък и рядък, и удивителен, и вълшебен, и вие искате да направите наистина интересни неща, докато още сте тук. Знам, че го искате, защото и аз го искам за себе си.
Всички го искаме.”

“Както казват хората: оправдавай ограниченията си и ще си ги имаш.”

“За да бъда съвсем откровена, по-голямата част от писателския ми живот не е някаква смахната, старомодна, вуду Магия. Тъкмо обратното: състои се чисто и просто от безславен, дисциплиниран труд. Сядам на бюрото си и работя като жътвар на нива. В тези случаи, меко казано, никакъв вълшебен прашец няма.
Понякога обаче има. Понякога, докато пиша, и изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш вървя по един от онези движещи се тротоари като на летищата: още имам много път до гейта, багажът ми все така си тежи, но усещам как ме движи някаква външна сила. Нещо силно и щедро ме носи напред и това определено не съм аз.
Може би това чувство ви е познато. То е същото, което изпитвате, когато направите или създадете нещо прекрасно и по-късно, като го погледнете, можете да кажете само: Дори не знам как стана.

“(…) Когато помощта му все пак дойде – с онова усещане за движещ се тротоар под краката ми, под думите ми, – ме изпълва безкрайна наслада и веднага се втурвам напред. В такива моменти пиша така, сякаш не съм на себе си. Губя представа за времето, пространството и за своето аз. А когато си замине, не се опитвам да я задържа, а продължавам да работя усърдно с надеждата, че някой ден геният ми ще се завърне отново.
Работя и в двата случая – с помощ и без помощ, – защото така се прави, ако искаш да живееш творчески. Работя стабилно и винаги благодаря на процеса.”

“Колкото повече остарявам, толкова по-малко се впечатлявам от оригиналността. Много повече ме трогва автентичността. Опитите за оригиналност често изглеждат принудени и маниерни, но автентичността притежава тих резонанс, който не спира да ме вълнува.
Просто казвайте, каквото искате да кажете, и го казвайте с цялото си сърце.
Споделяйте, това, което усещате, че трябва да споделите.
Ако е достатъчно автентично, повярвайте, ще бъде и оригинално.”

“И аз познавах разочарованието и объркването. Но помня как си мислех, че да се научиш да преодоляваш разочарованието и объркването, също е част от работата на твореца. Струваше ми се, че ако искаш да се занимаваш с изкуство, справянето с фрустрацията е фундаментален аспект на работата – може би най-фундаменталният. Фрустрацията не е прекъсване на процеса; тя е процесът. Забавната част (онази, която не прилича на работа) е онази, в която създаваш нещо прекрасно, всичко върви чудесно, всички го харесват, а ти летиш високо в небето. Тези моменти обаче са рядкост. Не може просто да скачаш от един хубав миг към следващия. Начинът, по който се владееш между тези моменти, когато нещата не вървят така прекрасно, е мярка за всеотдайността ти към попрището и готовността ти за странните прищевки на творческия живот. Да се държиш през всички фази на творческия процес: това е истинската работа.

“”Всичко, което съм написала, ми е дало живот. Всеки проект ме е накарал да съзрея по различен начин. Аз съм това, което съм, благодарение на всичко, което съм създала и което е създало мен.

“(…) Понякога ми се струва, че разликата между измъчения и ведрия творчески живот се състои в разликата между думите “ужасен” и “интересен”.
В крайна сметка интересните резултати са просто ужасни резултати с намален звук на драматизма.”

“Иначе казано: Ако не можете да правите това, за което копнеете, идете да правите нещо друго.
Излезте да разходите кучето, съберете боклуците от улицата пред дома ви, после пак разходете кучето, направете сладкиш с праскови, оцветете камъчета с ярък лак за нокти и ги струпайте на купчинка. Може да ви се струва, че това е само отлагане на проблема, но ако подхождате с правилното намерение, не е така: това е движение. А всяко движение побеждава инерцията, защото вдъхновението винаги се привлича от движението.

“33 Artists in 3 Acts”

в моите представи изкуството винаги се дели да два основни вида: онова, което е естетически издържано, емоционално наситено и чистосърдечно потребявано от голяма група ценители и онзи другият арт, който има претенция за величие и струва милиони, защото някой (съвсем сигурно, експерт) е подшушнал на едни хора с пари, че това е изкуство и че в него си струва да се инвестира. аз лично нямам проблем с това, кой какво нарича изкуство и за колко успява да го продаде (всичко, което е някакъв вид себеизраз, е, явно в това число крави във формалдехид, черепи с диаманти, смачкани кенчета от кока-кола, керамични семки с числеността на китайския народ, че дори екскременти в консерва), аз имам проблем единствено, когато претенцията за величие отрича стойността на онзи първи тип изкуство, само защото Прочети повече “33 Artists in 3 Acts”