макро магия

снимките могат да са картини. доказва го Daniel Sroka, бившият Creative Director for Yahoo, който се отказва от работата си, за да се отдаде изцяло на арт фотографията. за тези, които имат повече време, блогът му е просто безценен.

накъде отива този свят

петък вечер. отиваме да видим тазгодишната изложба за съвременно българско изкуство на МТел в НДК. още като четох прес-съобщението за събитието, ми направи впечатление, че този път липсват така обичаните от критиците изсмукани от пръстите определения какво аджеба са искали да кажат творците. още от ескалатора ми става ясно защо. в този случай е мнооого трудно да изсмучеш каквото и да било…
първото нещо, което издразва перфекционистичната ми натура, е липсата на заглавие, плакат, нещо, мамка му, което да те поздрави, да каже, ето, това е събитието. някъде по ъглите съзираме две реклами на МТел, извъртяни така, че изобщо да не ги видиш. дотук добре. на базата на миналогодишната “селекция” съм що годе подготвена за “творбите”. въпреки това разглеждам със зяпнала уста и се отказвам да снимам дори общ кадър, по-удачно май е да снимам собствената си втрещена физиономия докато стоя пред три изцяло черни пана (тук се сещам за слогана на Кока-кола, аплодисменти за момичето, което не се прави че разбира от черни квадрати), или може би пред онези творби, които в изблик на оригиналност са оставени с предпазващото фолио на рамките…
честно казано, препоръчвам на всеки да отиде и да види какво е това съвременно българско изкуство (според МТел), защото то само с виждане става. кофти горчивият привкус, който ми остава за пореден път, е не от друго, а от това, че организаторите на подобни инициативи (може би поради факта, че имат средствата да ги спонсорират) си присвояват званията на експерти, а “обикновените” хора, макар с развито чувство за естетика, продължават да твърдят, че нищо не разбират от изкуство.

вдъхване. ама не съвсем

не знам как се получава все така, че като реша да посетя някоя изложба на Шипка 6, единственото, което се случва е, че още от входа в мен се надига остро критикарско чувство. не знам дали е, защото погледът ми неизменно се спира на работното време (до 18ч естествено) или от потискащата тишина и студения мрамор, които неизбежно напомнят по-скоро за някой мемориал, отколкото за място за изкуство. както и да е, този път решавам, че съботата ще е ден за изкуство, рамкирам някои картини и задъхано се изкачвам до първия етаж, жадна да вдъхна нечия емоция. попадам на изложба на плевенските художници, залата е тотално празна, тишината е оглушителна, чичко и лелка, очевидно отегчени от толкова изкуство наоколо без никой да го съзерцава, упорито търсят днешен вестник с кръстословица на висок глас, който е чудесен фон (няма що), докато аз се опитвам да разглеждам с поглед, подобаващо сериозен (като за обстановката). слава богу, сред картините има попадения, особено ме грабва Омайване на Петър Минчев, чиито платна съм виждала само онлайн, както и една пластика с две лица, кой знае защо наречена Рицарят. питам за цените, приятен ден и хайде нагоре. стигам до последния етаж (още по-задъхана и жадна за емоцията, разбир’шли) където е изложбата на Гюлерджан Хаджиоглу – Гюла. плакатът е обещаващ, затова бързо нахълтвам вътре. ох. сигурно нищо не разбирам от изкуство или обстановката ме дразни до степен, в която ми е все едно какво гледам. обхождам почти на бегом огромното помещение, без нищо сериозно да прикове вниманието ми. колкото и да ми се иска да вдъхна нещо качествено, да спра и да съзерцавам, е, кое точно? огромни платна, без рамки, в една стилистика, с едно номерче отстрани (няма заглавие, което да подскаже емоция дори), едни оцъклени без щори прозорци и едно осветление, дето не знам за какво го включват дори, за музикален фон няма какво да споменавам, затова пък поредната лелка говори гръмко по телефона, очевидно по лични теми. силно разочарована за кой ли път, си мисля, кога ли (при тази очевидна липса на интерес и без това) хората на изкуството ще осъзнаят, че атмосферата на една изложба е не по-малко важна от самите картини, които сложени не където трябва, се обезценяват стотици пъти. една изложба не е самоцел, поне за мен (и затова още не виждам смисъл да правя такава), която да впишеш в артистичното резюме. с тези (еретични за членовете на сбх) мисли нарамвам пооронения ми съботен арт ентусиазъм, и изобщо пропускам останалите изложби, с желание да отида да хапна нещо, та поне физическия глад да бъде заситен.