“Amy”

огромният талант идва с огромен натиск. когато липсва стабилна основа да удържи този натиск, настъпва истинска катастрофа… “Ейми” е покъртително тъжната история на Ейми Уaйнхаус, в чието крехко младо тяло вселената е изсипвала, изсипвала талант, с цели кофи… но я е лишила от силата да го понесе и развие. гледах филма и не можех да повярвам каква загуба, какво грандиозно пропиляване, каква деструктивност и самосаботаж… много пъти съм се питала дали всички твочески личности се “хранят” от драмата и Ейми ми се струва класически случай. жадно за любов дете, което за една нощ се оказва във водовъртежа на Прочети повече “Amy”

Steve Jobs

филмът на Дани Бойл е абсолютно доказателство за това, как към една и съща тема може да се подходи по уникален начин и оттам резултатът да е коренно различен. сравнението с Jobs с Аштън Кътчър е неминуемо и за мен Steve Jobs е правилният филм за Стив Джобс. жестоката интуиция, гениалността на границата с психопатия, противоречията и сблъсъка с най-близкия кръг хора и най-вече със самия себе си, прозират в тоновете динамичен диалог, чиито реплики прескачат като на пинг-понг маса и може би добре илюстрират светкавичната бързина, с която функционира мозъкът на гения. а иначе, както знаем, “playing the orchestra” си има цена и всеки визионер от ранга на Джобс рано или късно я плаща.

“Коко Шанел”, Анри Жидел

“Според вижданията на Шанел първостепенно значение има силуетът, основната линия. Спешно трябва да се премахнат всички излишни украси, всички финтифлюшки, и като цяло, всяка технология, която може да развали изчистената линия на силуета. Така Габриел извършва една и съща операция и при дрехите, и при шапките. Непрестанното търсене на строгостта и избавянето от излишества, свързани с използването на евтини тъкани, превръща бившата пансионерка на монахините в янсенистка в модата. И не е изключено строгостта на архитектурата в Обазин, суровостта на униформата на “сестрите”, обучавали малката Габриел, да имат до някъде пръст в изграждането на вкусовете на Коко Шанел.”

на тази биография на “мадмоазел” попаднах на рождения ми ден, докато традиционно търсех книги за подарък “от мен за мен”. първоначалните опасения, че липсата на пряка реч ще е фатална за задържането на интереса, бързо се разсеяха – книгата е динамична, фактите от живота на Шанел са поднесени отривисто, стегнато и с достатъчно информация за тогавашната историческа обстановка. с други думи, поглъща се леко и безпрепятствено. това, което изкристализира като идея за мен, за пореден път е, че израстването и достигането на величие на артиста действително е следствие от набор обстоятелства и фактори, съчетани с правилните качества и изключителна воля и целеустременост. ако Габриел не е срещнала точния човек, който да инвестира в начинанието й, ако не е била войната (която създава условия за процъфтяване на специфични видове бизнес), ако не е попаднала сред артистичния елит на своето време и ако не е притежавала мощния си характер, твърде вероятно Коко Шанел никога е нямало да създаде своята модна империя. удивително е всъщност нейното умение да сграбчи момента, да улови възможностите, които са се появили пред нея и да създаде от тях и от всичко, което извира от същността й, красота и безсмъртие.

и откъс от филма, който добре илюстрира редовете на книгата:

The Theory of Everything

има умове, които са толкова необичайни в красотата си, че всяко надникване в тях е като откровение. представям си, че за такива умове физическото тяло повече, отколкото при всички останали, е наистина просто временна обвивка, нещо тленно и несъвършено, и без особено значение… а сблъсъкът с непоносимата реалност е смазващ и разтърсващ и предизвиква дива съпротива… най-вече у околните… гледаш го този невероятен човек и си казваш: каква сила е нужна, за да живееш по този начин! но всъщност истинската сила се състои не в ежедневното справяне с битието, а в онзи блеснал поглед, символ на решимостта, на мотивацията, на това, да знаеш с пределна яснота какво е призванието ти и това да е връзката, която те държи здраво за живота.
драматична история от самия живот (по книгата на Джейн Хокинг), прекрасна музика (на Йохан Йохансон) и играта на Еди Редмейн, за която надали има достатъчно суперлативи: все съставки за въздействащ и запомнящ се филм.

“Страдание и възторг”

“Пиета”, изваяна от Микеланджело, когато е едва на 24 години, днес се намира в базиликата Свети Петър в Рим

след връщането от Италия започнах отново “Страдание и възторг “- книгата за живота на Микеланджело. чела съм я два пъти досега, но в едни предишни периоди и никога със сегашния ми поглед на художник. още първите страници се оказаха бързичко с подгънати ъгълчета и бях просто изумена (сякаш не си знам) колко универсални са нещата от процеса на създаване: настървението, търсенето на сюжети и оригиналност, подкрепата или липсата й от страна на семейството, оставете-ме-само-да-вая, наемането за поръчки, характерът ти и устояването на трудните условия, потъването в процеса, грешките, неминуемите грешки…

“Ръцете му загалиха камъка, търсейки скритите му контури. През цялата година не се бе докоснал нито веднъж до къс бял мрамор за статуи. “Защо се чувствам така?” – питаше се той треперещ. За него млечнобелият мрамор беше жива, дишаща материя, която чувстваше, усещаше, мислеше. Той не можеше да допусне да остане недоволен. Това не беше страх, а благоговение. В подсъзнанието му един глас му казваше: това е любов.
Този глас не го уплаши, дори не го стресна. Той разбираше, че това е простата истина. Неговата върховна нужда бе тази любов да намери отговор. Мраморът беше героят на неговия живот; и негова съдба. Никога до този миг, когато сложи нежно и гальовно ръце върху мрамора, не беше се чувствал истински жив.”

напоследък аз най-после “се събрах” в ателието – процес, който ми отне доста месеци решения и преценка кое е важно за мен. резултатът от това фокусиране е работа с удоволствие по десетки картини едновременно.. този хъс е и благословия и проклятие, защото изпусна ли хаоса от клетката, той започва да господарства и всичкосе опитва да излезе едновременно през тясното на фунията. установявам, че за да работя качествено, главата ми трябва да е абсолютно изпразнена (колко невъзможно-трудно е това?!) от всичко дразнещо: да остана аз и емоцията, да търся онова усещане за завладяване, което после трябва да се предаде на аудиторията и респективно на точно определен човек. трябва да постигна такъв ефект, че да се усмихна и да кажа на картона / платното, харесваш ми! и да почувствам как устремът разлива по вените ми дози ентусиазъм. особено усещане, което веднъж достигнато, подобно на наркотик, започваш да търсиш във всичко, което създаваш…

Рисуването е изповед; разкрива всичко за самия теб, докато ти си въобразяваш, че разкриваш другиго.

“(…) Да рисуваш, е все едно да си бог, когато вдъхва живот на Адама; именно външното дихание на художника и вътрешното дихание на модела създават един нов, трети живот върху хартията. Това е любовен акт, Микеланьоло, любовният акт, от който се ражда всичко на тази земя.”

“Най-важното в една фреска са нейната красота и обаяние. Картината трябва да разказва нещо – било от Библията, било от религиозната история, било от гръцката митология.”

“Най-добрият учител е природата. Рисувай непрекъснато – всеки ден по нещо!”

да си призная, направо я преживявам тази книга – първоначално с усещането за ентусиазъм и пряко вдъхновение, а след средата – с огромна съпричастност и тъга към трудния живот на Микеланджело, който наистина е бил в двете крайности – агония и възторг. геният му е безспорен, както и недостижимата красота на произведенията му (Да Винчи заявявя, че след фреските в Сикстинската капела в анатомично отношение няма какво повече да бъде развито и тежко на художниците, които ще искат да направят нещо по-добро), но възложителите на изкуство в онези смутни времена с техните безогледни прищевки са тласкали таланта му в невъобразими и безсмислени посоки (макар след години да са водели и до величие).

“Изкуството за мен е мъчение, горестно, когато не ми върви, възторжено, когато ми върви, но то винаги ме завладява. Щом свърша работния ден, от мен остава само черупка. Всичко, което е било в мен, сега е в мрамора или фреската. Ето защо не ми остава нищо за раздаване другаде.”

“Лицето на Микеланджело засия от възторг. Никога не бе бивал по-щастлив. С перо в ръка той беше художник – разсъждаваше гласно, изпробваше мисълта си, диреше в сърцето си това, което чувстваше, извличаше с ръка това, което виждаше.”

“Той също искаше да се научи да предава точно това, което виждаше. Ала чувствата, породени от видяното, щяха винаги да си останат по-важни за него.”

докато чета откривам много интересни неща.. които ме правят спокойна, че не изтрещявам на моменти, а всичко е част от процеса: тревожното търсене на сюжети.. празните периоди, трескавостта, че искаш да правиш само това и никой да не те прекъсва, ядосването с поръчките, безпаричието…
не съм вярвала, че мога да се вдъхновя така от книга, но ето че дни наред работя усилено и искам още! в главата си прехвърлям десетина сюжета едновременно и ищахът за осъществяването им надхвърля физическата умора. всъщност ако нямах други неща за вършене, най-вероятно бих рисувала до пълна изнемога. струва ми се, че този тип лудост е заразна…

“Вълнението пред смъртната опасност е нищо в сравнение с вълнението на човек, мъчещ се да сътвори нещо, което никога не е съществувало преди.”

“Да се опиташ да разбереш друг човек, да се добереш до дълбините на душата му, е най-трудното човешко стремление. И всичко това художникът се мъчи да постигне не с друго оръжие, а с перо и въглен.”

двете неща, които установявам, че са много нужни в процеса на работа – да си смел и да си търпелив – ако реша, че не усещам картината, в миг на нетърпение мога просто да я унищожа, докато мъничко мъничко търпение може да я спаси и да стане прекрасна. ако пък съм твърде внимателна да не “разваля нещо”, може да изпусна момента и вихъра да бъда непринудена и смела с мазките…

“Скулпторът пренася в мрамора представата за един по-лъчезарен свят от този, който го заобикаля. Но той не бяга, а гони. Мъчи се с всички сили да настигне едно видение. Дали бог наистина си е починал на седмия ден? Дали в прохладата на онзи дълъг следобед, когато си е отдъхнал, не се е запитал: Кого оставих на земята да говори от мое име? Най-добре ще е да създам друго, различен вид същество. И ще го назова “художник”. Неговата задача ще бъде да придаде смисъл и красота на света.”

“Художникът трябва по-често да се връща към земята; трябва да оре, да сее, да плеви, да жъне. Общуването със земята ни обновява. Да си само художник, значи да черпиш сокове от самия себе си и да изсъхнеш.”

“Художник без идеи е просяк; оголял, той ходи да проси сред часовете.”

“Аз намирам цялата красота и конструктивна сила в мъжката фигура. (…) За мен жената може да бъде красива и вълнуваща само ако е съвършено неподвижна.”

“Целта на живописта е да краси, да пресъздава картинно, да прави хората щастливи, да, щастливи, дори с тъжните сцени на измъчвани светци. Винаги помни това, Микеланджело, и ще имаш успех като художник.”

какво да добавя, освен думите на Микеланджело, че трябва да се отдадеш на изкуството само, ако наистина не можеш без него…