вдъхване. ама не съвсем

не знам как се получава все така, че като реша да посетя някоя изложба на Шипка 6, единственото, което се случва е, че още от входа в мен се надига остро критикарско чувство. не знам дали е, защото погледът ми неизменно се спира на работното време (до 18ч естествено) или от потискащата тишина и студения мрамор, които неизбежно напомнят по-скоро за някой мемориал, отколкото за място за изкуство. както и да е, този път решавам, че съботата ще е ден за изкуство, рамкирам някои картини и задъхано се изкачвам до първия етаж, жадна да вдъхна нечия емоция. попадам на изложба на плевенските художници, залата е тотално празна, тишината е оглушителна, чичко и лелка, очевидно отегчени от толкова изкуство наоколо без никой да го съзерцава, упорито търсят днешен вестник с кръстословица на висок глас, който е чудесен фон (няма що), докато аз се опитвам да разглеждам с поглед, подобаващо сериозен (като за обстановката). слава богу, сред картините има попадения, особено ме грабва Омайване на Петър Минчев, чиито платна съм виждала само онлайн, както и една пластика с две лица, кой знае защо наречена Рицарят. питам за цените, приятен ден и хайде нагоре. стигам до последния етаж (още по-задъхана и жадна за емоцията, разбир’шли) където е изложбата на Гюлерджан Хаджиоглу – Гюла. плакатът е обещаващ, затова бързо нахълтвам вътре. ох. сигурно нищо не разбирам от изкуство или обстановката ме дразни до степен, в която ми е все едно какво гледам. обхождам почти на бегом огромното помещение, без нищо сериозно да прикове вниманието ми. колкото и да ми се иска да вдъхна нещо качествено, да спра и да съзерцавам, е, кое точно? огромни платна, без рамки, в една стилистика, с едно номерче отстрани (няма заглавие, което да подскаже емоция дори), едни оцъклени без щори прозорци и едно осветление, дето не знам за какво го включват дори, за музикален фон няма какво да споменавам, затова пък поредната лелка говори гръмко по телефона, очевидно по лични теми. силно разочарована за кой ли път, си мисля, кога ли (при тази очевидна липса на интерес и без това) хората на изкуството ще осъзнаят, че атмосферата на една изложба е не по-малко важна от самите картини, които сложени не където трябва, се обезценяват стотици пъти. една изложба не е самоцел, поне за мен (и затова още не виждам смисъл да правя такава), която да впишеш в артистичното резюме. с тези (еретични за членовете на сбх) мисли нарамвам пооронения ми съботен арт ентусиазъм, и изобщо пропускам останалите изложби, с желание да отида да хапна нещо, та поне физическия глад да бъде заситен.

“Парфюмът”

блаженството от поглъщането на Парфюм предвкусвах дълго преди да я взема в ръце. четох я на бавни, дълбоки глътки, защото знаех, че това е от онези все по-редки книги, които започваш, без да искаш да стигнеш до края, попиваш жадно лист след лист, и когато все пак свърши, си готов да я започнеш отначало.
изобилието на думите, което блика щедро от всяка страница, мога да сравня единствено с така любимите новели на Цвайг и романи на Ремарк, в които цели пасажи остават да греят в съзнанието, сякаш магически пропити от пъстрота и живот. оставих се дни наред на омаята от прекрасно-детайлното пресъздаване на извличането на най-фините екстракти и ухания, в пулсиращ контраст с грубите миризми, описващи до съвсем осезаеми детайли времето на едно почти нечовешко създание.
чиста наслада от четенето, която идва само в моментите, когато човек се отдаде изцяло и се остави да бъде погълнат от прелестта на думите.

„Струваше му се, че днешният ден му е донесъл най-сетне прозрение кой е той в действителност: гений, нищо друго освен гений; че животът му придобива смисъл, цел и висше предопределение, да революционизира, нищо друго, освен да революционизира света на уханията; че на тази земя единствен той притежава всички средства: изискан нос, феноменална памет и, най-важното – отпечатаното като с щемпел ухание на момичето от улица „Маре”, в което като във вълшебна формула се включваше всичко за създаването на висше благовоние, на велик парфюм: нежност, сила, трайност, многообразие и невъобразима, неописуема красота. Едва сега му стана ясно защо се бе вкопчил в живота тъй здраво и злобно: защото е трябвало да стане създател на ухания. И не какъв да е, а най-великият парфюмерист на всички времена.”

Сърцето му лудо заби и той почувства как от щастие кръвта закипя в жилите му: то бе тук, несравнимото по хубост цвете, съхранило се непокътнато през зимата, соковете му напираха, растеше, избуяваше, образуваше най-прелестни съцветия. както и бе очаквал, уханието бе укрепнало, без да изгуби изящество. това, което преди година нежно пръскаше и дъждеше, сега се бе сгъстило и се лееше в пастообразен поток, който искреше с хиляди багри, но здраво държеше всеки цвят и не му позволяваше да се разпилее.

някои неща, магическите неща…II

Градирай мечтите си, танцувай под безмълвния вътрешен ритъм на живота, удавен от неутолена жажда. Но продължавай да танцуваш! Спреш ли, няма да чуеш музиката.
„Художникът”
Уилям Уортън

днес прибрах някои от картините ми, рисувани преди две години от една от галериите. предстои ми да си взема и другите и да им търся ново място. не знам откъде произтича тази необходимост да се „събера” и преподредя отново, но се чувствам добре. избърсвам неизбежната прах, поглеждам ги.. и виждам огромна разлика с тези, които готвя за изложбата.. странно е, сякаш не съм ги рисувала аз, а някой друг. някога, преди много време. изпитвам мигновено, заливащо желание да ги извадя от рамките и да рисувам отгоре. не се питам има ли смисъл, погледът ми е толкова друг, че импулсът ме удря челно и трескаво – бързо, да изцапам пръстите с пигмент, да направя нещата по-красиви, по-мои, по-по…

Дали Рембранд е нарисувал Хендрике Щофелс, каквато е била? По дяволите, на петте картини тя изглежда съвършено различно. Може би пък наистина е била различна всеки път и той е бил влюбен и в петте й проявления. А това е чудесно; художникът не бива да рисува картини, които приличат на снимки с фотоапарат. Или поне трябва да успее да убеди себе си и още няколко души, че е постигнал това изискване.
„Художникът”
Уилям Уортън

най-често хората ме питат две неща: кога успяваш и да рисуваш? (тези, които знаят че всъщност работя друго) и „И как сега ги рисуваш тези лица?”… и на двата въпроса няма прост отговор. може би чудото да успяваш да правиш много неща, се корени в силата на желанието да ги правиш. или пък е чисто и просто предимство на характера и нюанс на способностите. като умението да балансираш успешно на много фронтове и да изпитваш наслада от това.. колкото до рисуването.. ех, това вечно човешко любопитство  да разчлениш нещо на съставните му части, за да разбереш „как и от какво е направено”… все си мисля, че процесът на създаване, както аз обичам да го наричам, е наградата за твореца, така, както крайният резултат е наградата за всички останали, защото той вече не му принадлежи. да се оставим на тайнственото привличане на магията. има още какво да научим за това, как да се наслаждаваме, без да разгадаваме. щипка мистика прави нещата по-вкусни, или?

Хората трябва да гледат картини на една ръка разстояние, не от другия край на стаята. Трябва да ги гледат от дистанцията, от която ги е рисувал самият художник. Те са субекти, не обекти. Човек трябва да знае как да гледа картини, как да поговори с тях.
„Художникът”
Уилям Уортън

да рисувам лица без конкретна прилика, е особена свобода, която дава размах на въображението и която осъзнавам едва след поредната поръчка. определено не мога (и май не искам) да се впиша в очакванията на хората, които искат да видят себе си в моя картина. просто не се получава, защото точно тези очаквания сковават фантазията. трудното e (и дали необходимо) да обясниш, че дори подсказаните цветове, настроение, заряд, всичко се пречупва субективно през очите ми и е невъзможно да бъде каквото е в представите на друг човек. то е, като някой да ми разкаже сън и да очаква да го нарисувам. сещам се за една сцена от Модилиани, когато той рисуваше момиченце, чиято майка непрекъснато сновеше като квачка около него и мрънкаше как не си приличала, докато той не й връчи четката, за да го нарисува сама :о). мдам. очакванията не са добро начало. по-скоро отворените към чуждите емоции сетива. все някъде сред тях ще откриеш себе си.

Удоволствието не е в самото рисуване, а в чувството че ги притежаваш, че минават през ръцете ти; удоволствието е в това да си играеш на господ, да променяш едни детайли, да пропускаш други. Наслаждавам се на великата илюзия на живота.
„Художникът”
Уилям Уортън

“Афродита – Приказки, рецепти и други афродизиаци”

Исабел Алиенде вероятно е най-известна с “Къщата на духовете”. четох книгата преди години, след като бях гледала филма – изключително разтърсващ и силен като актьорски състав. сравнена с него, книгата е доста различна като тон – още тогава усетих леко ироничния, почти трагикомичен начин да пресъздадеш драматизма на една история, който е характерен и за други южноамерикански автори (както се убедих впоследствие).

макар да не съм попила всичко, което се нарои от Исабел Алиенде напоследък, очевидно е, че Афродита – Приказки, рецепти и други афродизиаци, е по-различна от останалите, дори само, защото е твърде забавна и написана почти (изцяло) за собствено удоволствие. както ни уверяват на гърба на книгата, тя е коктейл от кулинарни рецепти, съвети за пробуждане на сетивата и обширна библиография на чувствеността, като е използвана неописуема смесица от силата на народната мъдрост (аз бих добавила фантазия) за афродизиаците, поеми, източни еротични текстове, социологически изследвания и дори магически и алхимически формули.

Исабел Алиенде изкусно отваря сетивата за най-различни видове глад (if u know what I mean), така, както го може само една интелигентна и поживяла си жена, в зрелите си години, която може да си позволи да превърне собствените си преживявания в пъстри и сочни еротични анекдоти. just listen:
“В една от онези сутрини на кафе и хрупкави калории аз признах на своя приятел за един от чудатите си еротични сънища: в него аз бях Рубенсова матрона, само че малко по-стара, и припках гола, като закръглена фея в омагьосана градина, където растяха аспержи като дървета, месести манатарки, невиждани патладжани и всякакви видове меки плодове, от които се процеждаше гъст, златист мед. В приказното кътче имаше и животни: патици с портокал, печени фазани, зайци във винен сос, карамелизирани прасенца, както и два-три калмара, запържени с чесън. Докато описвах халюцинациите си, Робърт крадешком попиваше потта от челото си, и вероятно за да се разсее, стисна един молив и с невероятна лекота нарисува върху книжна салфетка възпълна нимфа…”

забавлявах се искрено от първата до последната страница (на места се смях с глас и сълзи), не само радвайки се до дъно на фриволния и ексцентричен тон на разказвачката (с който тя брилянтно борави), но и попивайки въпросните чувствено-хумористични картини на сатири и възпълни нимфи на Робърт Шектър, щедро пръснати из цялата книга, и прекрасно тематично съобразени с различните глави.

тук е моментът да споделя една от специалните рецепти, в частта Десерти, описана така:

Шоколадов мус

Този десерт е афродизиак в най-висша степен, задължителен е както за всеки добър ресторант, така и при специална покана за любов. Съществува в много разновидности, тук ви предлагаме най-простата рецепта. Ако не се получи, мълчете си, преструвайте се, че е станал точно такъв, какъвто сте го очаквали, и го сервирайте в чаши. В случай, че дори така не придобие приличен вид, използвайте го за сластни масажи..

Продукти:
170г натурален шоколад
3 супени лъжици силно кафе
2 яйца с разбити отделно жълтъци и белтъци
1/2 чаена чаша гъста сметана
1 супена лъжица портокалов ликьор
няколко капки ванилия

Приготовление:
Разтопете шоколада в кафето на бавен огън. Добавете жълтъците, разбъркайте и варете 2 минути. Дръпнете от огъня, охладете и прибавете белтъците на сняг, сметаната, ванилията и ликьора. Замразете в чаши, украсени по ваш вкус.

на останалото се насладете сами… :о)