sangre caliente*

ужасявам се от това, колко рядко вече успявам да хвана книга в ръце и да й се насладя както преди. напоследък четенето се свежда до кратък ритуал преди заспиване, в едно състояние, близко до безпаметност, в което погледът се плъзга по диагонал по редовете и никакъв смисъл не достига до съзнанието, да не говорим да остане там трайно…
започвам “топъл мед и пчелен восък” на марисол с мисълта, че това е някаква лека лятна книжка, която ще ме разведри „по женски”. в началото наистина оставам с впечатлението, че това е един от онези текстове, писани от жени за жени, близки до сапунките, които освен да ти загубят времето, надали могат да постигнат повече. оказва се обаче друго. макар че все пак си остава предимно четиво за жени, вниманието ми е приковано от изящния чувствен език и финото описание на нрави, които са твърде далечни от нашите. мнозина биха казали, че начинът на живот, за който става въпрос, е вече отживелица, но има неща, които важат и днес и са си все така златни правила в отношенията между хората. преди време гледах един документален филм за венецуелките, които в стремежа си към красота и участвайки в конкурсите за мис, до една си правят пластични операции на носа и това се счита за нещо съвсем естествено. чета книгата и разбирам защо. има правила там, които наистина биха разбунтували всяка съвременна жена. но има и опитност, в която ако разпознаеш себе си, ти се доплаква. мисля си, че понякога не осъзнаваме какво сме преживяли, докато не се видим през нечий чужд живот, през друг поглед, но наситен със същата емоция. няма как да не ме докосне. оставям се на магията на екзотичните плодове и на повика на sangre caliente. че кой би устоял??…

Според легендите още през 17 век слугите пазели зорко девойките от Макуто, когато излизали да берат чиримоя. Когато узреели, тези плодове изпускали сладък гъст сок, толкова примамлив нектар, който много приличал на дара на женствеността. Затова, в сезона, когато селяните започвали да берат чиримоята, страстта просто витаела във въздуха. Поразителната красота, скрита в сърцевината на чиримоята, не се разкрива пред придирчивите. Само устните на подходящия ухажор ще успеят да преодолеят свенливостта на плода, за да открият, че кадифяната бяла плът притежава свой сладък аромат – награда, предопределена единствено за усилията на любимия. Тайната е да бъдеш нежен, ала да не се колебаеш, да отхвърлиш всякакъв свян, да се потопиш в удоволствието с дръзка решителност. Това е един от редките случаи, когато сочният плод изкушава езика, а езикът на свой ред копнее да изкуши.

* гореща кръв (исп.)  

евала на карибската лигня

винаги съм се възторгвала искрено на филмите, на които откровено им личи, че целият екип дружно се е забавлявал с мейкинга, но засега (в моята класация поне), първенството води Карибски пирати 2. е няма такава лигня, хора! все едно че на купчина хлапета са им изсипали една камара пари и са им казали – дивейте, фантазирайте и злодействайте! :о) слава богу, митът за по-слабите продължения е успешно разбит – тук Кап. Джак Спароу е още по-голям идиот, обилно гримиран и опирачен, с безумен поглед, преценяващ ситуациите, изобретателни опити за бягство и спринтьорски умения, породени от тумба човекоядци, които за една бройка да изпекат неповторимия Джак. изумителните фехтовачески умения са изместени от мазни слузести морски чудовища – кой с половин глава на риба-чук, кой с раковинеста такава, а шефът на гадовете се радва на изключителна октоподеста прическа. изобщо, през цялото време насладата откъм мръсни пиянски мутри, наквасени с ром и блестящ пиратски British english, процеден през черни зъби (когато ги има) е пълна! музиката е внушителна, грабваща и безотказно те потапя в екшъна, а краят е толкова отворен, че дъхът за следващото приключение вече е затаен  с пълна сила!

who would’ve believed…

трети пореден уикенд извън София. пътуваме от Доспат към пещерите. пътят се вие живописно и от двете му страни – полянките с класически жълти и бели цветенца – като в приказките, са толкова красиви, че чак те заболяват очите. музиката е бясна, мислите ми – спокойни. нямам колебание дали ще катеря днес или не. I’m in отвсякъде. с крайчеца на окото поглеждам към сашо, мисля си, че двамата сме като научен експеримент на Наса – толкова еднакви, а поставени в различни условия за развитие… ако бях расла като него, сега щяхме съвсем да сме като сиамски близнаци. урокът за мен е жесток, защото си припомням същност, която съм затрупала под сто пласта страх. както и да е. изсипваме се пред Дяволското гърло и подписваме стандартната хартишка, че ако си строшим главите, си е за наша сметка. поемаме нагоре. вземаме склона към входа на Харамийската на трета. езиците до колене. по-късно разбирам, че това явно е загрявката за това, което ще последва. групата се хили, повече от половината не са катерили никога и нямат грам идея за какво иде реч. ентусиазъм обаче не липсва. първата група от трима човека финишират успешно горе. аз решавам да съм първа от следващата тройка. навличам гащите, набързо научавам какво е самохват и има ли той почва у нас, стягат ме здраво и … юруш. тръгвам с “другия” десен както се изразява водача.

null

за по-малко от минута осъзнавам, че пренебрегването на един безценен съвет “вземи си твърди обувки” е big fucking mistake!! с моите се пързалям зверски и бързичко разбирам в каква неприятна ситуация съм. захващам се с ръце, набирам се, внимателно преценявам всяко движение. не изпитвам страха, който очаквах. след малко стигам до зорно място и вторият водач ме поема. за части от секундите осъзнавам две неща: че завися от един напълно непознат, който обаче се държи страхотно (благодаря ти, Емо!) и че връщане назад няма.

може би тази мисъл ме мобилизира, висяща на 40 метра над земята и някак успявам да продължа. на кратките почивки, в които се чудя как да направя поредния шпагат, емо успява да ме снима (в последствие се разбира защо), а аз успявам да го питам колко такива като мен има на година и му заявявам, че ще си снимам обувките с надпис: с това не трябва да се катери! пот, напрегнати мускули и протегната за помощ ръка. горе съм.
пролазвам през тясна дупка и съзирам първите от компанията. когато всички са горе, поемаме навътре в пещерата. мрак и кал. отново пролазване по корем в една цепнатина ниско долу.

null

студът вече става трудно поносим. започват шеги и приготовления за следващото изпитание: спускането в голямата галерия. височината е само колкото 15 етажен блок. нямам време изобщо да изпитам страх. сковавам се единствено докато висна изцяло на въжето. после за секунди се смесват студ, ужас и възторг. спускането трае няколко минути, през това време съзирам горе в далечината светлина, която прозира през тесен отвор на пещерата. ако досега дишах на пресекулки, то сега вече оставам без дъх! зверски, неописуемо красиво. кацам долу и разтривам ръце от студа. кални са. въпреки това снимам.

изкатерваме се до светлината. разликата в температурата те оставя с чувството, че си се блъснал в локомотив. смях, глъч, опит за снимка на групата. мисля си че най-страшното е минало. хаха. водачът е пич с черно чувство за хумор. след няма и минута започва бясно катерене на един склон, с наклон, който би изпотил и коза. почти лазим на четири крака и всеки корен или дърво или храст са опора. зор невиждан. с изподрани ръце, обаче горда и доволна.
най-после стигаме най-отгоре на отгорето, гледката е убийствена, разбира се, и добре че – при толкова усилия..

null

след малко разбираме, че за десерт идва най-готината част – слизането по една пътека, дето меко казано ти се ебава мамата по нея. ту върви нагоре, ту надолу, безумно стръмна е, и дори са сложили на места въжета за държане. тежък терен за лаици като мен. имам безумното усещане, че няма слизане от това място. по едно време, докато се суркаме дружно надолу, се сещам за един текст на navivo в неговия блог и такъв смях ме напушва, казвам си – ето това е усещането че си жив, мамка му, когато си потен, изтощен и си доказал на себе си, че можеш да надскочиш и страх и мисли от типа не-мога-да-правя-аз-такива-неща…
когато вече сме долу, единият от водачите ни казва, че сега, след Харамийската, Дяволското гърло ще ни се види като сутрешно кафе, и е безкрайно прав. междувременно, докато се редим за въпросните геройски снимки от катеренето, научавам, че ще ставам леля и само дето не счупвам валя от прегръдки! ихааа, пак ще се разказват приказки, браво! как да не си харесваш живота!! завирам се с групата в дяволското гърло, само за да установя, че е направо скучна, сравнено с предходните екстремистки изпълнения… снимам още малко и най-после се добираме до душ и легло. по-сладък следобеден сън не съм имала. както и по-вкусна вечеря :о)))

на другия ден решаваме да пропуснем Ягодинската пещера – щеше да дойде малко вповече пещерното дело за този уикенд – и се отправяме към Фотиново – втори опит за откриване на поне един от няколкото тамошни водопади. лешници, бъз и коприва. и нестихващ ромон на вода. разходката е дълга и напоителна. горските съкровища (късчета слюда и кремък), които ръгаме в раницата, определено работят за доказване на гравитацията. иначе е безумно красиво и спокойно, идва ти да се опнеш на някоя от полянките наоколо и да забравиш за маршрутки, напрежение и ноутбуци. чувствам се умиротворена. щастлива. сигурно това е ефекта на контакта с природата. евала на нетрадиционните рождени дни.

сапунено мехурче

удивително е как вътрешните ми мятания, терзания, неспокойства, обезверяване, апатия, като с магия се успокояват от простичкото присъствие на човека до мен…вълните стихват, изгрява слънце, облаците и дъждът в очите се отдръпват, за да сторят път на усмивка. малко е насила, но е по-добре от другото. притеснителното е, когато усетя, че това е вид зависимост. пристрастяването към присъствието, топлината и времето, прекарано с някой, е пагубно за индивидуалността ми. парадокс. като шамар. тук се сещам за Мороа, който казва, че жената винаги е малко или повече отражение на мъжа с който е… не че не изпитвам лек бунт срещу това, но започвам да схващам, че може и да е истина.

напоследък загубих представа коя съм. увереността ми е стопена до сапунено мехурче. искам да съм много неща едновременно, а това не става. вдигнала съм летвата така високо, че редовно се пребивам в желанието си да я надскоча, без да я съборя. дера да надскачам себе си всеки ден. що за дивак съм? защо не взема да мирясам? е няма такова животно явно. безпосочна съм на този етап. не ми се прави нищо. иска ми се да се отпусна на повърхността на дните и да рея поглед навътре. само че не си го позволявам. търся моментни решения, и то – не в себе си. може би отново ми е нужна промяна. само да не бях толкова уморена. и обезверена. и неамбициозна.

хубавото от целия хаос, който ме тресе последните седмици, е че се провокирам в различни ситуации, и самата аз се виждам в различни, неизживявани роли досега. много смешно ми стана, като пристигнахме в Резово, и аз в един миг установих че съм тотално неадекватна като дрехи за местната обстановка. али макбийл са го писали за мен, дали съм го казвала…може да съм в нищото, ама с бял ленен панталон! хахах, идиот, пълен. това са остатъци от навици, насадени с години, заучено поведение в стандартни и повтарящи се ситуации, не е толкова просто да изляза от него за ден, месец, дори година. добре че поне ми е смешно. аз просто казано нямам идея какво трябва да правя или да нося или да очаквам на моменти… когато хората са били по планините или по палатки или wherever, аз работех върху себе си… не че съм спала, ама доста съм пропуснала. май.

в търсене на слънчевото зайче

рисуването за пореден път ме спасява от мъртвата хватка на вътрешните демончета коя-съм-какво-правя-накъде-вървя. какво се случва когато тотално и беконтролно загубя ентусиазъм? когато не искам да видя външния свят, когато всяка дребност ме изнервя до невъзможност и когато съм изсмукана като празна черупка… със сили, които извират от безумния страх от отчаяние, правя крачка напред – към нещо, което знам че ще ме спаси.. не знам доколко, не знам кога. сигурна съм единствено в желанието ми за живот. останалото са плаващи пясъци или временни илюзии.
често се сещам за Часовете. продължавам да се идентифицирам и с трите жени. само че сега съм най-вече Вирджиния с нейната прииждаща лудост, която дебне в сянката на слънчев ден, за да нападне, когато усмивката се скрие неочаквано. страшничко. напоследък оставам с финото усещане като тръпчив привкус след глътка вино, че нещо от предишната ми безгрижна същност ми убягва. няма го, не мога да го открия, колкото и истерично да ровя в душата си – сякаш е слънчево зайче, завинаги удавено в дъжда. в мигове на подобни прозрения ужасено се стрелка въпросът: господи, какво си причиних?! какви горчиви плодове бера сега, когато най-после съм в покой, но и безжизнена, някак свидетел, но не и участник на всичко случващо се около мен… дали ще съумея да се възстановя, или това мъничко нещо, което ме правеше безкрайно и заразително жива, никога няма да се върне в мен, за да влее усмивка и тази безценна лиготия, която ме прави дете… какво си причиняваме от обич?!…