умира бавно този, който не пътува

“Умира бавно този…
който не пътува,
който не чете
и не слуша музика,
който не открива
очарование в себе си.

Умира бавно този…
който разрушава
себелюбието си,
който отказва помощта,
който не търси разнообразие.

Умира бавно този…
който се превръща
в роб на навика,
минавайки всеки ден
по същите пътеки,
който не рискува
да се облече в различен цвят
и не разговаря с непознати.

Умира бавно този…
който бяга от страстта
и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите
и спасяват тъжните сърца.

Умира бавно този…
който не променя живота си,
когато е недоволен от работата
или любовта си,
който не рискува сигурността
за неизвестното,
за да преследва една мечта,
който не се решава поне веднъж в живота си
да избяга от мъдрите съвети.

Не умирай бавно… Живей днес!
Рискувай днес! Действай днес!
Не се оставяй да умираш бавно!
Не забравяй да бъдеш щастлив!”

онези думи

онези думи. думите, които никога не изричаме (по негласен наш закон), трептят в мен, по-силно отвсякога. на устните ми, на върха на пръстите ми, в пламъчето на очите ми. думи неуловими, дълбоки, истински. като полъх на свеж бриз след горещ летен ден, като съвършената форма на снежинка, като изящния цвят на калия, като златните багри на кестеново листо. възможно ли е някога, преди много животи, да сме били едно цяло, а после разделени да сме се търсили, и сега, след вечност време, отново да сме като пъзелчета, плътно прилепнали едно към друго… сега съм съд, който ти изпълваш до крайност, а щастлива не е достатъчна дума. също като онези думи. думите, които затова не изричаме никога.

думите отдавна са незначителни и ненужни.
а времето е величина, която не ни приляга.
заедно, е дума от древни времена.
прегръдката е топлина и отдаване на покоя.