ах, този джаз

октомврийски четвъртък, време е за театър. за новата постановка Ах, този джаз знам предварително само, че е правен по филмовия вариант на Боб Фос, за който имам бегли спомени, като обгърнати в мъгла. поради това очакванията са сведени единствено до приятна културна вечер. на влизане в театъра се шегуваме, че след предпремиерното представление имало статия, озаглавена Ах, този кич. хм, минава ми през ум, доколко ли човек се влияе като мнение от подобни рецензии, след което влизаме в залата.

първото нещо, което ни удря челно, са неоновите реклами (явно на спонсори), окачени на видно натрапчиво място над самата сцена. наистина е кичозно сред златните орнаменти и тежката обстановка на Народния да окичиш реклама. тя че вече те преследва навсякъде (дори и във WC, което според екперти било супер място за реклама, защото таргета нямало къде да мърда и с какво да се разсейва…), това е неизбежно, но тук! определено идва вповече за окото и издразва още повече, след втъпителното музикално изпълнение – като има спонсори, да бяха се погрижили за звука, който е отвратителен на моменти…

както и да е, постановката започва…първото действие е доста накъсано, усещането ми е за неловки моменти като кръпки и няколко пъти дори си казвам: какво по дяволите е това?? добре, че музикалните изпълнения са добри, балетът е готин, което компенсира слабия на места диалог. в един момент ми хрумва, да бяха го направили изцяло мюзикъл…

слава богу, втората част започва силно и така е до края, когато най-после се чувствам въвлечена в действието и емоцията, която струи от него. I think I’m gonna die е великолепно изпълнена и естествено краят изправя публиката на крака. гледам актьорите и танцьорите, които наистина изглеждат въодушевени и забавляващи се от сърце. едно не мога да отрека – личи си колко сериозен труд е хвърлен в тази постановка. на излизане от театъра споделям със сашо една спонтанно възникнала мисъл: след вечерта на представянето, когато стояхме изправени пред толкова хора, след месеци безумен труд, вложен в едно начинание, съм склонна да уважавам подобни усилия, дори да не съм харесала крайния резултат, защото знам какво стои зад него. странно е (или пък естествено) как без да искаш неочаквано се поставяш на мястото на хора, които иначе си склонен да съдиш твърде строго и отдалеч…

когато летвата е висока, усилието винаги си струва, дори само заради опита и пътя.

„Домът на Бернарда Алба“

“Домът на Бернарда Алба” се оказва истинско предизвикателство за сетивата ми. настръхвам още от първия миг, в който оскъдната светлина осветява косо лицето на жената на голата сцена, и така е до края. потропването на токчетата сред оглушителната тишина спира дъха, заковава те и те провокира да не издадеш нито звук, а същевременно е израз на океан от емоция..жените са седем и настроението е мрачно – в черни рокли са, с пристегнати коси, и все пак въздухът носи нещо скрито, нещо потайно, което се случва в тази къща на деспотизъм и мълчание…танцът е неописуем израз. а фламенкото е Огън. гледам с широко отворени очи и цялата попивам усещания. стотици мисли се блъскат докато гледам движенията: жените изглеждат перфектни, независимо дали са в гръб, профил или анфас…колко ли време са тренирали телата си, за да са като картини на сцената – всяка извивка на пръстите, всеки поглед, интонацията.. са точно премерени… за секунди се представям въздействието ако са в ярки, червени рокли – би било възпламеняващо!! вълнувам се, сякаш аз съм на сцената. жените пеят – няма микрофони, акустиката е добра, а публиката е на едно равнище със сцената и ако протегне ръка от първия ред, човек може да докосне магията… тук-там са оставени части от автентичния испански текст, има ги характерните подвиквания, клапинга, ветрилата, кастанетите… една сцена ме провокира да се приведа напред очарована: жените танцуват в кръг, в перфектен синхрон, на тъмно-синя светлина, която изобразява вечер. невероятно усещане – черни силуети на теменужен фон. силно. завладяващо. неповторимо. краят е рязък. един единствен вик разсича тишината, побрал в себе си и
болка, и гняв, и сила, и плач и драматична необратимост…
излизам навън и светът хищно ме поглъща. въпреки това задълго не успявам да се отърся от усещането за докосването до темперамент, който е безкрайно близък до собствената ми същност. контрасти… магия… дуенде.