диаманти, хумор и фламенко

втора силна мъжка роля на Леонардо след The departed – наистина приятна изненада. Blood Diamond е брутално натуралистичен, суров и по своему красив. като стон е за една земя, която би могла да е рай, ако хората не грабеха безогледно всичко, което сметнат за ценно в нея – петрол, слонова кост, диаманти. а където се случва това, животът е безумно евтин, а насилието – ежедневие. една от най-жестоките гледки за мен – промиването на мозъците на деца на прага на възмъжаването и превръщането им в деца – войници. стотици хиляди от тях и днес продължават да убиват в името на различни каузи. напомни ми Хотел Руанда и Плачът на слънцето, и все пак е силен и запомнящ се.

Man of the Year – за тези, които са гледали неописуемия Robin Williams live on Brodway, филмът е като приятно продължение – същия стил на светкавични реплики, прескачане от тема в тема и талант, който се лее в литри. тънко прокараните идеи за манипулирането на резултатите от изборите за президент в щатите, за истината, която човек избира да изрече или не, за това, да прецениш къде е твоето място под слънцето и как можеш да дадеш най-доброто от себе си, внасят сериозната нотка във филма.

най-после стигнах и до Кармен на Карлос Саура. на фона на Иберия и Саломе филмът определено бледнее, но пък и е от 83 година все пак. репетициите за постановка по класическата история за циганката Кармен, се преплитат с любовна история между истинската Кармен и Антонио, завършила с ревност и убийство. на мен краят ми прозвуча леко плоско, но това усещане се компенсира от фламенко изпълненията, особено определени кадри, проследяващи  ритъма, израженията, движенията на телата на танцьорите. най-впечатляващата за мен част от филма – сцената на схватката между двете жени във фабриката – жега и страст, просмукани във въздуха…

“Последният еднорог”

сдобих се с Последния еднорог в една студена и ветровита зимна вечер и щедро обещах, че ще понапиша отзиви след като я прочета.

казват, че вълшебството само те намира, когато много много имаш нужда от него или стискаш очи и го търсиш упорито :о)… в дни, в които не се усмихвам и се чувствам изтерзана, некрасива и обезверена, срещите с еднорози са животоспасяващи. последвах я в приключенията, на един дъх попих тропота, съмненията и крехката й сила, и смелостта да търсиш себе си, дори, когато си на път да забравиш кой си…така омагьосана останах преди време от Приказка без край и Момо.. и въпреки че цялата е прекрасна, сърцето ми докосна следното:

“Невинаги сме зърнатото от очите, и никога почти – видяното в мечтите. Ала съм чел или пък чувал във балади, че еднорозите във времената млади, познавали умело разликата между двете – лъжата как блести, как истината свети; усмивката на устните и мъката в сърцето.”…

и: “Часовникът никога няма да удари точния час. По-важно е да разбереш, че няма значение дали часовникът след малко ще удари десет или седем или петнайсет часа. Ти можеш да удариш свой собствен час и да започнеш броенето откъдето поискаш. Когато разбереш това, всеки един час ще бъде точният за теб.”

вълшебните звуци на Keiko

все по-трудно намирам музика, която да привлече вниманието ми до степен, в която да преровя света за всички албуми на даден изпълнител.. търся отчаяно нови звуци, защото слухът ми отказва да възприема слушаните до безкрай изпълнения като въздействаща емоция – те отдавна са се превърнали в мъглява, дори дразнеща част от фоновия шум. няма случайни неща (ира, не се смей!:о) – попаднах на Keiko Matsui, докато слушах поредната станция в Last.fm. подобен стил бях слушала преди векове, когато притежавах всички касетки на Ричард Клайдерман, нов все пак е различно. ще се въздържа от описание на музиката, защото каквато и възторженост да вложа, става само с чуване. възхитена съм и от простичкия факт, че кориците на албумите й са близки до моите картини като визия.. след като опустоших чуждестранните торенти (слава богу, че ги има), сега гладно и жадно поглъщам всичките й албуми. за любопитните, които не успеят да я открият никъде, ето нещо избрано:

Steps of Maya

“Вечеря за тъпаци”

“Всеки от нас в определен момент е кретен, дебил, тъпак или луд. С други думи, нормалният човек е този, който в разумно съотношение съдържа в себе си всички тези съставки, тези чисти типове.
Кретенът изобщо не говори, лигави се, получава гърчове. Залепя си сладоледа на челото, защото не си улучва устата, никакви координирани движения. Влиза във въртяща се врата срещу движението.
Дебилът е по-сложно нещо. Той е социално поведение. Дебилът е много търсен, особено в светските среди. Притеснява всички, но после дава храна за разговори. В положителната си форма става дипломат. Говори извън чашата, когато гафът е направен от други, успява да измести темата. Той е от видовете, които са на път да изчезнат, главен носител на буржоазните добродетели.
Тъпакът не греши никога в поведението си. Греши в разсъжденията. Тъпакът е изключително опасен. дебилът веднага си личи, да не говорим за кретена, докато тъпакът разсъждава почти като нас, само с незабележимо отклонение.
Лудият също веднага се разпознава. Той е тъпак, който не знае триковете. Тъпакът се мъчи да докаже своята теза, има изкривена логика, но все пак има логика. Докато лудият изобщо не се интересува от логиката, действа с къси съединения. За него всичко доказва всичко. Той притежава своя идея-фикс и всичко, което му попадне, е добре дошло, за да я потвърди. Лудият се разпознава по свободата, с която се отнася към задължителните доказателства, по лекотата, с която получава просветления. И може би ще ви се стори странно, но рано или късно заговаря за Тамплиерите.”

постановката е толкова яка, че не устоях на изкушението да цитирам горния текст от програмата :о). докато гледаш Вечеря за тъпаци, се заливаш от смях, а после, като отшуми хумора, и се сблъскаш с поредната тъпотия, се сещаш за написаното, та поне малко да ти олекне от факта, че и за най-голямата простотия има някакво обяснение, стига да го търсиш, разбира се :о)))

здравей, аз съм твоята леля

една мъничка душичка, една прекрасна фея се появи на белия свят днес – моята красива племенничка Мирела. цели 3,380кг/50см! не че беше толкова нетърпелива да се роди, колкото бяха възрастните наоколо през последните дни, включително и аз, която само дето не звънях на брат ми през половин час с прословутата фраза на магарето от Шрек 2 “are we there yet? are we there yet?”*, която е трудно да се обясни на негледалите филма. ама така са те, лелите.

по информация от достоверни източници, които ми пожелаха същата радост скоро, малката сладурка прави сериозни опити да се усмихва, което ще рече, че ще е от “на’ште” ;о)
Мирелче, мила, сънувай първите си чудни сънища, а леля ти явно ще трябва да мине един опреснителен курс по магическо разказване на приказки за принцове и принцеси, чимиджимичимиджомита и едри пълнобузи захарояди.
и както казват старите хора, пу да не му е уруки. :о)

*стигнахме ли вече, стигнахме ли вече?