Wings of Desire

най-сладко е да гледаш подобен филм, без да знаеш нищо предварително. сядам пред ноутбука с единствената мисъл, че понеже е на Вендерс, ми предстои да се потопя във високо-интелектуално предизвикателство, с неоспоримо академична стойност. дотук с чувството за хумор. черно-бялата визия и мудният, мъдър глас на разказвача, които ме обгръщат още в началото, стапят предубедената ми усмивка за секунди…
als das kind ein kind war…*
поглъщам притихнала с усещането, че съм гледала това, някога, под някаква форма. с напредването на филма осъзнавам, че е послужил за идея на Град на Ангели, който happens to be един от най-нежните и неуловими филми, които са докосвали сърцето ми…прекрасно. улавям се на моменти, че мислите ми се отвличат от “действието”…нанякъде. може би защото самият филм е изтъкан от тежките лутащи се мисли на безброй хора, чути от ангелите край тях, готови да сложат блага ръка на всяко отчаяно рамо… става ми дори тъжно от тази черно-бяла картина – берлин е толкова тъжен, сякаш пропит от цялата тъга на света…

после ми става смешно, когато след края на филма, чета един коментар в IMDB, че някой е издържал само първите 20 мин от него. интересно е, че моята реакция в началото също беше лек бунт. това до известна степен ме стряска – осъзнавам факта, че инерцията така бясно ме е понесла, че се оказвам невъприемчива към съзерцателност, без намесата на осъзната воля и търпение… дали това е естествено за този ми период? мисля да. сега е време за други неща. и все пак…:

“Велико е да живееш за духа,
да изразяваш за  вечността …
само онова що е духовно
в мислите на хората.
Но понякога ми идва до гуша
от моето духовно съществуване …
вечно извисен над света.
Приисква ми се да почувствам
тежестта във мен …
да сложа край на вечността
и да се привържа към земята.
Бих искал при всяка крачка,
всеки порив на вятъра …
да мога да казвам:
“Сега, сега и само сега.”
Вместо досегашното:
“Завинаги” и “Вечно”.
“Когато детето дете бе,
вървеше то развявайки ръце.
Искаше то поточето река да стане,
а реката буен поток…
и тази локва да бъде море.
Когато детето дете бе,
не знаеше то, че дете бе.
Всичко бе пълно с живот,
а животът беше едно.
Когато детето дете бе,
нямаше то мнение за нищо.
Нямаше навици.
То често сядаше с кръстосани крака,
втурваше се да бяга…
имаше кичур повдигната коса,
и не правеше изкуствени гримаси,
когато го фотографират.”

who are u not to be?

Our deepest fear is not that we are inadequate. Our deepest fear is that we are powerful beyond measure. we ask ourselves who am I to be brilliant, gorgeous, talanted and fabulous? Actually who are you not to be? You know that feeling that everything feels right? Where you don't have to worry about tomorrow or yesterday, where you feel safe and you know you are doing the best you can? There is a word for that feeling. It's called love. l-o-v-e.

“Akeelah and the bee”

някои неща, магическите неща…

Photo: Alexander Grantcharov
Мога сто пъти да нарисувам един предмет и на всяка рисунка ще е различен. Всичко се променя непрекъснато, особено аз.
Уилям Уортън, „Художникът”

…обичам дните, когато започвам да работя рано, с усещането за свежест и лекота, сякаш мога да свърша всичко и то – успешно. може би е така, защото снощи скицирах нова картина. винаги ми действа вливащо енергийно, все едно, че съм включила батерийките в зарядното. всеки възприема рисуването с различна нагласа, за мен изключително важно е търпението.. напоследък имам продължителни периоди в които не мога (не искам) да рисувам, дори не си подреждам стикчетата/ подострям моливите, което е доста символично действие всъщност. когато съм спокойна и подходя с търпение, нещата излизат от пръстите такива, каквито ги виждам в съзнанието си… когато бързам излишно или искам да се получи на всяка цена – изхвърлям. трудно описуемо е точно това изпадане от реалността и навлизането в безтегловността, както аз го наричам – това са единици време (не знам дали са минути или часове), в които не мисля за нищо друго, освен за цвят, линия и форма, и за емоцията, която създава. обикновено на фона на силна като въздействие музика.

Някои неща, магическите неща, трябва да си останат непокътнати. Взреш ли се в съставките им, магията изчезва.
„Мостовете на Медисън”

…не мисля, че някой може да сподели целия процес на създаване. не е и нужно. важно за мен е да знам точно какво искам да изразя. няма по-бездушно нещо от картина без идея. или с хаотична и неосъзната такава. понякога мога с часове да гледам картините на други автори и това да роди идеи, пречупени през мен като през призма. това също е процес на изпадване от реалността или по-точно на навлизане в друга. в един момент се превръщам само в цветни петна, и фантазия. когато гледах mirrormask, най-много ме впечатли визията, която беше точно като сън! това е нещо, което се предава толкова трудно, че е истинска наслада да видиш крайния резултат. а най-хубавото е, че всеки има различни сънища и затова всеки може да създава уникални неща.

Може би непредсказуемостта е типична за творците. Творецът изпитва почти нечовешко желание на бъде уникален, неповторим. Рисувам света, какъвто искам да бъде.
„Художникът”, Уилям Уортън

to be continued…

лятото на една льохманка II

светът сега е смален до един хамак и се побира между кориците на книгата ми. лежа в безметежност, каквато бях забравила че съществува. тотално изгубена за външния свят, с часове изследвам приключенията на Хана – прототипа на Хелена Рубинщайн – в едноименния роман на Сюлицър. поглъщам страниците с алчността, с която пресушавах стотиците книги докато растях. уви, това вече е лукс. намирам се в едно село. от една страна цари пълно спокойствие. от друга страна – гъмжи от скрит живот. всякакви гадинки пълзят, летят, плетат и каквото им хрумне още – на няколко пъти се улавям да правя резки, плашещи, неадекватни движения в стил марш-оттука-къш-ти-пък-откъде-се-взе, придружени на моменти с непривични извивания и кратки писъци… това кой знае защо ми напомня комичното изпълнение на мацката от Индиана Джоунс и Храма на обречените – сцената в която той и Малчо играят карти около огъня насред джунглата, а партньорката му непрестанно пищи и се блъска в най-противни и ужасяващи твари, докато те се правят че нищо не забелязват.

някак екзотично забавно е, наистина, че вместо пред басейна на 3-звездния хотел в Синеморец, се озовавам с дълга вещерска метла пред тоалетната в средата на двора (друга просто няма) и отваряйки вратата първата ми реакция е: за нищо на света няма да вляза вътре!! поне пет или шест паяка висят дружелюбно вътре и така небрежно поклащат крачища, че на мен ми призлява и решавам отчаяно, че ще отложа всякакви „нужди” за края на седмицата. (ако мразя нещо от цялото гадинско войнство, това са паяците – твърде много крака, придружено от твърде скорострелно придвижване.) по дяволите. няма да се правя на някаква хленла сега, я! хващам метлата (слава богу с дълга дръжка) и заразмахвам здраво. след като съм умъртвила поне половин дузина гадове, се престрашавам да надникна вътре. хм. ще трябва да свикна някак. като се стъмни обаче – никакво влизане! противопоказно е за моята клаустрофобия – току-що я регистрирах, ако ме разбирате правилно…
иначе идилията е пълна – птички, сутрешна роса по тревичките (които на гладно се гъзурча да снимам с риск да се залея с кафето – ех тази мания макрото), дървета, отрупани с ябълки, сливи, круши, мушмули… след поредния обилен обяд, задавам логичния въпрос: защо не живеем на село?!… минали са само три дни, а аз вече усещам как неимоверен прилив на енергия се насочва към мозъка ми и аха – аха да го залее.. всъщност вече почти чувам онова, което наричам „цъкане”, тоест усещам задвижването на буталата, което си налагам да отместя поне за края на седмицата. изумително е как след само 5-6 дни почивка и излизане извън коловоза, гледната ми точка е съвсем различна и вярвам в себе си и способностите си десеторно повече.. дори се зачитам в иначе хвърлените на пода два броя на Мениджър. седя си права насред градината, и несъзнателно започвам да си чопля носа. в момента, в който осъзнавам какво правя, си казвам – ех, по дяволите, не мога ли веднъж и аз да съм простак! толкова е разтоварващо! плюс това тук няма жива душа през деня.. в момента в който тази мисъл минава през главата ми, лекичко се обръщам и съзирам комшийката отдясно да ме зяпа невярващо и ми се иска да потъна ей сега на мига в земята, обилно покрита с изпопадалите джанки! какво ли си е помислила женицата за тия – градските чеда – никакво възпитание нямат, ей! али макбийл дори на село! ех… (добре че поне не ме видя докато се разхождах гола из двора – не за друго, ами и банята е навън, особености на пейзажа, какво да се прави..)
а ние – на село, на село, ама културтрегери все пак! вечерно-дневният кино парад се оказва полазен от прекрасни като идея и визия фентъзи филми:

mirrormask >>

lemony sniket >>

и hitchhiker’s guide to the galaxy >>

– като за отпуск все пак, и при това гарниран с пържолки на скара, наденички на скара, отново пържолки, пържени картофки, пържени тиквички…ех, така се живее двеста години! (пак се отплеснах от културата, защо ли) е, накрая забиваме и един филм за убиец на серийни убийци (suspect zero), (сигурно за по-леко адаптиране към завръщането в София :о)

лятото на една льохманка I

преди време, когато сашо ми казваше с измъчено от бачкане градско изражение, искам на смокиняяяяя, изобщо не вдявах за какво става дума. никога преди не бях палаткувала, нито на планина, да не говорим за море, но ето че и това се случи :о)
та, летим си към морето (оп, пауза за разяснение: за карането на сашестия трябва да има отделна категория, например хладнокръвен-ултра-летеж. тъй като на него му идва отвътре, той не осъзнава как изглежда отстрани, но е много забавно и страховито едновременно. не стига че карането е типично мъжко можене, ами той просто го владее до съвършенство :о) на моменти, когато буквално летим с някакви невъобразими скорости и се разминаваме на една боя разстояние от съседите, които съвсем не зацепват какъв е този космически кораб, който избръмчава покрай тях, а косата ми отказва гравитацията и се отправя към тавана, осъзнавам какво доверие имам в способностите му, щом не пищя неистово като редова мацка, седнала до шофьора…имам някакви съмнения, че някой ден ще си потрошим главите на някой път, ама тези разсъждения са твърде мрачни точно за този пост, та засега ще се концентрирам над удоволствието да наблюдавам с периферното си зрение овладяните и точно премерени движения. понякога е наистина колоритно как околните шофьори просто не могат да отреагират адекватно на подобно каране, главно, щото рефлексите им са на едни други нива.. (или просто са заврени на едни места…)
та летим си към морето по тъмно, а заветната цел е къмпинг смокиня. мястото, разбира се, разбива всичките ми очаквания (ако изобщо една глезла, безнадеждно свикнала на хотели с некви звезди по тях, може да има такива). палатките са на дет’ се вика 3 метра от вълните, а току-що изгрялата луна хвърля светлинна пътека във водата (който не вярва – да иде да види!!) барът се тресе от бясна музика, облаци и джагита, в палатката се допълзява едва, когато може да се снима изгрева. заспиваш в някакво алкохолно опиянение, и чуваш единствено… вълните.

null

няма да изброявам кое ме кефи. само ще кажа, че се събуждаш и още преди да си измил зъбите, се изтичваш полузаспал във водата, ако решиш да се излежаваш цял ден, погледът ти не е издразнен от сто чадъра, в комлект със сто задника, закотвени на сто шезлонга, от които не можеш да видиш морето, камо ли да усетиш простора и да се порееш като хората.
като казах хората, се сещам, че тези тук са супер лежерни и готини. повечето джиткат както майка ги е родила, от едни ще научиш как се разпъва палатка с едно движение (жалко че не го снимах това), от друг – какво са рейките и имат ли те почва (в нашия случай достатъчно пясък) у нас, трети (цял отбор всъщност) ще те забавляват с почти изумително-непредположително-осъществимото докарване на цял кемпър на плажа.

е, покрай всичко това, има и някои неудобства. например, налага се като един изявен природолюбител, да наторяваш редовно дюните, за да могат пясъчните лилии да се развиват както трябва ( или по-скоро щото wc-то е на едни разстояния, дето ти трябва памперс от големите за изпът), постепенно свикваш с пясъка в задника, който те придружава навсякъде, с ледената вода за къпане и още куп подобни благинки, които на фона на общото размазване – фрапе на плажа, и свещи, барбекю с шишчета и ребърца на лунна светлина, как да се изразя: просто не ти правят грам впечатление. е, всичко това, разбира се, е моят безкрайно лаишки (но и непредубеден) поглед, защото никога преди не съм го правила. предполагам че хората, които от години ходят на къмпинг, всичко това им е като добър ден. струва ми се, че за първопалатколаче, се справих доста добре със сефтето, така че евала на стратегията: заведи ме, покажи ми как и после ме остави да се оправям (наслаждавам)… :о)

null