защо

Когато есенните ветрове танцуват, листенца паднали възкръсват и се любят с живителна неземна красота...

ЗАЩО ПРАВЯ ВСИЧКО ТОВА?
все същият прогарящ, отрезвяващ, простичък до наивност отговор:
ЗАЩОТО ИСКАМ ДА СЪЗДАВАМ КРАСОТА.

все тази неистовата дълбока, осъзната необходимост да вдишвам, гледам, докосвам, усещам, мисля, вкусвам красота.
мой, вътрешен кръст – проклятие и благословия – търся я навсякъде.
боря се за нея, водя отчаяни битки със себе си и със света, обричам се на уединение и самота заради нея, и при все това откривам вдъхновение и искра в нея… цялото противоречие на чудото живот в тази простичка, обезсъдържана дума: красота… изящната извивка на нежна женска шия, докосването на гладката повърхност на езеро с ледена вода, забавеният полет на откъснало се алено листо, стопяването на снежинка на топла длан в ранна утрин, догарящата цигара на любимия човек докато кара с безумна скорост из пустите нощни улици…
последният щрих на пастела, който завършва картината.
низ от мигове, които карат сърцето да трепти. забавени кадри живот.
коя съм аз?
накъде вървя?
какво искам?
къде е усмивката ми?
къде е покоят?
осъзнавам нещата.
не мога да ги променя.
защо правя всичко това?
защото искам да създавам красота…

„Домът на Бернарда Алба“

“Домът на Бернарда Алба” се оказва истинско предизвикателство за сетивата ми. настръхвам още от първия миг, в който оскъдната светлина осветява косо лицето на жената на голата сцена, и така е до края. потропването на токчетата сред оглушителната тишина спира дъха, заковава те и те провокира да не издадеш нито звук, а същевременно е израз на океан от емоция..жените са седем и настроението е мрачно – в черни рокли са, с пристегнати коси, и все пак въздухът носи нещо скрито, нещо потайно, което се случва в тази къща на деспотизъм и мълчание…танцът е неописуем израз. а фламенкото е Огън. гледам с широко отворени очи и цялата попивам усещания. стотици мисли се блъскат докато гледам движенията: жените изглеждат перфектни, независимо дали са в гръб, профил или анфас…колко ли време са тренирали телата си, за да са като картини на сцената – всяка извивка на пръстите, всеки поглед, интонацията.. са точно премерени… за секунди се представям въздействието ако са в ярки, червени рокли – би било възпламеняващо!! вълнувам се, сякаш аз съм на сцената. жените пеят – няма микрофони, акустиката е добра, а публиката е на едно равнище със сцената и ако протегне ръка от първия ред, човек може да докосне магията… тук-там са оставени части от автентичния испански текст, има ги характерните подвиквания, клапинга, ветрилата, кастанетите… една сцена ме провокира да се приведа напред очарована: жените танцуват в кръг, в перфектен синхрон, на тъмно-синя светлина, която изобразява вечер. невероятно усещане – черни силуети на теменужен фон. силно. завладяващо. неповторимо. краят е рязък. един единствен вик разсича тишината, побрал в себе си и
болка, и гняв, и сила, и плач и драматична необратимост…
излизам навън и светът хищно ме поглъща. въпреки това задълго не успявам да се отърся от усещането за докосването до темперамент, който е безкрайно близък до собствената ми същност. контрасти… магия… дуенде.