a bedtime story

има приказки, които се разказват преди сън, и други, които се нашепват като легенди. има приказки, които даряват надежда, и такива, които спасяват живот. lady in the water е всичко това в едно. една прозрачна, почти призрачно крехка жена-дете, неуловима като сън и ранима като фея, е ключът към хилядолетна легенда, разказвана тихо като bedtime story. и за да е съвсем истинска, се преплитат добро и зло, надежда за оцеляване и трескаво търсене на спасители.
а във въздуха остава усещането за прекрасно омагьосване, като полъх от пеперудени криле.

“A Good Year”

Acrista_movie_A_good_year

да бях пропуснала десетките филми, които изгледах тази година, за да се отдам единствено на този, пак щеше да е година за добра реколта :о).
великолепен, остроумен, насълзяващ очите и разсмиващ, свеж, точен, красив, нетипичен, оставящ усмивката на лицето дълго време след края..
тайничко се надявам да се порадвам и на книгата на Питър Мейл. още от времето, когато излязоха Шоколад и Къпиново вино на Джоан Харис разбрах, че подобни стоплящи сърцето сюжети трябва да се пият бавно и с наслада, като пивко и сладко вино от добра година…

Meril the Devil

има огромна разлика между това, да носиш дрехите си с удоволствие и да го излъчваш, и да се обличаш по определен начин, само защото някой ще те гледа.
на тази мисъл (и на някои други, разбира се) ме навежда Дяволът носи Прада. абстрахирам се от лъскавината, трескавостта, която лъха от всеки момент (който е работил под напрежение знае добре защо му потропва под лъжичката) и от “моделите”, които определят тъй наречените трендове, и на които простосмъртните са длъжни да се кланят. това, което грабва вниманието ми още от трейлъра, е изумителното (за кой ли път) присъствие на Мерил Стрийп. по дяволите, не искам да съм Анджелина Джоли, искам да съм Мерил Стрийп! :о))). няма такова достолепие, и на сто години да си, с това излъчване имаш света в краката си. имам усещането, че тя страшно се е забавлявала с тази роля (може би дори познава истинската Миранда :о)), но така прекрасно се е сляла с героинята си, че сигурно след края на снимките дълго е казвала That’s all с характерна змийска интонация на всички около себе си! :о) сцената, когато Миранда е без грим – уязвима, ранима, разсеяна, без обичайната садистична маска, особено ми импонира – всеки е просто човек… и точно за 2 секунди се овладява и отново е в ролята на студенокръвната лейди…прекрасна символика.
всъщност отвъд лустрото, филмът има своите идеи – за избора, който прави човек, за борбата или бягството, предопределящи оцеляването в нечовешки условия, за израстването и целите, които човек поставя пред себе си. както и за имиджа, който е като златна клетка – попаднеш ли веднъж в него, няма измъкване – трябва да го поддържаш, независимо от цената…

още стари филми

докато хората пият от извора свещената вода на киномания, аз продължавам да гледам филми, които съм пропуснала в едни по-ранни времена.

The Fisher King на Terry Gilliam.

като всички гении и той е леко откачен и пределно му е ясно, че за да оцелеем ни е нужна известна (кой ли знае точната) доза лудост, която струи в изобилие от неговите филми (преди този имах честта да гледам Tideland – същия гениално-маниакално-налудничав стил..)

та Кралят на рибарите не е за хора в депресия, макар и с прекрасен замисъл – все пак в целия филм има само един нормален (дори това е спорно) персонаж. драмата е примесена с приятно смекчаващо чувство за хумор и пресъздадена неповторимо от Джеф Бриджис и Робин Уилямс.

it’s said, funny, and absolutely wonderful.

the departed

в програмата и в капитал лайт има рецензии за новия филм на Скорсезе, така че преразкази едва ли са нужни. суперлативите също са излишни – the departed подлежи на гледане по подразбиране. дори само заради изключителния актьорски състав. на мен, след като два часа и половина гледах буквално лепната за седалката в киното, ми останаха няколко неща като усещане – за естествено и сполучливо доразвиване на идеята на Жега, че Скорсезе е имал дълъг идеен обяд с Тарантино (предвид броя на хората, застреляни от упор и изненадващия край) и че това е първата мъжка роля на Леонардо ди Каприо, която му прави чест и е удоволствие за гледане.
иначе – за неуморимия и все така себе си Джак Никълсън няма какво да коментирам. то само с виждане става.