онези думи

онези думи. думите, които никога не изричаме (по негласен наш закон), трептят в мен, по-силно отвсякога. на устните ми, на върха на пръстите ми, в пламъчето на очите ми. думи неуловими, дълбоки, истински. като полъх на свеж бриз след горещ летен ден, като съвършената форма на снежинка, като изящния цвят на калия, като златните багри на кестеново листо. възможно ли е някога, преди много животи, да сме били едно цяло, а после разделени да сме се търсили, и сега, след вечност време, отново да сме като пъзелчета, плътно прилепнали едно към друго… сега съм съд, който ти изпълваш до крайност, а щастлива не е достатъчна дума. също като онези думи. думите, които затова не изричаме никога.

думите отдавна са незначителни и ненужни.
а времето е величина, която не ни приляга.
заедно, е дума от древни времена.
прегръдката е топлина и отдаване на покоя.

Modigliani

връщам се в София отпочинала, заредена, позитивна, сякаш поела въздух на дълбоки, живителни глътки от топлината на камината и тишината на уединението. готова за нови битки и подвизи. представянето на книгата завихри такава позитивна енергия, че усмивката не слиза от устните ми. надскочих чисто физическата умора, и във вените остана да тече чистото сладко усещане за смисъл. радвам се на нещата, които създавам, по детски, по мъничко на инат на този прагматичен свят. там, откъдето извират сънищата, картините, цветовете, силата, нежността, има още много. нарича се… магия. или реактивен двигател. както го определя един приятел (който знае добре за какво става въпрос :о)… та сега, усещам с напоителна сила сладостта на свободата, която идва след като един период е приключил, когато си затворил кръга и можеш да насочиш енергия към нещо ново. вярна на себе си (и на реактивния двигател, който ако не се използва, току-виж ръждясал като меча на коелю :о)) още първия ден back се втурнах към картона и скицирах нова картина. такава еуфория няма!! това неописуемо усещане за мощ ми напомня, че сред купищата филми през последната седмица, един успя да ме докосне точно в сърцето. (то щото точно преди това коментирахме със сашо, че напоследък грам няма силни филми, такива дето те оставят с купчина мокри кърпи край стола и буца в гърлото, която си седи там дни наред.) та става дума за modigliani.

прекрасно пресъздадена среда – на художниците от началото на 20в, които всъщност са си били a bunch of junkees, с невероятна жажда към живота, всеки със собствената си уникална лудост и обсебващо желание да докажеш колко велик художник си. а приятелския кръг подхранва колоритно това безумие, просто от скука, снобщина и алчност към забавление. Анди Гарсия прави една от най-силните си роли. безкрайно и заразително чаровен, дори в моментите на тотална саморазрушителност на героя си… обичан до безумие от една жена, избрала да се отрече от себе си, за да е с него. подобна сила не ми е чужда и затова всъщност филмът ме грабна още в началото… “Знаете ли какво е любов? Аз знам…”
особено силен момент за мен – излятият на фона на прекрасна и драматична музика творчески екстаз на всеки от художниците, без да се вижда картина – само чистата, разтърсваща емоция, движението, омазването с боите, вдъхновението, което те обсебва до крайност и те push-ва да изгориш оня огън отвътре, да го изкараш от себе си, за да се освободиш… само хората, изпадали в такова състояние, могат да разберат какво всъщност гледат. понякога то е изсмукващо, убийствено, до предела. но е толкова изгарящо, че не можеш да устоиш – хвърляш се към картона, статива, платното, в безсъзнание. с единствената мисъл, че твориш. създаваш. сега. филма си струва да се гледа дори само, за да разбереш/видиш/усетиш каква история се крие под пластовете прах и милиони на заглавия като Лудост на Сутен, Модилиани на Пикасо, Мексико на Диего Ривера, и всички онези жени на Модилиани, сред които само една е с ясно изрисувани очи – тази, чиято душа е познавал…