Modigliani

връщам се в София отпочинала, заредена, позитивна, сякаш поела въздух на дълбоки, живителни глътки от топлината на камината и тишината на уединението. готова за нови битки и подвизи. представянето на книгата завихри такава позитивна енергия, че усмивката не слиза от устните ми. надскочих чисто физическата умора, и във вените остана да тече чистото сладко усещане за смисъл. радвам се на нещата, които създавам, по детски, по мъничко на инат на този прагматичен свят. там, откъдето извират сънищата, картините, цветовете, силата, нежността, има още много. нарича се… магия. или реактивен двигател. както го определя един приятел (който знае добре за какво става въпрос :о)… та сега, усещам с напоителна сила сладостта на свободата, която идва след като един период е приключил, когато си затворил кръга и можеш да насочиш енергия към нещо ново. вярна на себе си (и на реактивния двигател, който ако не се използва, току-виж ръждясал като меча на коелю :о)) още първия ден back се втурнах към картона и скицирах нова картина. такава еуфория няма!! това неописуемо усещане за мощ ми напомня, че сред купищата филми през последната седмица, един успя да ме докосне точно в сърцето. (то щото точно преди това коментирахме със сашо, че напоследък грам няма силни филми, такива дето те оставят с купчина мокри кърпи край стола и буца в гърлото, която си седи там дни наред.) та става дума за modigliani.

прекрасно пресъздадена среда – на художниците от началото на 20в, които всъщност са си били a bunch of junkees, с невероятна жажда към живота, всеки със собствената си уникална лудост и обсебващо желание да докажеш колко велик художник си. а приятелския кръг подхранва колоритно това безумие, просто от скука, снобщина и алчност към забавление. Анди Гарсия прави една от най-силните си роли. безкрайно и заразително чаровен, дори в моментите на тотална саморазрушителност на героя си… обичан до безумие от една жена, избрала да се отрече от себе си, за да е с него. подобна сила не ми е чужда и затова всъщност филмът ме грабна още в началото… “Знаете ли какво е любов? Аз знам…”
особено силен момент за мен – излятият на фона на прекрасна и драматична музика творчески екстаз на всеки от художниците, без да се вижда картина – само чистата, разтърсваща емоция, движението, омазването с боите, вдъхновението, което те обсебва до крайност и те push-ва да изгориш оня огън отвътре, да го изкараш от себе си, за да се освободиш… само хората, изпадали в такова състояние, могат да разберат какво всъщност гледат. понякога то е изсмукващо, убийствено, до предела. но е толкова изгарящо, че не можеш да устоиш – хвърляш се към картона, статива, платното, в безсъзнание. с единствената мисъл, че твориш. създаваш. сега. филма си струва да се гледа дори само, за да разбереш/видиш/усетиш каква история се крие под пластовете прах и милиони на заглавия като Лудост на Сутен, Модилиани на Пикасо, Мексико на Диего Ривера, и всички онези жени на Модилиани, сред които само една е с ясно изрисувани очи – тази, чиято душа е познавал…

Wings of Desire

най-сладко е да гледаш подобен филм, без да знаеш нищо предварително. сядам пред ноутбука с единствената мисъл, че понеже е на Вендерс, ми предстои да се потопя във високо-интелектуално предизвикателство, с неоспоримо академична стойност. дотук с чувството за хумор. черно-бялата визия и мудният, мъдър глас на разказвача, които ме обгръщат още в началото, стапят предубедената ми усмивка за секунди…
als das kind ein kind war…*
поглъщам притихнала с усещането, че съм гледала това, някога, под някаква форма. с напредването на филма осъзнавам, че е послужил за идея на Град на Ангели, който happens to be един от най-нежните и неуловими филми, които са докосвали сърцето ми…прекрасно. улавям се на моменти, че мислите ми се отвличат от “действието”…нанякъде. може би защото самият филм е изтъкан от тежките лутащи се мисли на безброй хора, чути от ангелите край тях, готови да сложат блага ръка на всяко отчаяно рамо… става ми дори тъжно от тази черно-бяла картина – берлин е толкова тъжен, сякаш пропит от цялата тъга на света…

после ми става смешно, когато след края на филма, чета един коментар в IMDB, че някой е издържал само първите 20 мин от него. интересно е, че моята реакция в началото също беше лек бунт. това до известна степен ме стряска – осъзнавам факта, че инерцията така бясно ме е понесла, че се оказвам невъприемчива към съзерцателност, без намесата на осъзната воля и търпение… дали това е естествено за този ми период? мисля да. сега е време за други неща. и все пак…:

“Велико е да живееш за духа,
да изразяваш за  вечността …
само онова що е духовно
в мислите на хората.
Но понякога ми идва до гуша
от моето духовно съществуване …
вечно извисен над света.
Приисква ми се да почувствам
тежестта във мен …
да сложа край на вечността
и да се привържа към земята.
Бих искал при всяка крачка,
всеки порив на вятъра …
да мога да казвам:
“Сега, сега и само сега.”
Вместо досегашното:
“Завинаги” и “Вечно”.
“Когато детето дете бе,
вървеше то развявайки ръце.
Искаше то поточето река да стане,
а реката буен поток…
и тази локва да бъде море.
Когато детето дете бе,
не знаеше то, че дете бе.
Всичко бе пълно с живот,
а животът беше едно.
Когато детето дете бе,
нямаше то мнение за нищо.
Нямаше навици.
То често сядаше с кръстосани крака,
втурваше се да бяга…
имаше кичур повдигната коса,
и не правеше изкуствени гримаси,
когато го фотографират.”