“Изворът”

за жалост това човеците сме безкрайно глупави и въпреки развитието на технологиите, като цяло от векове не сме мръднали на милиметър като ценностна система. това е тежката ми присъда след съприкосновението с 830-те страници плътна маса от идеи, които (ако си готов за тях) те блъсват челно като локомотив, отръскват здраво летаргията от реверите ти и те заставят отново да бъдеш мислещо същество. не бих се наела нито да правя ревю, нито да преразказвам тази гениална книга. дори повечето цитати, извадени от контекста, губят силата и дълбочината си. и все пак споделям една нищожна част от подгънатите ми ъгълчета. с тайната мисъл да ви запаля сами да се потопите в “Изворът” на Айн Ранд.

“Правила? – каза Роурк – Ето моите правила: нещо, което може да се направи от един материал, никога не бива да се прави от друг. Няма два еднакви материала. Няма две еднакви места на земята. Няма две сгради с еднакво предназначение. Предназначението, мястото, материалът определят формата. Никоя сграда не е рационална или красива, ако не се подчинява на някаква основна идея, а идеята определя всеки детайл. Сградата е жива, като човек. Нейната цялост се придържа към своята собствена истина, към своята уникална тема и да служи на своето уникално предназначение. Човек не взема назаем части от тялото си. Сградата не взема назаем късове от душата си. Нейният създател й вдъхва душа, която намира израз във всяка стена, прозорец и стълбище.”

“На мен ми предстоят, да речем, шестдесет години живот. Повечето от тях ще прекарам в работа. Избрал съм си работата, която искам да върша. Ако тя не ми доставя наслада, сам осъждам себе си на шестдесет години изтезание. А мога да изпитам наслада, само ако си върша работата по възможно най-добрия за мен начин. Но най-добрият начин е въпрос на стандарти и аз определям своите собствени стандарти.

“Интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да са незначителни. Да вземем например твърдението колко малък се чувства човек пред природата. Това съвсем не е изтъркана фраза, а на практика е институция. Забелязали ли сте с какъв назидателен тон я казва всеки, който я изрича? Вижте ме, сякаш иска да каже той, колко съм щастлив, че съм пигмей, колко съм добродетелен. Чували ли сте с какво доволство хората цитират някой много известен човек, че не се чувства тъй велик. щом види Ниагарския водопад? Сякаш мляскат от удоволствие при мисълта, че са прашинки пред бруталната сила на земетресението. Сякаш запълзяват на четири крака, удряйки чела в калта пред величието на урагана. Съвсем различен е обаче духът, обуздал огъня, водната пара и електричеството, духът, прекосил океана с платноходи, духът, построил самолети и язовири… и небостъргачи. От какво се страхуват хората? Какво толкова мразят онези, които обичат да пълзят? И защо?”

Най-трудното нещо на света е да правим онова, което искаме. То изисква най-голяма смелост. Онова, което наистина искаме.”

“(…) Каква е била неговата цел в живота? Величие… в очите на другите. Слава, възхищение, завист… всичко това произлиза от другите. Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Искаше не да строи, а да му се възхищават като строител. (…) Той измени на своето его и го захвърли. Но всеки го смята за себичен.
– Повечето хора следват този модел.
– Да! Но е е ли той коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива хора са втора ръка.”
“Истински себичният човек нехае за одобрението на другите. Няма нужда от него.”

“Можеш да симулираш добродетел пред публиката. Не можеш да я симулираш пред себе си. Твоето его е най-строгият съдник. Те бягат от него. Прекарват живота си в бягство. По-лесно е да дариш няколко хиляди за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Лесно е да търсиш заместители на компетентността – лесни заместители като любов, чар, доброта, благотворителност. Но компетентността няма заместител.
– Точно това е непоносимо за хората втора ръка. Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Не питат: истина ли е? Питат” Това ли е истината според другите? Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота.”

Всяко щастие е съвсем лично. Най-извисените ни моменти са лични, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите.

“Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отричаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, до най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички, и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенство.”

Творецът живее заради своята работа. Той няма нужда от други хора. Неговата първостепенна цел е вътре в самия него. Паразитът живее живот втора употреба. Той има нужда от другите. Другите се превръщат в негов първостепенен мотив.

“Има различни степени на способност, но основният принцип е един и същ: степента на независимост, инициатива и лична привързаност към работата определя таланта на човека и неговата стойност. Независимостта е единствената мярка за добродетел и стойност. Важното е какъв е човекът и как се развива, а не какво е направил или не е направил за другите. Няма заместител на личното достойнство. Няма друг стандарт за лично достойнство освен независимостта.”

малки летни удоволствия

за първи път от няколко лета насам, успявам да се насладя с усмивка на любимия си сезон, без дори веднъж да съм стъпила на морския бряг. сигурно, защото в мен се разлива от онзи, хубавия покой, който ми нашепва, че всичко е точно там, където трябва да бъде и мога най-после с безгрижно сърце да се слея с песента на щурците…
един от най-хубавите ми детски спомени е как в горещите летни дни, чета любима книга, изтегната на легло, покрито с прохладно бяло шалте, а до мен се кипри изкушаваща купа с тъмно-червени череши. може би затова и сега, след толкова години, в юлската жега покрай рождения ми ден, книгите изведнъж започват да придобиват особена, почти магическа притегателна сила и аз с удоволствие се отдавам безпаметно на тяхното очарование. ритуалът на рождения ми ден да си подаря няколко часа сред книги и прелистване на страници този път се случи в безкрайно приятната атмосфера на Greenwich Book Center. ето с какво си тръгнах, а дългият, предварително надиплен списък, намаля едва наполовина…

“Знакът на всички неща” – Елизабет Гилбърт

тази жена ми пълни сърцето всеки път, щом се докосна до редовете й – цветущият й изказ ме докарва до истински екстаз от четенето, какъвто човек изпитва, когато е трайно пристрастен към него. историята се лее динамично, въпреки забавната описателност и ти се иска буквално да я погълнеш наведнъж, само, за да започнеш отначало. след като прочетох последния ред и затворих книгата, на лицето ми се мъдреше усмивка. ето малко редове, които ме впечатлиха:

“Изблиците на ревност и злоба никога не са били одобрявани от Бога – продължи Беатрикс – и няма да бъдат одобрени в семейството ти. Ако имаш неприятни или невеликодушни чувства, остави ги да паднат мъртви на земята. Бъди господар на себе си, Алма Уитакър. Разбрано? (…) Съжалявам за теб, Алма Уитакър, че си такава егоистка спрямо другите. (…) Стани по-добра.”

(…) Не очакваше това, което почувства при първото докосване: свиреп, зашеметяващ порив на любов, преминал през нея като ридание.”

“Ако обичаш нещо достатъчно силно, то рано или късно ще ти разкрие тайните си.”

“Има едно ниво на мъката, което е толкова дълбоко, че изобщо спира да прилича на мъка. Болката става тъй силна, че тялото вече не може да я усети. Мъката сама се обгаря, зараства и възпира чувството. Такова вцепенение е вид милост.”

“Тайните са монети, които прогарят дупки в джоба и в крайна сметка винаги изпадат.”

“Колкото по-голяма е кризата, толкова по-бърза е еволюцията.”

“Вярвам, че еволюцията обяснява почти всичко за нас, и съм убеден, че обяснява абсолютно всичко за останалата част от естествения свят. Но не смятам, че смаа по себе си тя може да обясни уникалното човешко съзнание. Разбирате ли, няма еволюционна необходимост от такъв остър ум и дълбока чувствителност. Не ни е потребен ум, с който да играем шах. Не ни е потребен ум, с който да изобретяваме религията или да спорим за произхода си. Не ни е потребен ум, който да ни кара да плачем в операта. Всъщност изобщо не ни е нужна опера, нито наука, нито изкуство. (…) Не са ни потребни привързаността и любовта – не и в степента, в която ги изпитваме. (…) Ще ви кажа защо имаме такъв невероятен ум и душа, мис Уитакър, имаме ги, защото във вселената съществува върховен разум, който търси общение с нас. Този върховен разум копнее да бъде познат. Той ни призовава. Привлича ни към мистерията си и ни дарява със забележителен ума, за да можем да се опитаме да го достигнем. Той иска да го намерим. Най-много от всичко желае да се съедини с нас.”

“Градът на сънуващите книги – Валтер Мьорс

“Копелето на Истанбул” – Елиф Шафак

“За любовта и други демони” – Габриел Гарсия Маркес

“Златю Бояджиев- виденията на великия майстор” – Димитър Пампулов

“Изворът” – Айн Ранд

P.S. отделно все така пресушавам епичната поредица “Колелото на времето” – в момента Книга 4 от 14
чакат ме също биографията на Елизабет и Гена Димитрова, Кастанеда, както и Роксолана на Павло Загребелни… сериозна програма за малки летни удоволствия…