от обич

загорча. загорча ми неистово.
и се чудя дали да крещя,
да заплача или да вия…
знам. да попитам Защо
е наивно-глупашки безсмислено.
само още не знам
как се свиква с ранено сърце,
с рани бих ли могла да живея?
а уж в този свят всичко
е вече измислено…
уморено отпускам ръце.
а тъгата не искам да крия.
най-много от обич боли.
и от вяра, с тонове болка
пропита.

на coоkie

Всяко твое завръщане –
мъничък празник е.
О, поспри се сърце,
зажадняло за нежна прегръдка.
С теб започва денят –
тъй по детски невинно усмихнат,
всеки миг, всеки устрем и цвят,
с теб живот са – завършено цяло.
С теб утихва денят
и изгрява нощта –
всеки дъх споделен,
всеки трепет и стих,
тихо слети в едно
сме вселена снежинково-бяла.
През сезони и бури, слънца и луни
с теб изтъкана от обич съм.
И завършена. Себе си. Цяла.

когато..

когато започна да забравям коя съм… просто зачитам Infinity:

“Стъпала настрани
бетонирани в нищото
ме примамват
да търся огнище.
Аз вървя, не достигам,
и се връщам
разнищена,
пак нагоре към моята
истина.
А невярна била,
и разлъка поглъща
всяка стъпка,
и всяко отдаване.
Да опитам ли пак…
Да се върна сама,
в онзи грях,
преродил зазоряване…”