Being Julia

гледала съм почти всички роли на Анет Бенинг. завладяващото изпълнение в Being Julia обаче надмина всякакви очаквания. да бъдеш харизматична, силна, своенравна и талантлива актриса и с на моменти арогантното амплоа на неотразима жена да въртиш света на малкия си пръст, си има своята цена и Джулия си я плаща цялата, та и отгоре. въпреки това, присъствието й е плашещо силно и не е за хора със слаби нерви и меки сърца. всъщност, идеята за филма идва от новелата “Театър” на Съмърсет Моъм и никак не ми се ще да си я представя дори за миг без Анет Бенинг, която й придава толкова величествено – тръпчив вкус. не мога да се сетя за подобна силна женска роля, с изумително сливане на героиня и актриса, освен може би великолепната игра на Фани Ардан в Calas Forever, само че тук трагизмът е слава богу заменен с приятна доза английски хумор, каращ и най-черните и отчайващи дразнители като the bloody getting old например, да изглеждат като част от чудото на живота. да бъдеш себе си означава понякога да си жестока, очарователно подла и чудовищна, но това е подправката, която те прави изключителна, уникална и триумфираща. защо пък не?!

иначе филмовият уикенд премина под аромата на скършените цветя на Бил Мъри, прахта на Артуро Бандини, феите на Питър Пан и депресията на Сам Шепърд. понякога си мисля, че Бил Мъри малко е закъснял с таланта си – който най-вероятно би се развихрил най-добре в неми филми. след като доста успешно се изгуби в превода, в Broken Flowers е самотен дон жуан, който се връща към някои от бившите си завоевания, за да търси сина си. мудно действие, но пък е удоволствие да го гледаш как играе с очи, на фона на тотално беразличната му физиономия.

Ask the dust се оказва поредният филм по роман, за който (дори без да съм чела книгата) мога да кажа че е по-слаб от романа. през първата част упорито се ядосвам за разпиления талант (в лицето на моята любимка и символ на женственост – салма хайек, и в това на колин фарел, който едва понасям, особено след опита за александър македонски). та, единствено цветовете ме грабват, които са упорита сепия, с оглед на обстановката, а и едва втората част на филма успява да привлече вниманието ми, тъй  като най-после се усеща нещо като смисъл

когато излезе последната версия на Питър Пан, четох доста материали и спорни гледни точки, но така и не успях да го гледам. има филми, които просто ми се изплъзват между пръстите (или очите :о) и колкото и да се старая, не успявам да изгледам всичко което искам. та, едва три години по-късно – ей ме на – в събота вечер, след като съм сготвила пълнените тиквички с кайма и си ги ям сама, а за десерт – розова цигара (тук никой няма да ми повярва, ама е истина…), сядам да гледам Зън и дружината на момчето, което не иска да порастне. че то има ли изобщо такова понятие като порастнали момчета? както и да е, визията е очарователна, особено фактът, че Уенди и Питър са на ръба на съзряването и появата на чувства и осъзнаването им е основната част от завръзко-развръзката. танцът на феите в дънера на едно дърво е най-красивото от целия филм според мен, а от репликите разбира се, най-запомняща се е: всеки път, когато някой каже, че феи не съществуват, една от тях умира някъде.
последният филм от маратона на този безделнически уикенд, се оказва Off The Map с една друга моя любимка – Джоан Алън, която нямам идея какво прави в такава лента, но пък явно се е насладила на партньорството си със Сам Елиът (аз поне така бих направила…) та филмът е все едно да вземеш карта и да започнеш да зумваш, докато погледът ти попадне на едно забравено от бога място и те посрещне разказът на едно момиченце за едно депресирано лято. леко странно, леко откачено, но не прекалено, така че да не посегнеш към 8 миля (поредният неизгледан навреме) или пък mirrormask, който също е на опашката…и така – цели два дни…
за десерт – афродизиаците на Исабел Алиенде, за които обаче ще разказвам друг път ;о)

порода лъв (дзвер – юлски, темпераментен, бел.авт.)

за добро или за цветно, родена съм (в този си живот) на днешния ден, в петък, в дванайсет по обяд – най-жегавото възможно време от годината, сигурно затуй всякакви видове огньове, пламъци, горещи вълни и приливи, тлеещи жарави, вулканични изригвания и земетръси никак не са ми чужди, даже бих казала, че са по-скоро присъщи и без тях едва ли мога да се причисля достойно към породата. били разправяли (за това ме светна една сродна душа – също уважаваща себе си лъвица), че юлските лъвове били особена порода – благи едни такива, усмихнати слънчица, ама да не си им пред очите ‘га са изпаднали в гневен несвяст, че последствията са меко казано непредсказуеми. иначе сме много добрички, великодушни и покровителствени, ама като сме благоразположени – в обратния случай само по погледа (един колега му вика поглед тип отварачка-за-бира) на околните им прищраква, че за секунди трябва да се ометат, окопаят и скатаят, в случай, че им е мил животът…хехе. здверове сме! въпреки това обаче днес телефона ми не спира да звъни от сутринта, и вече прегрява от смс-и, при което една приятелка от мтел съчувствено предложи: ми да ти го спра ако искаш :о))) айде, ама ако може някой друг ден, сега требе малко лъвското его да се поизчетка качествено :о)

шегата настрана – чувствам се безкрайно специална и обичана от вниманието на приятели, близки, познати, колеги, за което съм издълбоко благодарна. изненадите, букетите, бонбоните и картичките са само външно проявление на топлината, която хората ми даряват и в дни като този осъзнавам за кой ли път колко прекрасно чудо е животът ми и как всяко нещо е на мястото си, колкото и невероятно да ми изглежда това понякога.

днес първенството по пожелания (след сърдечното такова да продължавам да го вдигам, както досега – телефона, де ;о) държи бабата на рожденичката, която с традиционна директност и липса на такт (стрелец, какво да я праиш), ми пожелава до края на годината да стана булка (!) :о))) и опонира моя отчаян опит за измъкване, че това са божи работи дето не подлежат на планиране, като отсича безмилостно: то не се планира, ама ти си имай едно наум… ех, баби, да знаеш колко неща имам наум, ако всичките видят бял свят, същият този свят ще е едно още по-хубаво място, и така всички пожелания от днешния ден ще се приближат до осъществяване. дай боже всекиму и по много от всичките благини, на които се радва гордата ми, иначе скромна лъвска натура. ;о)

sangre caliente*

ужасявам се от това, колко рядко вече успявам да хвана книга в ръце и да й се насладя както преди. напоследък четенето се свежда до кратък ритуал преди заспиване, в едно състояние, близко до безпаметност, в което погледът се плъзга по диагонал по редовете и никакъв смисъл не достига до съзнанието, да не говорим да остане там трайно…
започвам “топъл мед и пчелен восък” на марисол с мисълта, че това е някаква лека лятна книжка, която ще ме разведри „по женски”. в началото наистина оставам с впечатлението, че това е един от онези текстове, писани от жени за жени, близки до сапунките, които освен да ти загубят времето, надали могат да постигнат повече. оказва се обаче друго. макар че все пак си остава предимно четиво за жени, вниманието ми е приковано от изящния чувствен език и финото описание на нрави, които са твърде далечни от нашите. мнозина биха казали, че начинът на живот, за който става въпрос, е вече отживелица, но има неща, които важат и днес и са си все така златни правила в отношенията между хората. преди време гледах един документален филм за венецуелките, които в стремежа си към красота и участвайки в конкурсите за мис, до една си правят пластични операции на носа и това се счита за нещо съвсем естествено. чета книгата и разбирам защо. има правила там, които наистина биха разбунтували всяка съвременна жена. но има и опитност, в която ако разпознаеш себе си, ти се доплаква. мисля си, че понякога не осъзнаваме какво сме преживяли, докато не се видим през нечий чужд живот, през друг поглед, но наситен със същата емоция. няма как да не ме докосне. оставям се на магията на екзотичните плодове и на повика на sangre caliente. че кой би устоял??…

Според легендите още през 17 век слугите пазели зорко девойките от Макуто, когато излизали да берат чиримоя. Когато узреели, тези плодове изпускали сладък гъст сок, толкова примамлив нектар, който много приличал на дара на женствеността. Затова, в сезона, когато селяните започвали да берат чиримоята, страстта просто витаела във въздуха. Поразителната красота, скрита в сърцевината на чиримоята, не се разкрива пред придирчивите. Само устните на подходящия ухажор ще успеят да преодолеят свенливостта на плода, за да открият, че кадифяната бяла плът притежава свой сладък аромат – награда, предопределена единствено за усилията на любимия. Тайната е да бъдеш нежен, ала да не се колебаеш, да отхвърлиш всякакъв свян, да се потопиш в удоволствието с дръзка решителност. Това е един от редките случаи, когато сочният плод изкушава езика, а езикът на свой ред копнее да изкуши.

* гореща кръв (исп.)  

евала на карибската лигня

винаги съм се възторгвала искрено на филмите, на които откровено им личи, че целият екип дружно се е забавлявал с мейкинга, но засега (в моята класация поне), първенството води Карибски пирати 2. е няма такава лигня, хора! все едно че на купчина хлапета са им изсипали една камара пари и са им казали – дивейте, фантазирайте и злодействайте! :о) слава богу, митът за по-слабите продължения е успешно разбит – тук Кап. Джак Спароу е още по-голям идиот, обилно гримиран и опирачен, с безумен поглед, преценяващ ситуациите, изобретателни опити за бягство и спринтьорски умения, породени от тумба човекоядци, които за една бройка да изпекат неповторимия Джак. изумителните фехтовачески умения са изместени от мазни слузести морски чудовища – кой с половин глава на риба-чук, кой с раковинеста такава, а шефът на гадовете се радва на изключителна октоподеста прическа. изобщо, през цялото време насладата откъм мръсни пиянски мутри, наквасени с ром и блестящ пиратски British english, процеден през черни зъби (когато ги има) е пълна! музиката е внушителна, грабваща и безотказно те потапя в екшъна, а краят е толкова отворен, че дъхът за следващото приключение вече е затаен  с пълна сила!

who would’ve believed…

трети пореден уикенд извън София. пътуваме от Доспат към пещерите. пътят се вие живописно и от двете му страни – полянките с класически жълти и бели цветенца – като в приказките, са толкова красиви, че чак те заболяват очите. музиката е бясна, мислите ми – спокойни. нямам колебание дали ще катеря днес или не. I’m in отвсякъде. с крайчеца на окото поглеждам към сашо, мисля си, че двамата сме като научен експеримент на Наса – толкова еднакви, а поставени в различни условия за развитие… ако бях расла като него, сега щяхме съвсем да сме като сиамски близнаци. урокът за мен е жесток, защото си припомням същност, която съм затрупала под сто пласта страх. както и да е. изсипваме се пред Дяволското гърло и подписваме стандартната хартишка, че ако си строшим главите, си е за наша сметка. поемаме нагоре. вземаме склона към входа на Харамийската на трета. езиците до колене. по-късно разбирам, че това явно е загрявката за това, което ще последва. групата се хили, повече от половината не са катерили никога и нямат грам идея за какво иде реч. ентусиазъм обаче не липсва. първата група от трима човека финишират успешно горе. аз решавам да съм първа от следващата тройка. навличам гащите, набързо научавам какво е самохват и има ли той почва у нас, стягат ме здраво и … юруш. тръгвам с “другия” десен както се изразява водача.

null

за по-малко от минута осъзнавам, че пренебрегването на един безценен съвет “вземи си твърди обувки” е big fucking mistake!! с моите се пързалям зверски и бързичко разбирам в каква неприятна ситуация съм. захващам се с ръце, набирам се, внимателно преценявам всяко движение. не изпитвам страха, който очаквах. след малко стигам до зорно място и вторият водач ме поема. за части от секундите осъзнавам две неща: че завися от един напълно непознат, който обаче се държи страхотно (благодаря ти, Емо!) и че връщане назад няма.

може би тази мисъл ме мобилизира, висяща на 40 метра над земята и някак успявам да продължа. на кратките почивки, в които се чудя как да направя поредния шпагат, емо успява да ме снима (в последствие се разбира защо), а аз успявам да го питам колко такива като мен има на година и му заявявам, че ще си снимам обувките с надпис: с това не трябва да се катери! пот, напрегнати мускули и протегната за помощ ръка. горе съм.
пролазвам през тясна дупка и съзирам първите от компанията. когато всички са горе, поемаме навътре в пещерата. мрак и кал. отново пролазване по корем в една цепнатина ниско долу.

null

студът вече става трудно поносим. започват шеги и приготовления за следващото изпитание: спускането в голямата галерия. височината е само колкото 15 етажен блок. нямам време изобщо да изпитам страх. сковавам се единствено докато висна изцяло на въжето. после за секунди се смесват студ, ужас и възторг. спускането трае няколко минути, през това време съзирам горе в далечината светлина, която прозира през тесен отвор на пещерата. ако досега дишах на пресекулки, то сега вече оставам без дъх! зверски, неописуемо красиво. кацам долу и разтривам ръце от студа. кални са. въпреки това снимам.

изкатерваме се до светлината. разликата в температурата те оставя с чувството, че си се блъснал в локомотив. смях, глъч, опит за снимка на групата. мисля си че най-страшното е минало. хаха. водачът е пич с черно чувство за хумор. след няма и минута започва бясно катерене на един склон, с наклон, който би изпотил и коза. почти лазим на четири крака и всеки корен или дърво или храст са опора. зор невиждан. с изподрани ръце, обаче горда и доволна.
най-после стигаме най-отгоре на отгорето, гледката е убийствена, разбира се, и добре че – при толкова усилия..

null

след малко разбираме, че за десерт идва най-готината част – слизането по една пътека, дето меко казано ти се ебава мамата по нея. ту върви нагоре, ту надолу, безумно стръмна е, и дори са сложили на места въжета за държане. тежък терен за лаици като мен. имам безумното усещане, че няма слизане от това място. по едно време, докато се суркаме дружно надолу, се сещам за един текст на navivo в неговия блог и такъв смях ме напушва, казвам си – ето това е усещането че си жив, мамка му, когато си потен, изтощен и си доказал на себе си, че можеш да надскочиш и страх и мисли от типа не-мога-да-правя-аз-такива-неща…
когато вече сме долу, единият от водачите ни казва, че сега, след Харамийската, Дяволското гърло ще ни се види като сутрешно кафе, и е безкрайно прав. междувременно, докато се редим за въпросните геройски снимки от катеренето, научавам, че ще ставам леля и само дето не счупвам валя от прегръдки! ихааа, пак ще се разказват приказки, браво! как да не си харесваш живота!! завирам се с групата в дяволското гърло, само за да установя, че е направо скучна, сравнено с предходните екстремистки изпълнения… снимам още малко и най-после се добираме до душ и легло. по-сладък следобеден сън не съм имала. както и по-вкусна вечеря :о)))

на другия ден решаваме да пропуснем Ягодинската пещера – щеше да дойде малко вповече пещерното дело за този уикенд – и се отправяме към Фотиново – втори опит за откриване на поне един от няколкото тамошни водопади. лешници, бъз и коприва. и нестихващ ромон на вода. разходката е дълга и напоителна. горските съкровища (късчета слюда и кремък), които ръгаме в раницата, определено работят за доказване на гравитацията. иначе е безумно красиво и спокойно, идва ти да се опнеш на някоя от полянките наоколо и да забравиш за маршрутки, напрежение и ноутбуци. чувствам се умиротворена. щастлива. сигурно това е ефекта на контакта с природата. евала на нетрадиционните рождени дни.