“География на гения”

макар че “География на блаженството” ми хареса повече, все пак с удоволствие последвах Ерик Уайнър в търсенето на отговори, защо на определени места и в определено време се раждат гении и какво обуславя изблиците на креативност в различни точки на света.

Геният е в простотата: Атина

“В една държава се развива онова, което е на почит в нея.” – Платон

Геният не е нищо ново: Ханджоу

“В юдео-християнската традиция е възможно (всъщност даже е достойно за възхищение) нещо да бъде сътворено ex nihilo, от нищото. Така Бог създал света, към това се стремим и ние, хората. В съответствие с този мироглед, човекът на изкуството (или архитектът, или програмистът) създава творение, несъществувало до този момент. Актът на съзидание, също като потокът на времето, е линеен. Творецът започва от А и напредва – на пресекулки, с много почивки за кафе Прочети повече “География на гения”

“География на блаженството”

Холандия, Швейцария, Бутан, Катар, Исландия, Индия, Тайланд – това са част от държавите, в които Ерик Уайнър ни отвежда на пътешествие, в търсене на отговори за щастието: какви са необходимите съставки хората да са щастливи, къде е най-нещастното място на планетата, дали щастието е непроменлива величина…
книгата е написана с тънка ирония, заразително чувство за хумор и в любимото ми за пътеписи сегашно време. “пътуването” ми с Ерик беше колоритно, образователно и най-вече забавно.

Бутан
“Накрая, след като изчакваме “известно време”, пътят към Тимфу бива отворен и ние се натъпкваме в тойотата. Бързо разбирам, че кормуването в Бутан не е за мекушави хора. Остри завои, стръмни спускания (без всякакви защитни мантинели) и един шофьор с желязна вяра в прераждането – комбинация, която не е за хора със слаби нерви. По бутанските пътища няма да откриете атеисти.”

“В Бутан пътищата не подчиняват на себе си природата, а точно обратното – природата ги подчинява и те послушно следват всичките й прищявки, като се гънат и криволичат из планините в серия от безкрайни серпантини, спускания и изкачвания. Намирам това за крайно медитативно. В продължение на около десет минути. После усещам, че започва да ми се гади. Сега вече знам как се чувстват чифт чорапи в центрофугата. Не е за чудене, че Прочети повече “География на блаженството”

Брит – Мари беше тук

определено не бие Баба по хумор, напротив, малко по-мрачна е (нормално, все пак става дума за Брит-Мари), но отново те предизвиква да я изчетеш на един дъх.  и да заживееш с ежедневието на опоскания от кризата Борг. и да симпатизираш на промените в живота.

“Всички бракове си имат лоши страни, защото всички хора имат слабости. Всеки, който живее с някого другиго, се научава да се справя с тези слабости по различен начин. Човек може например да гледа на тях като на много тежки мебели и чисто и просто да се научи да чисти около тях. Да поддържа илюзията. Знае, разбира се, че отдолу се натрупва мръсотия, но се научава да прикрива поне дотолкова, че гостите да не я забелязват. Но един ден някой премества въпросната мебел, без да пита, и Прочети повече Брит – Мари беше тук

“Баба праща поздрави и се извинява”

обикновено, като публикувам постове за някоя впечатлила ме книга, изтръгвам доста цитати, та да стане ясно какво точно ме е впечатлило. този път обаче не ми се получи, не за друго, ами тя цялата е една разкошотия, дето искам да я цитирам. след като гледах филма за Уве, някак естествено се получи да искам още от скандинавския хумор на Фредрик Бакман и Баба хич не ме разочарова, напротив. отдавна не бях попадала на приказност, зад която са прокарани идеи за възрастни, сериозни и стари като света. пък уж е книга за Елса, която е на 7. ама хайде да не я разказвам. само силно я препоръчвам. а аз абсолютно обмислям да я всмукна за втори път.

“Баба и Елса често гледаха вечерните новини заедно. От време на време това подтикваше Елса да пита баба защо възрастните правят толкова много идиотщини. Баба отвръщаше, че това е така, защото възрастните като цяло са хора, а хората като цяло са гадняри. Елса възразяваше, че логиката й е непоследователна, защото покрай всички идиотщини, възрастните всъщност са отговорни и за множество хубави неща. Като космическите полети, ООН, ваксините и ножовете за сирене например. Тогава баба казваше, че цаката на живота е в това, че почти никой човек не е изцяло гадняр, но и почти никой не е изцяло негадняр. Трудното е единствено да се опитваш да се придържаш възможно най-много към “негаднярската” част.”

“Видение в Мемфис”

из страниците на най-новата книга на Керана Ангелова…

Вали сняг, тихо и плавно. Снежинките са едри като пеперуди, ту се издигат, ту се снишават и заникъде не бързат. Мога да остана в този спомен цяла вечност. В този бял миг. Нищо лошо не се е случвало, няма и да се случи. Светът е цял и притихнал. И светъл, до болка в очите. Сърцето ми блъска в коша на ребрата. Щастие. Това е щастието. Стоя на прозореца и се чувствам безкрайна от щастие. Ако някой ви пита какво е да си щастлив и в първия момент не можете да се сетите, отговорете така: Щастието е Роза на седем години, застанала на прозореца, загледана в тихия сняг.”

“В живота си, дете, ще срещнеш всякакви. Едните ще са хора за празник. Те са ярки като най-ярките звезди, светят и пулсират, и няма начин да не ги забележи човек. Ще има и такива за делник, те са по-дребни, по-незабележими. Трябва дълго да се взираш, за да ги откриеш, светлината на първите някак ги скрива, затъмнява ги. Има и други едни, които са и за делник, и за празник. Те са като слънцето: и светят, и топлят. Можеш да ги разпознаеш и със затворени очи. Щом така чувстваш Роза, животът ви е събрал не за ден, нито за два.”

“Послушайте ме, преживявайте всеки миг, който си заслужава, момичета и не се бойте от нищо. Нито от прекаленото щастие, нито от онова, което в определен момент ви се струва краят на света… От какво ли не се страхуваме в днешно време, по-атавистични страхове не познавам, а уж хоризонтите на времената отдавна са се раздалечили. От собствените си чувства се боим, още повече – от думите, с които да ги изразим. Особено от красивите думи. Че защо, ако излизат от вировете на красивата ни душа, да не ги изговаряме. Ако не го правим, могат да потънат завинаги на дъното, нали всяка човешка душа, и най-прозрачната, има потайно дъно от тиня. Защо толкова се притесняваме да говорим за красивото с красиви думи, да му се не види? За любовта, примерно? Да не ни помислят за сантиментални? За разнежени? За старомодни лигли? Че с колко живот разполагаме, та да крием най-важното в себе си?

“С някои хора мълчанието е особено уютно. Мълчите си двамата, не се чувстваш длъжен да запълваш тишината с гласа си. Просто си стоиш, заслушан в себе си и в света наоколо, докато усещаш присъствието на човека до тебе. Хубаво е. Хубаво е, светъл мой, ама много е хубаво. Мълчи си тук наблизо в тъмното, мисли си свои работи, дръж ръката ми и си мълчи, не е нужно да казваш каквото и да е. И бездруго знам, и бездруго знаеш.