Modigliani

връщам се в София отпочинала, заредена, позитивна, сякаш поела въздух на дълбоки, живителни глътки от топлината на камината и тишината на уединението. готова за нови битки и подвизи. представянето на книгата завихри такава позитивна енергия, че усмивката не слиза от устните ми. надскочих чисто физическата умора, и във вените остана да тече чистото сладко усещане за смисъл. радвам се на нещата, които създавам, по детски, по мъничко на инат на този прагматичен свят. там, откъдето извират сънищата, картините, цветовете, силата, нежността, има още много. нарича се… магия. или реактивен двигател. както го определя един приятел (който знае добре за какво става въпрос :о)… та сега, усещам с напоителна сила сладостта на свободата, която идва след като един период е приключил, когато си затворил кръга и можеш да насочиш енергия към нещо ново. вярна на себе си (и на реактивния двигател, който ако не се използва, току-виж ръждясал като меча на коелю :о)) още първия ден back се втурнах към картона и скицирах нова картина. такава еуфория няма!! това неописуемо усещане за мощ ми напомня, че сред купищата филми през последната седмица, един успя да ме докосне точно в сърцето. (то щото точно преди това коментирахме със сашо, че напоследък грам няма силни филми, такива дето те оставят с купчина мокри кърпи край стола и буца в гърлото, която си седи там дни наред.) та става дума за modigliani.

прекрасно пресъздадена среда – на художниците от началото на 20в, които всъщност са си били a bunch of junkees, с невероятна жажда към живота, всеки със собствената си уникална лудост и обсебващо желание да докажеш колко велик художник си. а приятелския кръг подхранва колоритно това безумие, просто от скука, снобщина и алчност към забавление. Анди Гарсия прави една от най-силните си роли. безкрайно и заразително чаровен, дори в моментите на тотална саморазрушителност на героя си… обичан до безумие от една жена, избрала да се отрече от себе си, за да е с него. подобна сила не ми е чужда и затова всъщност филмът ме грабна още в началото… “Знаете ли какво е любов? Аз знам…”
особено силен момент за мен – излятият на фона на прекрасна и драматична музика творчески екстаз на всеки от художниците, без да се вижда картина – само чистата, разтърсваща емоция, движението, омазването с боите, вдъхновението, което те обсебва до крайност и те push-ва да изгориш оня огън отвътре, да го изкараш от себе си, за да се освободиш… само хората, изпадали в такова състояние, могат да разберат какво всъщност гледат. понякога то е изсмукващо, убийствено, до предела. но е толкова изгарящо, че не можеш да устоиш – хвърляш се към картона, статива, платното, в безсъзнание. с единствената мисъл, че твориш. създаваш. сега. филма си струва да се гледа дори само, за да разбереш/видиш/усетиш каква история се крие под пластовете прах и милиони на заглавия като Лудост на Сутен, Модилиани на Пикасо, Мексико на Диего Ривера, и всички онези жени на Модилиани, сред които само една е с ясно изрисувани очи – тази, чиято душа е познавал…

Wings of Desire

най-сладко е да гледаш подобен филм, без да знаеш нищо предварително. сядам пред ноутбука с единствената мисъл, че понеже е на Вендерс, ми предстои да се потопя във високо-интелектуално предизвикателство, с неоспоримо академична стойност. дотук с чувството за хумор. черно-бялата визия и мудният, мъдър глас на разказвача, които ме обгръщат още в началото, стапят предубедената ми усмивка за секунди…
als das kind ein kind war…*
поглъщам притихнала с усещането, че съм гледала това, някога, под някаква форма. с напредването на филма осъзнавам, че е послужил за идея на Град на Ангели, който happens to be един от най-нежните и неуловими филми, които са докосвали сърцето ми…прекрасно. улавям се на моменти, че мислите ми се отвличат от “действието”…нанякъде. може би защото самият филм е изтъкан от тежките лутащи се мисли на безброй хора, чути от ангелите край тях, готови да сложат блага ръка на всяко отчаяно рамо… става ми дори тъжно от тази черно-бяла картина – берлин е толкова тъжен, сякаш пропит от цялата тъга на света…

после ми става смешно, когато след края на филма, чета един коментар в IMDB, че някой е издържал само първите 20 мин от него. интересно е, че моята реакция в началото също беше лек бунт. това до известна степен ме стряска – осъзнавам факта, че инерцията така бясно ме е понесла, че се оказвам невъприемчива към съзерцателност, без намесата на осъзната воля и търпение… дали това е естествено за този ми период? мисля да. сега е време за други неща. и все пак…:

“Велико е да живееш за духа,
да изразяваш за  вечността …
само онова що е духовно
в мислите на хората.
Но понякога ми идва до гуша
от моето духовно съществуване …
вечно извисен над света.
Приисква ми се да почувствам
тежестта във мен …
да сложа край на вечността
и да се привържа към земята.
Бих искал при всяка крачка,
всеки порив на вятъра …
да мога да казвам:
“Сега, сега и само сега.”
Вместо досегашното:
“Завинаги” и “Вечно”.
“Когато детето дете бе,
вървеше то развявайки ръце.
Искаше то поточето река да стане,
а реката буен поток…
и тази локва да бъде море.
Когато детето дете бе,
не знаеше то, че дете бе.
Всичко бе пълно с живот,
а животът беше едно.
Когато детето дете бе,
нямаше то мнение за нищо.
Нямаше навици.
То често сядаше с кръстосани крака,
втурваше се да бяга…
имаше кичур повдигната коса,
и не правеше изкуствени гримаси,
когато го фотографират.”

Being Julia

гледала съм почти всички роли на Анет Бенинг. завладяващото изпълнение в Being Julia обаче надмина всякакви очаквания. да бъдеш харизматична, силна, своенравна и талантлива актриса и с на моменти арогантното амплоа на неотразима жена да въртиш света на малкия си пръст, си има своята цена и Джулия си я плаща цялата, та и отгоре. въпреки това, присъствието й е плашещо силно и не е за хора със слаби нерви и меки сърца. всъщност, идеята за филма идва от новелата “Театър” на Съмърсет Моъм и никак не ми се ще да си я представя дори за миг без Анет Бенинг, която й придава толкова величествено – тръпчив вкус. не мога да се сетя за подобна силна женска роля, с изумително сливане на героиня и актриса, освен може би великолепната игра на Фани Ардан в Calas Forever, само че тук трагизмът е слава богу заменен с приятна доза английски хумор, каращ и най-черните и отчайващи дразнители като the bloody getting old например, да изглеждат като част от чудото на живота. да бъдеш себе си означава понякога да си жестока, очарователно подла и чудовищна, но това е подправката, която те прави изключителна, уникална и триумфираща. защо пък не?!

иначе филмовият уикенд премина под аромата на скършените цветя на Бил Мъри, прахта на Артуро Бандини, феите на Питър Пан и депресията на Сам Шепърд. понякога си мисля, че Бил Мъри малко е закъснял с таланта си – който най-вероятно би се развихрил най-добре в неми филми. след като доста успешно се изгуби в превода, в Broken Flowers е самотен дон жуан, който се връща към някои от бившите си завоевания, за да търси сина си. мудно действие, но пък е удоволствие да го гледаш как играе с очи, на фона на тотално беразличната му физиономия.

Ask the dust се оказва поредният филм по роман, за който (дори без да съм чела книгата) мога да кажа че е по-слаб от романа. през първата част упорито се ядосвам за разпиления талант (в лицето на моята любимка и символ на женственост – салма хайек, и в това на колин фарел, който едва понасям, особено след опита за александър македонски). та, единствено цветовете ме грабват, които са упорита сепия, с оглед на обстановката, а и едва втората част на филма успява да привлече вниманието ми, тъй  като най-после се усеща нещо като смисъл

когато излезе последната версия на Питър Пан, четох доста материали и спорни гледни точки, но така и не успях да го гледам. има филми, които просто ми се изплъзват между пръстите (или очите :о) и колкото и да се старая, не успявам да изгледам всичко което искам. та, едва три години по-късно – ей ме на – в събота вечер, след като съм сготвила пълнените тиквички с кайма и си ги ям сама, а за десерт – розова цигара (тук никой няма да ми повярва, ама е истина…), сядам да гледам Зън и дружината на момчето, което не иска да порастне. че то има ли изобщо такова понятие като порастнали момчета? както и да е, визията е очарователна, особено фактът, че Уенди и Питър са на ръба на съзряването и появата на чувства и осъзнаването им е основната част от завръзко-развръзката. танцът на феите в дънера на едно дърво е най-красивото от целия филм според мен, а от репликите разбира се, най-запомняща се е: всеки път, когато някой каже, че феи не съществуват, една от тях умира някъде.
последният филм от маратона на този безделнически уикенд, се оказва Off The Map с една друга моя любимка – Джоан Алън, която нямам идея какво прави в такава лента, но пък явно се е насладила на партньорството си със Сам Елиът (аз поне така бих направила…) та филмът е все едно да вземеш карта и да започнеш да зумваш, докато погледът ти попадне на едно забравено от бога място и те посрещне разказът на едно момиченце за едно депресирано лято. леко странно, леко откачено, но не прекалено, така че да не посегнеш към 8 миля (поредният неизгледан навреме) или пък mirrormask, който също е на опашката…и така – цели два дни…
за десерт – афродизиаците на Исабел Алиенде, за които обаче ще разказвам друг път ;о)

евала на карибската лигня

винаги съм се възторгвала искрено на филмите, на които откровено им личи, че целият екип дружно се е забавлявал с мейкинга, но засега (в моята класация поне), първенството води Карибски пирати 2. е няма такава лигня, хора! все едно че на купчина хлапета са им изсипали една камара пари и са им казали – дивейте, фантазирайте и злодействайте! :о) слава богу, митът за по-слабите продължения е успешно разбит – тук Кап. Джак Спароу е още по-голям идиот, обилно гримиран и опирачен, с безумен поглед, преценяващ ситуациите, изобретателни опити за бягство и спринтьорски умения, породени от тумба човекоядци, които за една бройка да изпекат неповторимия Джак. изумителните фехтовачески умения са изместени от мазни слузести морски чудовища – кой с половин глава на риба-чук, кой с раковинеста такава, а шефът на гадовете се радва на изключителна октоподеста прическа. изобщо, през цялото време насладата откъм мръсни пиянски мутри, наквасени с ром и блестящ пиратски British english, процеден през черни зъби (когато ги има) е пълна! музиката е внушителна, грабваща и безотказно те потапя в екшъна, а краят е толкова отворен, че дъхът за следващото приключение вече е затаен  с пълна сила!