“A Good Year”

Acrista_movie_A_good_year

да бях пропуснала десетките филми, които изгледах тази година, за да се отдам единствено на този, пак щеше да е година за добра реколта :о).
великолепен, остроумен, насълзяващ очите и разсмиващ, свеж, точен, красив, нетипичен, оставящ усмивката на лицето дълго време след края..
тайничко се надявам да се порадвам и на книгата на Питър Мейл. още от времето, когато излязоха Шоколад и Къпиново вино на Джоан Харис разбрах, че подобни стоплящи сърцето сюжети трябва да се пият бавно и с наслада, като пивко и сладко вино от добра година…

Meril the Devil

има огромна разлика между това, да носиш дрехите си с удоволствие и да го излъчваш, и да се обличаш по определен начин, само защото някой ще те гледа.
на тази мисъл (и на някои други, разбира се) ме навежда Дяволът носи Прада. абстрахирам се от лъскавината, трескавостта, която лъха от всеки момент (който е работил под напрежение знае добре защо му потропва под лъжичката) и от “моделите”, които определят тъй наречените трендове, и на които простосмъртните са длъжни да се кланят. това, което грабва вниманието ми още от трейлъра, е изумителното (за кой ли път) присъствие на Мерил Стрийп. по дяволите, не искам да съм Анджелина Джоли, искам да съм Мерил Стрийп! :о))). няма такова достолепие, и на сто години да си, с това излъчване имаш света в краката си. имам усещането, че тя страшно се е забавлявала с тази роля (може би дори познава истинската Миранда :о)), но така прекрасно се е сляла с героинята си, че сигурно след края на снимките дълго е казвала That’s all с характерна змийска интонация на всички около себе си! :о) сцената, когато Миранда е без грим – уязвима, ранима, разсеяна, без обичайната садистична маска, особено ми импонира – всеки е просто човек… и точно за 2 секунди се овладява и отново е в ролята на студенокръвната лейди…прекрасна символика.
всъщност отвъд лустрото, филмът има своите идеи – за избора, който прави човек, за борбата или бягството, предопределящи оцеляването в нечовешки условия, за израстването и целите, които човек поставя пред себе си. както и за имиджа, който е като златна клетка – попаднеш ли веднъж в него, няма измъкване – трябва да го поддържаш, независимо от цената…

the departed

в програмата и в капитал лайт има рецензии за новия филм на Скорсезе, така че преразкази едва ли са нужни. суперлативите също са излишни – the departed подлежи на гледане по подразбиране. дори само заради изключителния актьорски състав. на мен, след като два часа и половина гледах буквално лепната за седалката в киното, ми останаха няколко неща като усещане – за естествено и сполучливо доразвиване на идеята на Жега, че Скорсезе е имал дълъг идеен обяд с Тарантино (предвид броя на хората, застреляни от упор и изненадващия край) и че това е първата мъжка роля на Леонардо ди Каприо, която му прави чест и е удоволствие за гледане.
иначе – за неуморимия и все така себе си Джак Никълсън няма какво да коментирам. то само с виждане става.

Modigliani

връщам се в София отпочинала, заредена, позитивна, сякаш поела въздух на дълбоки, живителни глътки от топлината на камината и тишината на уединението. готова за нови битки и подвизи. представянето на книгата завихри такава позитивна енергия, че усмивката не слиза от устните ми. надскочих чисто физическата умора, и във вените остана да тече чистото сладко усещане за смисъл. радвам се на нещата, които създавам, по детски, по мъничко на инат на този прагматичен свят. там, откъдето извират сънищата, картините, цветовете, силата, нежността, има още много. нарича се… магия. или реактивен двигател. както го определя един приятел (който знае добре за какво става въпрос :о)… та сега, усещам с напоителна сила сладостта на свободата, която идва след като един период е приключил, когато си затворил кръга и можеш да насочиш енергия към нещо ново. вярна на себе си (и на реактивния двигател, който ако не се използва, току-виж ръждясал като меча на коелю :о)) още първия ден back се втурнах към картона и скицирах нова картина. такава еуфория няма!! това неописуемо усещане за мощ ми напомня, че сред купищата филми през последната седмица, един успя да ме докосне точно в сърцето. (то щото точно преди това коментирахме със сашо, че напоследък грам няма силни филми, такива дето те оставят с купчина мокри кърпи край стола и буца в гърлото, която си седи там дни наред.) та става дума за modigliani.

прекрасно пресъздадена среда – на художниците от началото на 20в, които всъщност са си били a bunch of junkees, с невероятна жажда към живота, всеки със собствената си уникална лудост и обсебващо желание да докажеш колко велик художник си. а приятелския кръг подхранва колоритно това безумие, просто от скука, снобщина и алчност към забавление. Анди Гарсия прави една от най-силните си роли. безкрайно и заразително чаровен, дори в моментите на тотална саморазрушителност на героя си… обичан до безумие от една жена, избрала да се отрече от себе си, за да е с него. подобна сила не ми е чужда и затова всъщност филмът ме грабна още в началото… “Знаете ли какво е любов? Аз знам…”
особено силен момент за мен – излятият на фона на прекрасна и драматична музика творчески екстаз на всеки от художниците, без да се вижда картина – само чистата, разтърсваща емоция, движението, омазването с боите, вдъхновението, което те обсебва до крайност и те push-ва да изгориш оня огън отвътре, да го изкараш от себе си, за да се освободиш… само хората, изпадали в такова състояние, могат да разберат какво всъщност гледат. понякога то е изсмукващо, убийствено, до предела. но е толкова изгарящо, че не можеш да устоиш – хвърляш се към картона, статива, платното, в безсъзнание. с единствената мисъл, че твориш. създаваш. сега. филма си струва да се гледа дори само, за да разбереш/видиш/усетиш каква история се крие под пластовете прах и милиони на заглавия като Лудост на Сутен, Модилиани на Пикасо, Мексико на Диего Ривера, и всички онези жени на Модилиани, сред които само една е с ясно изрисувани очи – тази, чиято душа е познавал…