“art isn’t art until someone says it is”

в Mona Lisa Smile Катрин Уотсън, преподавател по История на изкуството, показва картината “Flayed Ox” на Chaim Soutine, от 1925г. и се обръща към своите ученички:

“Хубава ли е?”, пита тя.
Момичетата са шокирани – картината не е включена в официалната програма.

“Не, не е хубава. Всъщност, дори не бих го нарекла изкуство. Това е гротеска!”, реагира най-“знаещата” от тях.
“Има ли правило изкуството да не е гротеска?”, контрира друга.
“Няма ли правила?”, обажда се трета.
“Разбира се, че има. Иначе някоя простовата картина може да се приравни с Рембранд.”, отвръща уверено “знаещата” девойка. – “Има стандарти, техника, композиция, цвят, дори обект. Така че ако приемате, че изгнилото месо е изкуство, повече или по-малко, добро изкуство, какво ще учим тогава?”

“Точно това, отговаря Катрин, какво е изкуство? Какво го прави добро или лошо? И кой решава това?”

Изкуството не е изкуство, докато правилните хора не кажат, че е.”, заявява “знаещата” девойка.
“И кои са те?”, пита Катрин…
………

смях. ………..

прекрасни като летни сънища

много исках да видя изложбата на художника Кеазим Исинов в галерия Арте, която се състоя наскоро, но така и не успях да стигна. затова пък след като ми попадна статия за изложбата в наш седмичник, реших да полюбопитствам и да видя какво ще открия онлайн за него. останах приятно изненадана от сайта му.

фонтани от цвят


сетих се за Aya Kato наскоро покрай 2-годишната ми племенница, която ме нарича Ая (понеже всичко останало е твърде сложно :о). припомних си с огромно удоволствие творенията на японката, които са истински фонтани от цветове и форми. допада ми, че под всяко има кратко обяснение на идеята и след като го прочетеш, погледът ти се оставя да бъде отвян някъде там, в търсене на спомени, пурпурни чудеса, екзотични птици на страстта и принцеси на вишневия цвят. изненадващи, оригинални и пищни истории от неописуем паралелен свят.

едни такива приказни неща

в тази зимна и измита от цветове сутрин сетивата ми бяха внезапно и освежаващо оцветени от тези ярки приказки. разказва ги канадската художничка Amelie Gagne на своя сайт и блог и на мен ми подействаха като цветен дъжд в топла утрин. споделям ги с вас >>

и още интересни арт мисли

“Аз помня, когато бях студент, измите – дадаизъм, сюреализъм, модерните течения бяха в апогея си. Та много добре си спомням, когато попитахме Бешков какво ще каже за това. Той помисли малко, пък каза: „Всеки, който не може да рисува, казва, че не трябва да се рисува истината”. Не става дума за фотографската истина. Аз мога да направя квадрати, окръжности и хубави цветни петна и да напиша отдолу „Разливи”. Художникът, който прави това, вечер като си легне, дали се чувства художник? Нищо, че ги купуват. Някои купуват картини в зелено, друг иска в розово. Имам един колега, който прави един хубави хармонии в ромбчета и ако му кажат по телефона, че има изложба за манастири, той в тези ромбчета слага кръстче. Ако му обадят, че има любовна изложба на тема любов, младост, той слага сърца. Би могло сигурно и така – щом има кой да ги купува. Сигурно още ще се променят нещата. Но ако хвърлим поглед върху съвременното изкуство, голямата форма, сериозното отношение към него отново се връща – и в мебел, и в дизайн и в изобразителното изкуство. Но дори и модерното изкуство, голямото изкуство си остава. Както е при Салвадор Дали. Той може да прави едни размекнати часовници, но в някой ъгъл на картината има или автопортрет или голо тяло или рисунка. Рисунката всъщност е изповедта на художника. Така че това изкуство ще се развива. Всяко време има своето изкуство – това, което е мода, но традицията остава.”

цялото интервю с художника Никола Ангелаков в kafene.bg >>