Вражалец*

да си призная, не съм вярвала, че някога ще ми се случи да прегракна от смях, но ей го на, случи се. вражалец е постановка един път, природно бедствие, разбиващо от смях, няма празно нито за минута, талант и смях се леят като изведро при това непрекъснато. струваше си чакането, че и борбата за билети (последните два на последния ред) и то 4 месеца, ясно защо свършват още първия ден – то това преживяване енергийно си е като 3 дни на СПА! комбинацията на Димитър Рачков като безкрайно тъп селски кмет и Любо Нейков в ролята на алчния поп определено е смазваща и само с виждане става ясно за какво иде реч, останалите трима актьори пасват перфектно на идеята да се изкърти горкия зрител от стола! само ще издам, че на моменти на Асен Блатечки му беше толкова смешно, че се налагаше да повтарят репликите, за да продължи играта. ей на това му викам разтоварваща събота вечер!

*а вражалецът бил мъжка врачка (за тези, които не знаят)

снимка: theatre.art.bg

“Вечеря за тъпаци”

“Всеки от нас в определен момент е кретен, дебил, тъпак или луд. С други думи, нормалният човек е този, който в разумно съотношение съдържа в себе си всички тези съставки, тези чисти типове.
Кретенът изобщо не говори, лигави се, получава гърчове. Залепя си сладоледа на челото, защото не си улучва устата, никакви координирани движения. Влиза във въртяща се врата срещу движението.
Дебилът е по-сложно нещо. Той е социално поведение. Дебилът е много търсен, особено в светските среди. Притеснява всички, но после дава храна за разговори. В положителната си форма става дипломат. Говори извън чашата, когато гафът е направен от други, успява да измести темата. Той е от видовете, които са на път да изчезнат, главен носител на буржоазните добродетели.
Тъпакът не греши никога в поведението си. Греши в разсъжденията. Тъпакът е изключително опасен. дебилът веднага си личи, да не говорим за кретена, докато тъпакът разсъждава почти като нас, само с незабележимо отклонение.
Лудият също веднага се разпознава. Той е тъпак, който не знае триковете. Тъпакът се мъчи да докаже своята теза, има изкривена логика, но все пак има логика. Докато лудият изобщо не се интересува от логиката, действа с къси съединения. За него всичко доказва всичко. Той притежава своя идея-фикс и всичко, което му попадне, е добре дошло, за да я потвърди. Лудият се разпознава по свободата, с която се отнася към задължителните доказателства, по лекотата, с която получава просветления. И може би ще ви се стори странно, но рано или късно заговаря за Тамплиерите.”

постановката е толкова яка, че не устоях на изкушението да цитирам горния текст от програмата :о). докато гледаш Вечеря за тъпаци, се заливаш от смях, а после, като отшуми хумора, и се сблъскаш с поредната тъпотия, се сещаш за написаното, та поне малко да ти олекне от факта, че и за най-голямата простотия има някакво обяснение, стига да го търсиш, разбира се :о)))

да си дон жуан е самотно занимание

историите за Дон Жуан са като тези за Христос – има ги много и всичките са различни. някои изглеждащи достоверни, други съвсем поокрасени, но със сигурност добре вплетени в контекста на конкретното послание. повечето са пародии с романтичен привкус (прекрасно изиграни от джони деп примерно), тук обаче хуморът е малко, вкаран като че само за да не натежи тънката тъжна линия, съпътстваща целия спектакъл. поне за мен историята беше по-скоро тъжна, отколкото смешна. просто Дон Жуан на Морфов е студен циник, безнадежден развратник и епикурейска свиня, който мрази нравоученията и по-скоро би се самоубил, отколкото да отдаде сърцето си на една единствена жена. затова е и самотник, обречен от буйство и егоцентризъм да бъде изоставен дори от най-близкия си приятел. който очаква типичния грандиозен Морфов, може би ще бъде разочарован. случи се погледът ми да премине диагонално през реценции за постановката, доста противоречиви, както винаги, от които обаче нищо не остана като трайно впечатление, защото нямах очаквания и това се оказа по-добрият вариант, насладих се до дъно, много отдавна не ми се беше случвало да аплодирам така и да имам желанието да продължавам още и още. деян донков изнесе целия спектакъл на гърба си, въпреки сцената, пълна с талантливи актьори. просто прави нечовешка роля. прекрасно сливане, а за мен – наслада за сетивата.

ах, този джаз

октомврийски четвъртък, време е за театър. за новата постановка Ах, този джаз знам предварително само, че е правен по филмовия вариант на Боб Фос, за който имам бегли спомени, като обгърнати в мъгла. поради това очакванията са сведени единствено до приятна културна вечер. на влизане в театъра се шегуваме, че след предпремиерното представление имало статия, озаглавена Ах, този кич. хм, минава ми през ум, доколко ли човек се влияе като мнение от подобни рецензии, след което влизаме в залата.

първото нещо, което ни удря челно, са неоновите реклами (явно на спонсори), окачени на видно натрапчиво място над самата сцена. наистина е кичозно сред златните орнаменти и тежката обстановка на Народния да окичиш реклама. тя че вече те преследва навсякъде (дори и във WC, което според екперти било супер място за реклама, защото таргета нямало къде да мърда и с какво да се разсейва…), това е неизбежно, но тук! определено идва вповече за окото и издразва още повече, след втъпителното музикално изпълнение – като има спонсори, да бяха се погрижили за звука, който е отвратителен на моменти…

както и да е, постановката започва…първото действие е доста накъсано, усещането ми е за неловки моменти като кръпки и няколко пъти дори си казвам: какво по дяволите е това?? добре, че музикалните изпълнения са добри, балетът е готин, което компенсира слабия на места диалог. в един момент ми хрумва, да бяха го направили изцяло мюзикъл…

слава богу, втората част започва силно и така е до края, когато най-после се чувствам въвлечена в действието и емоцията, която струи от него. I think I’m gonna die е великолепно изпълнена и естествено краят изправя публиката на крака. гледам актьорите и танцьорите, които наистина изглеждат въодушевени и забавляващи се от сърце. едно не мога да отрека – личи си колко сериозен труд е хвърлен в тази постановка. на излизане от театъра споделям със сашо една спонтанно възникнала мисъл: след вечерта на представянето, когато стояхме изправени пред толкова хора, след месеци безумен труд, вложен в едно начинание, съм склонна да уважавам подобни усилия, дори да не съм харесала крайния резултат, защото знам какво стои зад него. странно е (или пък естествено) как без да искаш неочаквано се поставяш на мястото на хора, които иначе си склонен да съдиш твърде строго и отдалеч…

когато летвата е висока, усилието винаги си струва, дори само заради опита и пътя.

„Домът на Бернарда Алба“

“Домът на Бернарда Алба” се оказва истинско предизвикателство за сетивата ми. настръхвам още от първия миг, в който оскъдната светлина осветява косо лицето на жената на голата сцена, и така е до края. потропването на токчетата сред оглушителната тишина спира дъха, заковава те и те провокира да не издадеш нито звук, а същевременно е израз на океан от емоция..жените са седем и настроението е мрачно – в черни рокли са, с пристегнати коси, и все пак въздухът носи нещо скрито, нещо потайно, което се случва в тази къща на деспотизъм и мълчание…танцът е неописуем израз. а фламенкото е Огън. гледам с широко отворени очи и цялата попивам усещания. стотици мисли се блъскат докато гледам движенията: жените изглеждат перфектни, независимо дали са в гръб, профил или анфас…колко ли време са тренирали телата си, за да са като картини на сцената – всяка извивка на пръстите, всеки поглед, интонацията.. са точно премерени… за секунди се представям въздействието ако са в ярки, червени рокли – би било възпламеняващо!! вълнувам се, сякаш аз съм на сцената. жените пеят – няма микрофони, акустиката е добра, а публиката е на едно равнище със сцената и ако протегне ръка от първия ред, човек може да докосне магията… тук-там са оставени части от автентичния испански текст, има ги характерните подвиквания, клапинга, ветрилата, кастанетите… една сцена ме провокира да се приведа напред очарована: жените танцуват в кръг, в перфектен синхрон, на тъмно-синя светлина, която изобразява вечер. невероятно усещане – черни силуети на теменужен фон. силно. завладяващо. неповторимо. краят е рязък. един единствен вик разсича тишината, побрал в себе си и
болка, и гняв, и сила, и плач и драматична необратимост…
излизам навън и светът хищно ме поглъща. въпреки това задълго не успявам да се отърся от усещането за докосването до темперамент, който е безкрайно близък до собствената ми същност. контрасти… магия… дуенде.