“Zaha Hadid and Suprematism”

сградите на Заха Хадид говорят повече за нея, от които и да било думи. ако героят от “Изворът” на Айн Ранд беше жена, тя щеше да е Заха Хадид. наистина жалко, че велик талант като нейният, си отиде толкова рано от света, но пък какво наследство и какво вдъхновение!

zaha-hadid.com

“Frank Gehry: The Architect”

напоследък все повече се вълнувам от създаването в големи мащаби, затова започвам да споделям поредица от документални филми и интервюта с големите архитекти на нашето време.

филмът за Франк Гери  така ме впечатли, че сигурно ще прочета за втори път “Изворът” на Айн Ранд това лято.

музеят Гугенхайм в Билбао

extraordinary homes

една кратка, но изключително привлекателна поредица на BBC, в която забавна актриса и изтъкнат архитект получават ключовете на едни от най-впечатляващите къщи на планетата. някои са доста странни, други са наистина отвяващи като локация и внедряване в околната среда. при всички случаи разходката с Коралин и Пиърс беше повдигащо духа преживяване.
P.S. кой знае защо вече не са налични целите епизоди, но ето малко надникване в материята:

“Изворът”

за жалост това човеците сме безкрайно глупави и въпреки развитието на технологиите, като цяло от векове не сме мръднали на милиметър като ценностна система. това е тежката ми присъда след съприкосновението с 830-те страници плътна маса от идеи, които (ако си готов за тях) те блъсват челно като локомотив, отръскват здраво летаргията от реверите ти и те заставят отново да бъдеш мислещо същество. не бих се наела нито да правя ревю, нито да преразказвам тази гениална книга. дори повечето цитати, извадени от контекста, губят силата и дълбочината си. и все пак споделям една нищожна част от подгънатите ми ъгълчета. с тайната мисъл да ви запаля сами да се потопите в “Изворът” на Айн Ранд.

“Правила? – каза Роурк – Ето моите правила: нещо, което може да се направи от един материал, никога не бива да се прави от друг. Няма два еднакви материала. Няма две еднакви места на земята. Няма две сгради с еднакво предназначение. Предназначението, мястото, материалът определят формата. Никоя сграда не е рационална или красива, ако не се подчинява на някаква основна идея, а идеята определя всеки детайл. Сградата е жива, като човек. Нейната цялост се придържа към своята собствена истина, към своята уникална тема и да служи на своето уникално предназначение. Човек не взема назаем части от тялото си. Сградата не взема назаем късове от душата си. Нейният създател й вдъхва душа, която намира израз във всяка стена, прозорец и стълбище.”

“На мен ми предстоят, да речем, шестдесет години живот. Повечето от тях ще прекарам в работа. Избрал съм си работата, която искам да върша. Ако тя не ми доставя наслада, сам осъждам себе си на шестдесет години изтезание. А мога да изпитам наслада, само ако си върша работата по възможно най-добрия за мен начин. Но най-добрият начин е въпрос на стандарти и аз определям своите собствени стандарти.

“Интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да са незначителни. Да вземем например твърдението колко малък се чувства човек пред природата. Това съвсем не е изтъркана фраза, а на практика е институция. Забелязали ли сте с какъв назидателен тон я казва всеки, който я изрича? Вижте ме, сякаш иска да каже той, колко съм щастлив, че съм пигмей, колко съм добродетелен. Чували ли сте с какво доволство хората цитират някой много известен човек, че не се чувства тъй велик. щом види Ниагарския водопад? Сякаш мляскат от удоволствие при мисълта, че са прашинки пред бруталната сила на земетресението. Сякаш запълзяват на четири крака, удряйки чела в калта пред величието на урагана. Съвсем различен е обаче духът, обуздал огъня, водната пара и електричеството, духът, прекосил океана с платноходи, духът, построил самолети и язовири… и небостъргачи. От какво се страхуват хората? Какво толкова мразят онези, които обичат да пълзят? И защо?”

Най-трудното нещо на света е да правим онова, което искаме. То изисква най-голяма смелост. Онова, което наистина искаме.”

“(…) Каква е била неговата цел в живота? Величие… в очите на другите. Слава, възхищение, завист… всичко това произлиза от другите. Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Искаше не да строи, а да му се възхищават като строител. (…) Той измени на своето его и го захвърли. Но всеки го смята за себичен.
– Повечето хора следват този модел.
– Да! Но е е ли той коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива хора са втора ръка.”
“Истински себичният човек нехае за одобрението на другите. Няма нужда от него.”

“Можеш да симулираш добродетел пред публиката. Не можеш да я симулираш пред себе си. Твоето его е най-строгият съдник. Те бягат от него. Прекарват живота си в бягство. По-лесно е да дариш няколко хиляди за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Лесно е да търсиш заместители на компетентността – лесни заместители като любов, чар, доброта, благотворителност. Но компетентността няма заместител.
– Точно това е непоносимо за хората втора ръка. Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Не питат: истина ли е? Питат” Това ли е истината според другите? Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота.”

Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените ни моменти са лични, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите.

“Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отричаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, до най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички, и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенство.”

Творецът живее заради своята работа. Той няма нужда от други хора. Неговата първостепенна цел е вътре в самия него. Паразитът живее живот втора употреба. Той има нужда от другите. Другите се превръщат в негов първостепенен мотив.

“Има различни степени на способност, но основният принцип е един и същ: степента на независимост, инициатива и лична привързаност към работата определя таланта на човека и неговата стойност. Независимостта е единствената мярка за добродетел и стойност. Важното е какъв е човекът и как се развива, а не какво е направил или не е направил за другите. Няма заместител на личното достойнство. Няма друг стандарт за лично достойнство освен независимостта.”