Wings of Desire

най-сладко е да гледаш подобен филм, без да знаеш нищо предварително. сядам пред ноутбука с единствената мисъл, че понеже е на Вендерс, ми предстои да се потопя във високо-интелектуално предизвикателство, с неоспоримо академична стойност. дотук с чувството за хумор. черно-бялата визия и мудният, мъдър глас на разказвача, които ме обгръщат още в началото, стапят предубедената ми усмивка за секунди…
als das kind ein kind war…*
поглъщам притихнала с усещането, че съм гледала това, някога, под някаква форма. с напредването на филма осъзнавам, че е послужил за идея на Град на Ангели, който happens to be един от най-нежните и неуловими филми, които са докосвали сърцето ми…прекрасно. улавям се на моменти, че мислите ми се отвличат от “действието”…нанякъде. може би защото самият филм е изтъкан от тежките лутащи се мисли на безброй хора, чути от ангелите край тях, готови да сложат блага ръка на всяко отчаяно рамо… става ми дори тъжно от тази черно-бяла картина – берлин е толкова тъжен, сякаш пропит от цялата тъга на света…

после ми става смешно, когато след края на филма, чета един коментар в IMDB, че някой е издържал само първите 20 мин от него. интересно е, че моята реакция в началото също беше лек бунт. това до известна степен ме стряска – осъзнавам факта, че инерцията така бясно ме е понесла, че се оказвам невъприемчива към съзерцателност, без намесата на осъзната воля и търпение… дали това е естествено за този ми период? мисля да. сега е време за други неща. и все пак…:

“Велико е да живееш за духа,
да изразяваш за  вечността …
само онова що е духовно
в мислите на хората.
Но понякога ми идва до гуша
от моето духовно съществуване …
вечно извисен над света.
Приисква ми се да почувствам
тежестта във мен …
да сложа край на вечността
и да се привържа към земята.
Бих искал при всяка крачка,
всеки порив на вятъра …
да мога да казвам:
“Сега, сега и само сега.”
Вместо досегашното:
“Завинаги” и “Вечно”.
“Когато детето дете бе,
вървеше то развявайки ръце.
Искаше то поточето река да стане,
а реката буен поток…
и тази локва да бъде море.
Когато детето дете бе,
не знаеше то, че дете бе.
Всичко бе пълно с живот,
а животът беше едно.
Когато детето дете бе,
нямаше то мнение за нищо.
Нямаше навици.
То често сядаше с кръстосани крака,
втурваше се да бяга…
имаше кичур повдигната коса,
и не правеше изкуствени гримаси,
когато го фотографират.”

who are u not to be?

Our deepest fear is not that we are inadequate. Our deepest fear is that we are powerful beyond measure. we ask ourselves who am I to be brilliant, gorgeous, talanted and fabulous? Actually who are you not to be? You know that feeling that everything feels right? Where you don't have to worry about tomorrow or yesterday, where you feel safe and you know you are doing the best you can? There is a word for that feeling. It's called love. l-o-v-e.

“Akeelah and the bee”

Being Julia

гледала съм почти всички роли на Анет Бенинг. завладяващото изпълнение в Being Julia обаче надмина всякакви очаквания. да бъдеш харизматична, силна, своенравна и талантлива актриса и с на моменти арогантното амплоа на неотразима жена да въртиш света на малкия си пръст, си има своята цена и Джулия си я плаща цялата, та и отгоре. въпреки това, присъствието й е плашещо силно и не е за хора със слаби нерви и меки сърца. всъщност, идеята за филма идва от новелата “Театър” на Съмърсет Моъм и никак не ми се ще да си я представя дори за миг без Анет Бенинг, която й придава толкова величествено – тръпчив вкус. не мога да се сетя за подобна силна женска роля, с изумително сливане на героиня и актриса, освен може би великолепната игра на Фани Ардан в Calas Forever, само че тук трагизмът е слава богу заменен с приятна доза английски хумор, каращ и най-черните и отчайващи дразнители като the bloody getting old например, да изглеждат като част от чудото на живота. да бъдеш себе си означава понякога да си жестока, очарователно подла и чудовищна, но това е подправката, която те прави изключителна, уникална и триумфираща. защо пък не?!

иначе филмовият уикенд премина под аромата на скършените цветя на Бил Мъри, прахта на Артуро Бандини, феите на Питър Пан и депресията на Сам Шепърд. понякога си мисля, че Бил Мъри малко е закъснял с таланта си – който най-вероятно би се развихрил най-добре в неми филми. след като доста успешно се изгуби в превода, в Broken Flowers е самотен дон жуан, който се връща към някои от бившите си завоевания, за да търси сина си. мудно действие, но пък е удоволствие да го гледаш как играе с очи, на фона на тотално беразличната му физиономия.

Ask the dust се оказва поредният филм по роман, за който (дори без да съм чела книгата) мога да кажа че е по-слаб от романа. през първата част упорито се ядосвам за разпиления талант (в лицето на моята любимка и символ на женственост – салма хайек, и в това на колин фарел, който едва понасям, особено след опита за александър македонски). та, единствено цветовете ме грабват, които са упорита сепия, с оглед на обстановката, а и едва втората част на филма успява да привлече вниманието ми, тъй  като най-после се усеща нещо като смисъл

когато излезе последната версия на Питър Пан, четох доста материали и спорни гледни точки, но така и не успях да го гледам. има филми, които просто ми се изплъзват между пръстите (или очите :о) и колкото и да се старая, не успявам да изгледам всичко което искам. та, едва три години по-късно – ей ме на – в събота вечер, след като съм сготвила пълнените тиквички с кайма и си ги ям сама, а за десерт – розова цигара (тук никой няма да ми повярва, ама е истина…), сядам да гледам Зън и дружината на момчето, което не иска да порастне. че то има ли изобщо такова понятие като порастнали момчета? както и да е, визията е очарователна, особено фактът, че Уенди и Питър са на ръба на съзряването и появата на чувства и осъзнаването им е основната част от завръзко-развръзката. танцът на феите в дънера на едно дърво е най-красивото от целия филм според мен, а от репликите разбира се, най-запомняща се е: всеки път, когато някой каже, че феи не съществуват, една от тях умира някъде.
последният филм от маратона на този безделнически уикенд, се оказва Off The Map с една друга моя любимка – Джоан Алън, която нямам идея какво прави в такава лента, но пък явно се е насладила на партньорството си със Сам Елиът (аз поне така бих направила…) та филмът е все едно да вземеш карта и да започнеш да зумваш, докато погледът ти попадне на едно забравено от бога място и те посрещне разказът на едно момиченце за едно депресирано лято. леко странно, леко откачено, но не прекалено, така че да не посегнеш към 8 миля (поредният неизгледан навреме) или пък mirrormask, който също е на опашката…и така – цели два дни…
за десерт – афродизиаците на Исабел Алиенде, за които обаче ще разказвам друг път ;о)

евала на карибската лигня

винаги съм се възторгвала искрено на филмите, на които откровено им личи, че целият екип дружно се е забавлявал с мейкинга, но засега (в моята класация поне), първенството води Карибски пирати 2. е няма такава лигня, хора! все едно че на купчина хлапета са им изсипали една камара пари и са им казали – дивейте, фантазирайте и злодействайте! :о) слава богу, митът за по-слабите продължения е успешно разбит – тук Кап. Джак Спароу е още по-голям идиот, обилно гримиран и опирачен, с безумен поглед, преценяващ ситуациите, изобретателни опити за бягство и спринтьорски умения, породени от тумба човекоядци, които за една бройка да изпекат неповторимия Джак. изумителните фехтовачески умения са изместени от мазни слузести морски чудовища – кой с половин глава на риба-чук, кой с раковинеста такава, а шефът на гадовете се радва на изключителна октоподеста прическа. изобщо, през цялото време насладата откъм мръсни пиянски мутри, наквасени с ром и блестящ пиратски British english, процеден през черни зъби (когато ги има) е пълна! музиката е внушителна, грабваща и безотказно те потапя в екшъна, а краят е толкова отворен, че дъхът за следващото приключение вече е затаен  с пълна сила!

the truth about love

спокойствие. увереността, която идва с усещането за хармония, е приятно и леко разливащо се като благотворна живителна течност по вените ми. прониква до всяка клетка. тревоги от предишни времена, сега са спомен за сънища, които друг е сънувал. не се съпротивлявам, отпускам се. не възприемам състоянието си като тъга, а просто като съществуващ миг от безкрая. казват, че обичта дава криле. на мен ми дава много повече. умението да прощаваш, да се издигаш над, да минаваш през, да се усмихваш, да приемаш. защото си щастлив, защото знаеш кой си, защото си намерен, стоплен, прегърнат. странно ми е това щастие. за пръв път в живота ми съм щастлива, без да го изразявам външно. не си пея, не съм разцъфнала в глуповата усмивка, над главата ми няма пърхащи розови сърчица. за хората, за външния груб и безразличен свят, съм отчуждена, сериозна, дори тъжна. отвътре обаче, съм светла, медна, копринена. не е усещане за еуфория, не е дива радост като след доза наркотик, не е адреналин и тръпка, които отшумяват стремглаво след сгъстената емоция. това е увереността и убеждаването миг след миг, преживяване след преживяване, че ДА, ти си Човека, ти си моят ден, провокация, милувка, смях, докосване, сълза, откриване, пътешествие, първи-път-за-стотици-неща, мъдрост, допълване, изпълване, полет, стимул, умора, път……

ако има начин да се движим между клишетата, да ги заобикаляме, залъгваме, избягваме, провокираме, игнорираме, бих откъснала всяка капчица сила от себе си, за да го направя. ако знам, че заедно можем да надскочим тривиалностите, дори да боли, бих избрала този път. ако съм убедена, че това е единственото, което си струва, защото е глътка живот и смисълът, разбиващ всяка суета, никое усилие няма да е в повече, а точно премерено и желано. как съхраняваме отношения, за които до зверщина си убеден, че СА това, което искаш? Можем ли…

мислех си след като гледах The Truth About Love…всяка жена в един момент може да се окаже в ролята на любовница…на Другата жена. в един момент дори това е по-лесният вариант, макар че за мен не беше. просто когато избереш да си това, човекът до теб получава – от прическата, през грима, дрехите, до тръпката и сливането. няколко забранени, поради това екзотични, откраднати часа, после всичко приключва. и то, защото го искаш, защото даваш най-доброто от себе си. ако пожелаеш да бъдеш редовната жена, битието те смачква. понятието се размива. уморително е да си все в-удобен-за-логаритмуване-вид. безкрайно уморително. искаш просто да те прегърнат и да заспиш сред топлина. и отпускането неминуемо идва. което също е нужно. плюсове и минуси. няма как да го избегнеш. сценарият тук е един и същ за всички. страшното е, когато си минал веднъж през това и го знаеш този сценарий все едно ти си го писал. а пред теб, до теб, е Човекът. сигурен си. тогава какво се случва? не знам каква сила е нужна да съхраниш. да даваш свобода, пространство, дъх. да осигуряваш разнообразие, което е подправката, за да е вкусно. да не искаш да знаеш ако има други. да продължиш, дори да узнаеш. да се разпъваш, разтягаш, променяш, изкачваш, растеш, намираш. не зная. само искам да мога да кажа за моите отношения: о, да, те са различни. и да е истина.