в търсене на слънчевото зайче

рисуването за пореден път ме спасява от мъртвата хватка на вътрешните демончета коя-съм-какво-правя-накъде-вървя. какво се случва когато тотално и беконтролно загубя ентусиазъм? когато не искам да видя външния свят, когато всяка дребност ме изнервя до невъзможност и когато съм изсмукана като празна черупка… със сили, които извират от безумния страх от отчаяние, правя крачка напред – към нещо, което знам че ще ме спаси.. не знам доколко, не знам кога. сигурна съм единствено в желанието ми за живот. останалото са плаващи пясъци или временни илюзии.
често се сещам за Часовете. продължавам да се идентифицирам и с трите жени. само че сега съм най-вече Вирджиния с нейната прииждаща лудост, която дебне в сянката на слънчев ден, за да нападне, когато усмивката се скрие неочаквано. страшничко. напоследък оставам с финото усещане като тръпчив привкус след глътка вино, че нещо от предишната ми безгрижна същност ми убягва. няма го, не мога да го открия, колкото и истерично да ровя в душата си – сякаш е слънчево зайче, завинаги удавено в дъжда. в мигове на подобни прозрения ужасено се стрелка въпросът: господи, какво си причиних?! какви горчиви плодове бера сега, когато най-после съм в покой, но и безжизнена, някак свидетел, но не и участник на всичко случващо се около мен… дали ще съумея да се възстановя, или това мъничко нещо, което ме правеше безкрайно и заразително жива, никога няма да се върне в мен, за да влее усмивка и тази безценна лиготия, която ме прави дете… какво си причиняваме от обич?!…

the truth about love

спокойствие. увереността, която идва с усещането за хармония, е приятно и леко разливащо се като благотворна живителна течност по вените ми. прониква до всяка клетка. тревоги от предишни времена, сега са спомен за сънища, които друг е сънувал. не се съпротивлявам, отпускам се. не възприемам състоянието си като тъга, а просто като съществуващ миг от безкрая. казват, че обичта дава криле. на мен ми дава много повече. умението да прощаваш, да се издигаш над, да минаваш през, да се усмихваш, да приемаш. защото си щастлив, защото знаеш кой си, защото си намерен, стоплен, прегърнат. странно ми е това щастие. за пръв път в живота ми съм щастлива, без да го изразявам външно. не си пея, не съм разцъфнала в глуповата усмивка, над главата ми няма пърхащи розови сърчица. за хората, за външния груб и безразличен свят, съм отчуждена, сериозна, дори тъжна. отвътре обаче, съм светла, медна, копринена. не е усещане за еуфория, не е дива радост като след доза наркотик, не е адреналин и тръпка, които отшумяват стремглаво след сгъстената емоция. това е увереността и убеждаването миг след миг, преживяване след преживяване, че ДА, ти си Човека, ти си моят ден, провокация, милувка, смях, докосване, сълза, откриване, пътешествие, първи-път-за-стотици-неща, мъдрост, допълване, изпълване, полет, стимул, умора, път……

ако има начин да се движим между клишетата, да ги заобикаляме, залъгваме, избягваме, провокираме, игнорираме, бих откъснала всяка капчица сила от себе си, за да го направя. ако знам, че заедно можем да надскочим тривиалностите, дори да боли, бих избрала този път. ако съм убедена, че това е единственото, което си струва, защото е глътка живот и смисълът, разбиващ всяка суета, никое усилие няма да е в повече, а точно премерено и желано. как съхраняваме отношения, за които до зверщина си убеден, че СА това, което искаш? Можем ли…

мислех си след като гледах The Truth About Love…всяка жена в един момент може да се окаже в ролята на любовница…на Другата жена. в един момент дори това е по-лесният вариант, макар че за мен не беше. просто когато избереш да си това, човекът до теб получава – от прическата, през грима, дрехите, до тръпката и сливането. няколко забранени, поради това екзотични, откраднати часа, после всичко приключва. и то, защото го искаш, защото даваш най-доброто от себе си. ако пожелаеш да бъдеш редовната жена, битието те смачква. понятието се размива. уморително е да си все в-удобен-за-логаритмуване-вид. безкрайно уморително. искаш просто да те прегърнат и да заспиш сред топлина. и отпускането неминуемо идва. което също е нужно. плюсове и минуси. няма как да го избегнеш. сценарият тук е един и същ за всички. страшното е, когато си минал веднъж през това и го знаеш този сценарий все едно ти си го писал. а пред теб, до теб, е Човекът. сигурен си. тогава какво се случва? не знам каква сила е нужна да съхраниш. да даваш свобода, пространство, дъх. да осигуряваш разнообразие, което е подправката, за да е вкусно. да не искаш да знаеш ако има други. да продължиш, дори да узнаеш. да се разпъваш, разтягаш, променяш, изкачваш, растеш, намираш. не зная. само искам да мога да кажа за моите отношения: о, да, те са различни. и да е истина.

защо

Когато есенните ветрове танцуват, листенца паднали възкръсват и се любят с живителна неземна красота...

ЗАЩО ПРАВЯ ВСИЧКО ТОВА?
все същият прогарящ, отрезвяващ, простичък до наивност отговор:
ЗАЩОТО ИСКАМ ДА СЪЗДАВАМ КРАСОТА.

все тази неистовата дълбока, осъзната необходимост да вдишвам, гледам, докосвам, усещам, мисля, вкусвам красота.
мой, вътрешен кръст – проклятие и благословия – търся я навсякъде.
боря се за нея, водя отчаяни битки със себе си и със света, обричам се на уединение и самота заради нея, и при все това откривам вдъхновение и искра в нея… цялото противоречие на чудото живот в тази простичка, обезсъдържана дума: красота… изящната извивка на нежна женска шия, докосването на гладката повърхност на езеро с ледена вода, забавеният полет на откъснало се алено листо, стопяването на снежинка на топла длан в ранна утрин, догарящата цигара на любимия човек докато кара с безумна скорост из пустите нощни улици…
последният щрих на пастела, който завършва картината.
низ от мигове, които карат сърцето да трепти. забавени кадри живот.
коя съм аз?
накъде вървя?
какво искам?
къде е усмивката ми?
къде е покоят?
осъзнавам нещата.
не мога да ги променя.
защо правя всичко това?
защото искам да създавам красота…

„Домът на Бернарда Алба“

“Домът на Бернарда Алба” се оказва истинско предизвикателство за сетивата ми. настръхвам още от първия миг, в който оскъдната светлина осветява косо лицето на жената на голата сцена, и така е до края. потропването на токчетата сред оглушителната тишина спира дъха, заковава те и те провокира да не издадеш нито звук, а същевременно е израз на океан от емоция..жените са седем и настроението е мрачно – в черни рокли са, с пристегнати коси, и все пак въздухът носи нещо скрито, нещо потайно, което се случва в тази къща на деспотизъм и мълчание…танцът е неописуем израз. а фламенкото е Огън. гледам с широко отворени очи и цялата попивам усещания. стотици мисли се блъскат докато гледам движенията: жените изглеждат перфектни, независимо дали са в гръб, профил или анфас…колко ли време са тренирали телата си, за да са като картини на сцената – всяка извивка на пръстите, всеки поглед, интонацията.. са точно премерени… за секунди се представям въздействието ако са в ярки, червени рокли – би било възпламеняващо!! вълнувам се, сякаш аз съм на сцената. жените пеят – няма микрофони, акустиката е добра, а публиката е на едно равнище със сцената и ако протегне ръка от първия ред, човек може да докосне магията… тук-там са оставени части от автентичния испански текст, има ги характерните подвиквания, клапинга, ветрилата, кастанетите… една сцена ме провокира да се приведа напред очарована: жените танцуват в кръг, в перфектен синхрон, на тъмно-синя светлина, която изобразява вечер. невероятно усещане – черни силуети на теменужен фон. силно. завладяващо. неповторимо. краят е рязък. един единствен вик разсича тишината, побрал в себе си и
болка, и гняв, и сила, и плач и драматична необратимост…
излизам навън и светът хищно ме поглъща. въпреки това задълго не успявам да се отърся от усещането за докосването до темперамент, който е безкрайно близък до собствената ми същност. контрасти… магия… дуенде.