“Видение в Мемфис”

из страниците на най-новата книга на Керана Ангелова…

Вали сняг, тихо и плавно. Снежинките са едри като пеперуди, ту се издигат, ту се снишават и заникъде не бързат. Мога да остана в този спомен цяла вечност. В този бял миг. Нищо лошо не се е случвало, няма и да се случи. Светът е цял и притихнал. И светъл, до болка в очите. Сърцето ми блъска в коша на ребрата. Щастие. Това е щастието. Стоя на прозореца и се чувствам безкрайна от щастие. Ако някой ви пита какво е да си щастлив и в първия момент не можете да се сетите, отговорете така: Щастието е Роза на седем години, застанала на прозореца, загледана в тихия сняг.”

“В живота си, дете, ще срещнеш всякакви. Едните ще са хора за празник. Те са ярки като най-ярките звезди, светят и пулсират, и няма начин да не ги забележи човек. Ще има и такива за делник, те са по-дребни, по-незабележими. Трябва дълго да се взираш, за да ги откриеш, светлината на първите някак ги скрива, затъмнява ги. Има и други едни, които са и за делник, и за празник. Те са като слънцето: и светят, и топлят. Можеш да ги разпознаеш и със затворени очи. Щом така чувстваш Роза, животът ви е събрал не за ден, нито за два.”

“Послушайте ме, преживявайте всеки миг, който си заслужава, момичета и не се бойте от нищо. Нито от прекаленото щастие, нито от онова, което в определен момент ви се струва краят на света… От какво ли не се страхуваме в днешно време, по-атавистични страхове не познавам, а уж хоризонтите на времената отдавна са се раздалечили. От собствените си чувства се боим, още повече – от думите, с които да ги изразим. Особено от красивите думи. Че защо, ако излизат от вировете на красивата ни душа, да не ги изговаряме. Ако не го правим, могат да потънат завинаги на дъното, нали всяка човешка душа, и най-прозрачната, има потайно дъно от тиня. Защо толкова се притесняваме да говорим за красивото с красиви думи, да му се не види? За любовта, примерно? Да не ни помислят за сантиментални? За разнежени? За старомодни лигли? Че с колко живот разполагаме, та да крием най-важното в себе си?

“С някои хора мълчанието е особено уютно. Мълчите си двамата, не се чувстваш длъжен да запълваш тишината с гласа си. Просто си стоиш, заслушан в себе си и в света наоколо, докато усещаш присъствието на човека до тебе. Хубаво е. Хубаво е, светъл мой, ама много е хубаво. Мълчи си тук наблизо в тъмното, мисли си свои работи, дръж ръката ми и си мълчи, не е нужно да казваш каквото и да е. И бездруго знам, и бездруго знаеш.

“Улицата на пеперудите”

“Сякаш били изминали стотици години, а жената продължавала да стои на брега, на м я с т о т о и се вслушвала в песента на морето – вътрешностите му се преобръщали и от дълбините му излизал мощен стон. Песен-стон, монотонна, хипнотична, внушаваща мисълта за вечност, в която можеш да нагазиш, стига само да поискаш. Вълните се разбивали в скалите, навсякъде хвърчали бели пръски и още във въздуха се превръщали в кристали сол. Жената ги усещала как посипват косите и раменете й като скрежни искри и вледеняват вкуса на времето върху нацепените й устни.”

“Рибарят посегнал, ръката му полегнала във въздуха над лявото рамо на жената – струвало му се съвсем естествено да я докосне, близостта й му била позната до болка, прииждала от други времена и пространства, и в същото време го тревожела по начин, който го изпълвал с убийствена тъга. Жената продължавала да мълчи. Допуснала за миг мисъл, която я изумила със своята правдоподобност: намираме се и се срещаме за мигове, а сме разделени от вечности. Навярно щастието, което търсим, е онази лунна пътека в морето, толкова светла и измамна и на нас нищо друго не ни остава, освен да седим рамо до рамо и да я съзерцаваме от разстояние.”

Самотна съм, каза тя. Понякога ми идва за завия срещу луната. Без тебе не е същото. Не си самотна, каза той. Аз винаги съм наблизо. Някъде в нощта. В разсъмването. В заминаването. В завръщането... На този бряг... На онази звезда... Отсам... Отвъд... Наблизо съм.

“Понякога Мариона просто посяда край ослепителен фонтан под синьото небе и замижава от блаженството на мига, от усещането за лято, по-точно от усещането за вечност вътре в лятото… Всичко това продължава, докато сантименталната й нагласа не отстъпи на онова зверско, съвсем неженско втурване в работата пред статива. Груби мазки, устремни, почти гневни движения на ръката с четката, кръвнишко присвиване на очите, яростни избухвания, дивашки истерии, ако някой я прекъсне дори с въздишка… В същото време твърди, че е безподобно щастлива. Гневна съм си, признава понякога, защото не мога да хвана мига за опашката! Но това не пречи на блаженството, а го засилва! Някакъв творчески мазохизъм съзирам в състоянията си, обаче, това е положението!”

Из “Улицата на пеперудите”

“Вътрешната стая”

за трети път разгръщам с благоговение страниците на Керана Ангелова и този път също като предните се оставям да ме обгърне нейната магична омая… не мога да опиша по друг начин написаното, освен като “да разкажеш сън”… защото, като потъна в тези редове, изпадам в едно неуловимо състояние на безвремие и безтегловност, в която няма ни сега, ни преди, само историята те зове и те отвежда навътре, навън, завихря се и те кара да забравиш кой си. или пък да се откриеш…

Алчна съм за живот, а това е вредно като всяка лакомия.

“Единствено, когато гледам златистия ръб на зората, чувствам, че съм вечна. Всичките ми страхове изчезват като нощните сенки на дърветата. Въпросите нямат нужда от отговор и отговорите нямат нужда от въпроси. Под ребрата ми се надига ликуване. По ноктите ми лепне прах от слънцето и блести. Сред зелената шума на ябълковото дърво, под което стоя, греят ябълки. Жълт слънчоглед саморасляк още спи с наведена глава в счупеното гърне, но блесне ли зората, ще извие тънък врат и ще вдигне лице към светлината. Единственото, което си мисля, когато зората най-сетне царствено запълзява по билата на планината е.
че за този живот съм готова живота си да дам.”

“Тя, светлината, изглежда си намира човеци, които най-добре да я отразяват и ги пълни догоре, до върха на косите, до дъното на очите… Защото, ако няма такива човеци, другите как ще разберат, че и хората са от светлина…”

“И само понякога проглеждам, виждам стократно по-силно. Само за миг е. Полуслепотата ми се отдръпва: небето е тъмносиньо до черно, звезди заблестяват, страховито уголемени и ярки, а помежду тях, като вее ръкави и лети полегато, търси небесен път една жена. Роклята й е пурпурно-червена и тревожно пулсира. Зная, жената търси зората, златистия ръб на зората очаква да види. След нея полите на роклята й замитат небето и така прилича на самотна комета. Подир това внезапно изчезва. Звездите отново се замъгляват и клепачите ми уморено покриват угасналите гледци.”

“Слънчогледи за Мария”

всеки път като зачета Керана Ангелова и си припомням защо така неистово обичам да чета. то е като усещането да ти се напълни устата със слюнка от предчувствие за нещо вкусно, което ще засити сетивата, любопитството и глада за хубава питателна история. при мен този глад започна, когато бях някъде 5-6 годишна и засричах първите си книжки.. и до днес ме връхлита периодично, на огромни талази, които резултират в дълги списъци от книги за купуване и все по-изкълчени етажерки за книги. та да се върна на “Слънчогледи за Мария”: потопих се в нея примамена от сюжета – Ван Гог и историята на една Златна Мария. както беше и с Елада Пиньо, редовете ме залюляха от първия миг, възкачиха ме на едни широко разперени крила и полетях… и не можах да сляза на земята до последната страница – глътнах историята лакомо, наведнъж, преизпълнена и усмихната. това за мен си е магия. да попаднеш в подобна омая, буквално да се гмурнеш в нея, да я изживееш, и през цялото време да изпитваш удоволствие… е вълшебство, което малко книги ми даряват.

из подгънатите ми ъгълчета:

“Имам нужда от озон. Нека вали. Нека валя. Ако се изваля, проклетото безсъние може да изчезне веднъж завинаги, а аз да заспя най-сетне и да спя непробудно сто години.”

“За последно ти казвам: отдай се на болката, преболедувай я. Как пък един не се е сетил да благославя болката, как не схваща, че тя най го прави човек! Обикни я, защото може да не ти е дадено да преживееш друга любов в този живот.”

“Когато човек обича, всичко около него е красиво. И съмнително красивото, и безличното, и грозното дори.”

“Да му се не види, не знаех, че мога да бъда и романтичен, не ми е присъщо – но една облещена от нежност маргаритка в бутониерата на селското ми сако може да ме направи щастлив и красив за малко, ха-ха. За един живот – толкова се полага. Щастието със сигурност е такова нещо: мимолетно цвете, което бърза да клюмне върху ревера на сакото…”

“Не слабите и хленчещите имат нужда от закриляне, тях не ги заплашва крушение – такава нужда имат силните, когато силата им внезапно рухне…”

“Аз, Винсент ван Гог, съм художник и няма връщане назад.
Първи го нарекоха цапач. След тях – целият градец. Пука ми, к’во ме интересувате! Вече имам друг дом, без покрив и стени, моят дом е моето въображение, неистовото ми желание да създавам картини е моят дом. Аз съм домът си!”

“Не е достатъчно да обичаш някого, трябва и да го приемаш, какъвто е.”

“(…) И тукашните художници са отлични живописци, но някак монотонни. Не употребяват основните цветове, боят се от тях или не ги чувстват, тъй като не ги виждат в природата. Аз искам въодушевление, искам страст, искам цвят, искам цветовете да бушуват! Моята живопис изглежда има южна кръв – странно наистина, един холандец с пламенна южна кръв – със сигурност някой ден ще се установя във Франция или в Италия и тогава живопистта ми ще открие своята истинска родина.”

“Какво пък, има и такива, несподелени любови – важното е, че са любов. досега съм живяла без нея и когато най-сетне я намерих, знам със сигурност, че нищо друго не ме интересува – по-важно е да обичаш, отколкото да те обичат. Както и да е, любовта ни прави живи.”

“Разривът с добрите любезни академици дойде много скоро – омерзен от почтеността на безличното им изкуство, един ден лудичкият холандец, както бяха започнали открито да го наричат студентите, грабна дъската палитра, боите и папката си, метна своя дом куфар на гърба си и отпраши за Париж. без да изчака да получи документа на преподавателите, единодушно подписан от тях, който имаше едно такова загрижено съдържание: ученикът Винсент ван Гог да бъде върнат в първоначалния курс.”

“Най-прекрасното нещо на този свят – да нарисуваш картина. Да нарисуваш картина и друг да я купи. Да я сложи на стената си и да седне срещу нея. Да влезе. Да тръгне през нея.”

Бяха му омръзнали пищните жени, плътта им го беше преситила, душата му копнееше за жена, която да поеме в шепите си като светулка.