лятото на една льохманка I

преди време, когато сашо ми казваше с измъчено от бачкане градско изражение, искам на смокиняяяяя, изобщо не вдявах за какво става дума. никога преди не бях палаткувала, нито на планина, да не говорим за море, но ето че и това се случи :о)
та, летим си към морето (оп, пауза за разяснение: за карането на сашестия трябва да има отделна категория, например хладнокръвен-ултра-летеж. тъй като на него му идва отвътре, той не осъзнава как изглежда отстрани, но е много забавно и страховито едновременно. не стига че карането е типично мъжко можене, ами той просто го владее до съвършенство :о) на моменти, когато буквално летим с някакви невъобразими скорости и се разминаваме на една боя разстояние от съседите, които съвсем не зацепват какъв е този космически кораб, който избръмчава покрай тях, а косата ми отказва гравитацията и се отправя към тавана, осъзнавам какво доверие имам в способностите му, щом не пищя неистово като редова мацка, седнала до шофьора…имам някакви съмнения, че някой ден ще си потрошим главите на някой път, ама тези разсъждения са твърде мрачни точно за този пост, та засега ще се концентрирам над удоволствието да наблюдавам с периферното си зрение овладяните и точно премерени движения. понякога е наистина колоритно как околните шофьори просто не могат да отреагират адекватно на подобно каране, главно, щото рефлексите им са на едни други нива.. (или просто са заврени на едни места…)
та летим си към морето по тъмно, а заветната цел е къмпинг смокиня. мястото, разбира се, разбива всичките ми очаквания (ако изобщо една глезла, безнадеждно свикнала на хотели с некви звезди по тях, може да има такива). палатките са на дет’ се вика 3 метра от вълните, а току-що изгрялата луна хвърля светлинна пътека във водата (който не вярва – да иде да види!!) барът се тресе от бясна музика, облаци и джагита, в палатката се допълзява едва, когато може да се снима изгрева. заспиваш в някакво алкохолно опиянение, и чуваш единствено… вълните.

null

няма да изброявам кое ме кефи. само ще кажа, че се събуждаш и още преди да си измил зъбите, се изтичваш полузаспал във водата, ако решиш да се излежаваш цял ден, погледът ти не е издразнен от сто чадъра, в комлект със сто задника, закотвени на сто шезлонга, от които не можеш да видиш морето, камо ли да усетиш простора и да се порееш като хората.
като казах хората, се сещам, че тези тук са супер лежерни и готини. повечето джиткат както майка ги е родила, от едни ще научиш как се разпъва палатка с едно движение (жалко че не го снимах това), от друг – какво са рейките и имат ли те почва (в нашия случай достатъчно пясък) у нас, трети (цял отбор всъщност) ще те забавляват с почти изумително-непредположително-осъществимото докарване на цял кемпър на плажа.

е, покрай всичко това, има и някои неудобства. например, налага се като един изявен природолюбител, да наторяваш редовно дюните, за да могат пясъчните лилии да се развиват както трябва ( или по-скоро щото wc-то е на едни разстояния, дето ти трябва памперс от големите за изпът), постепенно свикваш с пясъка в задника, който те придружава навсякъде, с ледената вода за къпане и още куп подобни благинки, които на фона на общото размазване – фрапе на плажа, и свещи, барбекю с шишчета и ребърца на лунна светлина, как да се изразя: просто не ти правят грам впечатление. е, всичко това, разбира се, е моят безкрайно лаишки (но и непредубеден) поглед, защото никога преди не съм го правила. предполагам че хората, които от години ходят на къмпинг, всичко това им е като добър ден. струва ми се, че за първопалатколаче, се справих доста добре със сефтето, така че евала на стратегията: заведи ме, покажи ми как и после ме остави да се оправям (наслаждавам)… :о)

null

Being Julia

гледала съм почти всички роли на Анет Бенинг. завладяващото изпълнение в Being Julia обаче надмина всякакви очаквания. да бъдеш харизматична, силна, своенравна и талантлива актриса и с на моменти арогантното амплоа на неотразима жена да въртиш света на малкия си пръст, си има своята цена и Джулия си я плаща цялата, та и отгоре. въпреки това, присъствието й е плашещо силно и не е за хора със слаби нерви и меки сърца. всъщност, идеята за филма идва от новелата “Театър” на Съмърсет Моъм и никак не ми се ще да си я представя дори за миг без Анет Бенинг, която й придава толкова величествено – тръпчив вкус. не мога да се сетя за подобна силна женска роля, с изумително сливане на героиня и актриса, освен може би великолепната игра на Фани Ардан в Calas Forever, само че тук трагизмът е слава богу заменен с приятна доза английски хумор, каращ и най-черните и отчайващи дразнители като the bloody getting old например, да изглеждат като част от чудото на живота. да бъдеш себе си означава понякога да си жестока, очарователно подла и чудовищна, но това е подправката, която те прави изключителна, уникална и триумфираща. защо пък не?!

иначе филмовият уикенд премина под аромата на скършените цветя на Бил Мъри, прахта на Артуро Бандини, феите на Питър Пан и депресията на Сам Шепърд. понякога си мисля, че Бил Мъри малко е закъснял с таланта си – който най-вероятно би се развихрил най-добре в неми филми. след като доста успешно се изгуби в превода, в Broken Flowers е самотен дон жуан, който се връща към някои от бившите си завоевания, за да търси сина си. мудно действие, но пък е удоволствие да го гледаш как играе с очи, на фона на тотално беразличната му физиономия.

Ask the dust се оказва поредният филм по роман, за който (дори без да съм чела книгата) мога да кажа че е по-слаб от романа. през първата част упорито се ядосвам за разпиления талант (в лицето на моята любимка и символ на женственост – салма хайек, и в това на колин фарел, който едва понасям, особено след опита за александър македонски). та, единствено цветовете ме грабват, които са упорита сепия, с оглед на обстановката, а и едва втората част на филма успява да привлече вниманието ми, тъй  като най-после се усеща нещо като смисъл

когато излезе последната версия на Питър Пан, четох доста материали и спорни гледни точки, но така и не успях да го гледам. има филми, които просто ми се изплъзват между пръстите (или очите :о) и колкото и да се старая, не успявам да изгледам всичко което искам. та, едва три години по-късно – ей ме на – в събота вечер, след като съм сготвила пълнените тиквички с кайма и си ги ям сама, а за десерт – розова цигара (тук никой няма да ми повярва, ама е истина…), сядам да гледам Зън и дружината на момчето, което не иска да порастне. че то има ли изобщо такова понятие като порастнали момчета? както и да е, визията е очарователна, особено фактът, че Уенди и Питър са на ръба на съзряването и появата на чувства и осъзнаването им е основната част от завръзко-развръзката. танцът на феите в дънера на едно дърво е най-красивото от целия филм според мен, а от репликите разбира се, най-запомняща се е: всеки път, когато някой каже, че феи не съществуват, една от тях умира някъде.
последният филм от маратона на този безделнически уикенд, се оказва Off The Map с една друга моя любимка – Джоан Алън, която нямам идея какво прави в такава лента, но пък явно се е насладила на партньорството си със Сам Елиът (аз поне така бих направила…) та филмът е все едно да вземеш карта и да започнеш да зумваш, докато погледът ти попадне на едно забравено от бога място и те посрещне разказът на едно момиченце за едно депресирано лято. леко странно, леко откачено, но не прекалено, така че да не посегнеш към 8 миля (поредният неизгледан навреме) или пък mirrormask, който също е на опашката…и така – цели два дни…
за десерт – афродизиаците на Исабел Алиенде, за които обаче ще разказвам друг път ;о)

порода лъв (дзвер – юлски, темпераментен, бел.авт.)

за добро или за цветно, родена съм (в този си живот) на днешния ден, в петък, в дванайсет по обяд – най-жегавото възможно време от годината, сигурно затуй всякакви видове огньове, пламъци, горещи вълни и приливи, тлеещи жарави, вулканични изригвания и земетръси никак не са ми чужди, даже бих казала, че са по-скоро присъщи и без тях едва ли мога да се причисля достойно към породата. били разправяли (за това ме светна една сродна душа – също уважаваща себе си лъвица), че юлските лъвове били особена порода – благи едни такива, усмихнати слънчица, ама да не си им пред очите ‘га са изпаднали в гневен несвяст, че последствията са меко казано непредсказуеми. иначе сме много добрички, великодушни и покровителствени, ама като сме благоразположени – в обратния случай само по погледа (един колега му вика поглед тип отварачка-за-бира) на околните им прищраква, че за секунди трябва да се ометат, окопаят и скатаят, в случай, че им е мил животът…хехе. здверове сме! въпреки това обаче днес телефона ми не спира да звъни от сутринта, и вече прегрява от смс-и, при което една приятелка от мтел съчувствено предложи: ми да ти го спра ако искаш :о))) айде, ама ако може някой друг ден, сега требе малко лъвското его да се поизчетка качествено :о)

шегата настрана – чувствам се безкрайно специална и обичана от вниманието на приятели, близки, познати, колеги, за което съм издълбоко благодарна. изненадите, букетите, бонбоните и картичките са само външно проявление на топлината, която хората ми даряват и в дни като този осъзнавам за кой ли път колко прекрасно чудо е животът ми и как всяко нещо е на мястото си, колкото и невероятно да ми изглежда това понякога.

днес първенството по пожелания (след сърдечното такова да продължавам да го вдигам, както досега – телефона, де ;о) държи бабата на рожденичката, която с традиционна директност и липса на такт (стрелец, какво да я праиш), ми пожелава до края на годината да стана булка (!) :о))) и опонира моя отчаян опит за измъкване, че това са божи работи дето не подлежат на планиране, като отсича безмилостно: то не се планира, ама ти си имай едно наум… ех, баби, да знаеш колко неща имам наум, ако всичките видят бял свят, същият този свят ще е едно още по-хубаво място, и така всички пожелания от днешния ден ще се приближат до осъществяване. дай боже всекиму и по много от всичките благини, на които се радва гордата ми, иначе скромна лъвска натура. ;о)

sangre caliente*

ужасявам се от това, колко рядко вече успявам да хвана книга в ръце и да й се насладя както преди. напоследък четенето се свежда до кратък ритуал преди заспиване, в едно състояние, близко до безпаметност, в което погледът се плъзга по диагонал по редовете и никакъв смисъл не достига до съзнанието, да не говорим да остане там трайно…
започвам “топъл мед и пчелен восък” на марисол с мисълта, че това е някаква лека лятна книжка, която ще ме разведри „по женски”. в началото наистина оставам с впечатлението, че това е един от онези текстове, писани от жени за жени, близки до сапунките, които освен да ти загубят времето, надали могат да постигнат повече. оказва се обаче друго. макар че все пак си остава предимно четиво за жени, вниманието ми е приковано от изящния чувствен език и финото описание на нрави, които са твърде далечни от нашите. мнозина биха казали, че начинът на живот, за който става въпрос, е вече отживелица, но има неща, които важат и днес и са си все така златни правила в отношенията между хората. преди време гледах един документален филм за венецуелките, които в стремежа си към красота и участвайки в конкурсите за мис, до една си правят пластични операции на носа и това се счита за нещо съвсем естествено. чета книгата и разбирам защо. има правила там, които наистина биха разбунтували всяка съвременна жена. но има и опитност, в която ако разпознаеш себе си, ти се доплаква. мисля си, че понякога не осъзнаваме какво сме преживяли, докато не се видим през нечий чужд живот, през друг поглед, но наситен със същата емоция. няма как да не ме докосне. оставям се на магията на екзотичните плодове и на повика на sangre caliente. че кой би устоял??…

Според легендите още през 17 век слугите пазели зорко девойките от Макуто, когато излизали да берат чиримоя. Когато узреели, тези плодове изпускали сладък гъст сок, толкова примамлив нектар, който много приличал на дара на женствеността. Затова, в сезона, когато селяните започвали да берат чиримоята, страстта просто витаела във въздуха. Поразителната красота, скрита в сърцевината на чиримоята, не се разкрива пред придирчивите. Само устните на подходящия ухажор ще успеят да преодолеят свенливостта на плода, за да открият, че кадифяната бяла плът притежава свой сладък аромат – награда, предопределена единствено за усилията на любимия. Тайната е да бъдеш нежен, ала да не се колебаеш, да отхвърлиш всякакъв свян, да се потопиш в удоволствието с дръзка решителност. Това е един от редките случаи, когато сочният плод изкушава езика, а езикът на свой ред копнее да изкуши.

* гореща кръв (исп.)  

евала на карибската лигня

винаги съм се възторгвала искрено на филмите, на които откровено им личи, че целият екип дружно се е забавлявал с мейкинга, но засега (в моята класация поне), първенството води Карибски пирати 2. е няма такава лигня, хора! все едно че на купчина хлапета са им изсипали една камара пари и са им казали – дивейте, фантазирайте и злодействайте! :о) слава богу, митът за по-слабите продължения е успешно разбит – тук Кап. Джак Спароу е още по-голям идиот, обилно гримиран и опирачен, с безумен поглед, преценяващ ситуациите, изобретателни опити за бягство и спринтьорски умения, породени от тумба човекоядци, които за една бройка да изпекат неповторимия Джак. изумителните фехтовачески умения са изместени от мазни слузести морски чудовища – кой с половин глава на риба-чук, кой с раковинеста такава, а шефът на гадовете се радва на изключителна октоподеста прическа. изобщо, през цялото време насладата откъм мръсни пиянски мутри, наквасени с ром и блестящ пиратски British english, процеден през черни зъби (когато ги има) е пълна! музиката е внушителна, грабваща и безотказно те потапя в екшъна, а краят е толкова отворен, че дъхът за следващото приключение вече е затаен  с пълна сила!