светът сега е смален до един хамак и се побира между кориците на книгата ми. лежа в безметежност, каквато бях забравила че съществува. тотално изгубена за външния свят, с часове изследвам приключенията на Хана – прототипа на Хелена Рубинщайн – в едноименния роман на Сюлицър. поглъщам страниците с алчността, с която пресушавах стотиците книги докато растях. уви, това вече е лукс. намирам се в едно село. от една страна цари пълно спокойствие. от друга страна – гъмжи от скрит живот. всякакви гадинки пълзят, летят, плетат и каквото им хрумне още – на няколко пъти се улавям да правя резки, плашещи, неадекватни движения в стил марш-оттука-къш-ти-пък-откъде-се-взе, придружени на моменти с непривични извивания и кратки писъци… това кой знае защо ми напомня комичното изпълнение на мацката от Индиана Джоунс и Храма на обречените – сцената в която той и Малчо играят карти около огъня насред джунглата, а партньорката му непрестанно пищи и се блъска в най-противни и ужасяващи твари, докато те се правят че нищо не забелязват.

някак екзотично забавно е, наистина, че вместо пред басейна на 3-звездния хотел в Синеморец, се озовавам с дълга вещерска метла пред тоалетната в средата на двора (друга просто няма) и отваряйки вратата първата ми реакция е: за нищо на света няма да вляза вътре!! поне пет или шест паяка висят дружелюбно вътре и така небрежно поклащат крачища, че на мен ми призлява и решавам отчаяно, че ще отложа всякакви „нужди” за края на седмицата. (ако мразя нещо от цялото гадинско войнство, това са паяците – твърде много крака, придружено от твърде скорострелно придвижване.) по дяволите. няма да се правя на някаква хленла сега, я! хващам метлата (слава богу с дълга дръжка) и заразмахвам здраво. след като съм умъртвила поне половин дузина гадове, се престрашавам да надникна вътре. хм. ще трябва да свикна някак. като се стъмни обаче – никакво влизане! противопоказно е за моята клаустрофобия – току-що я регистрирах, ако ме разбирате правилно…
иначе идилията е пълна – птички, сутрешна роса по тревичките (които на гладно се гъзурча да снимам с риск да се залея с кафето – ех тази мания макрото), дървета, отрупани с ябълки, сливи, круши, мушмули… след поредния обилен обяд, задавам логичния въпрос: защо не живеем на село?!… минали са само три дни, а аз вече усещам как неимоверен прилив на енергия се насочва към мозъка ми и аха – аха да го залее.. всъщност вече почти чувам онова, което наричам „цъкане”, тоест усещам задвижването на буталата, което си налагам да отместя поне за края на седмицата. изумително е как след само 5-6 дни почивка и излизане извън коловоза, гледната ми точка е съвсем различна и вярвам в себе си и способностите си десеторно повече.. дори се зачитам в иначе хвърлените на пода два броя на Мениджър. седя си права насред градината, и несъзнателно започвам да си чопля носа. в момента, в който осъзнавам какво правя, си казвам – ех, по дяволите, не мога ли веднъж и аз да съм простак! толкова е разтоварващо! плюс това тук няма жива душа през деня.. в момента в който тази мисъл минава през главата ми, лекичко се обръщам и съзирам комшийката отдясно да ме зяпа невярващо и ми се иска да потъна ей сега на мига в земята, обилно покрита с изпопадалите джанки! какво ли си е помислила женицата за тия – градските чеда – никакво възпитание нямат, ей! али макбийл дори на село! ех… (добре че поне не ме видя докато се разхождах гола из двора – не за друго, ами и банята е навън, особености на пейзажа, какво да се прави..)
а ние – на село, на село, ама културтрегери все пак! вечерно-дневният кино парад се оказва полазен от прекрасни като идея и визия фентъзи филми:

mirrormask >>

lemony sniket >>

и hitchhiker’s guide to the galaxy >>

– като за отпуск все пак, и при това гарниран с пържолки на скара, наденички на скара, отново пържолки, пържени картофки, пържени тиквички…ех, така се живее двеста години! (пак се отплеснах от културата, защо ли) е, накрая забиваме и един филм за убиец на серийни убийци (suspect zero), (сигурно за по-леко адаптиране към завръщането в София :о)