някои неща, магическите неща…II

Градирай мечтите си, танцувай под безмълвния вътрешен ритъм на живота, удавен от неутолена жажда. Но продължавай да танцуваш! Спреш ли, няма да чуеш музиката.
„Художникът”
Уилям Уортън

днес прибрах някои от картините ми, рисувани преди две години от една от галериите. предстои ми да си взема и другите и да им търся ново място. не знам откъде произтича тази необходимост да се „събера” и преподредя отново, но се чувствам добре. избърсвам неизбежната прах, поглеждам ги.. и виждам огромна разлика с тези, които готвя за изложбата.. странно е, сякаш не съм ги рисувала аз, а някой друг. някога, преди много време. изпитвам мигновено, заливащо желание да ги извадя от рамките и да рисувам отгоре. не се питам има ли смисъл, погледът ми е толкова друг, че импулсът ме удря челно и трескаво – бързо, да изцапам пръстите с пигмент, да направя нещата по-красиви, по-мои, по-по…

Дали Рембранд е нарисувал Хендрике Щофелс, каквато е била? По дяволите, на петте картини тя изглежда съвършено различно. Може би пък наистина е била различна всеки път и той е бил влюбен и в петте й проявления. А това е чудесно; художникът не бива да рисува картини, които приличат на снимки с фотоапарат. Или поне трябва да успее да убеди себе си и още няколко души, че е постигнал това изискване.
„Художникът”
Уилям Уортън

най-често хората ме питат две неща: кога успяваш и да рисуваш? (тези, които знаят че всъщност работя друго) и „И как сега ги рисуваш тези лица?”… и на двата въпроса няма прост отговор. може би чудото да успяваш да правиш много неща, се корени в силата на желанието да ги правиш. или пък е чисто и просто предимство на характера и нюанс на способностите. като умението да балансираш успешно на много фронтове и да изпитваш наслада от това.. колкото до рисуването.. ех, това вечно човешко любопитство  да разчлениш нещо на съставните му части, за да разбереш „как и от какво е направено”… все си мисля, че процесът на създаване, както аз обичам да го наричам, е наградата за твореца, така, както крайният резултат е наградата за всички останали, защото той вече не му принадлежи. да се оставим на тайнственото привличане на магията. има още какво да научим за това, как да се наслаждаваме, без да разгадаваме. щипка мистика прави нещата по-вкусни, или?

Хората трябва да гледат картини на една ръка разстояние, не от другия край на стаята. Трябва да ги гледат от дистанцията, от която ги е рисувал самият художник. Те са субекти, не обекти. Човек трябва да знае как да гледа картини, как да поговори с тях.
„Художникът”
Уилям Уортън

да рисувам лица без конкретна прилика, е особена свобода, която дава размах на въображението и която осъзнавам едва след поредната поръчка. определено не мога (и май не искам) да се впиша в очакванията на хората, които искат да видят себе си в моя картина. просто не се получава, защото точно тези очаквания сковават фантазията. трудното e (и дали необходимо) да обясниш, че дори подсказаните цветове, настроение, заряд, всичко се пречупва субективно през очите ми и е невъзможно да бъде каквото е в представите на друг човек. то е, като някой да ми разкаже сън и да очаква да го нарисувам. сещам се за една сцена от Модилиани, когато той рисуваше момиченце, чиято майка непрекъснато сновеше като квачка около него и мрънкаше как не си приличала, докато той не й връчи четката, за да го нарисува сама :о). мдам. очакванията не са добро начало. по-скоро отворените към чуждите емоции сетива. все някъде сред тях ще откриеш себе си.

Удоволствието не е в самото рисуване, а в чувството че ги притежаваш, че минават през ръцете ти; удоволствието е в това да си играеш на господ, да променяш едни детайли, да пропускаш други. Наслаждавам се на великата илюзия на живота.
„Художникът”
Уилям Уортън

“Афродита – Приказки, рецепти и други афродизиаци”

Исабел Алиенде вероятно е най-известна с “Къщата на духовете”. четох книгата преди години, след като бях гледала филма – изключително разтърсващ и силен като актьорски състав. сравнена с него, книгата е доста различна като тон – още тогава усетих леко ироничния, почти трагикомичен начин да пресъздадеш драматизма на една история, който е характерен и за други южноамерикански автори (както се убедих впоследствие).

макар да не съм попила всичко, което се нарои от Исабел Алиенде напоследък, очевидно е, че Афродита – Приказки, рецепти и други афродизиаци, е по-различна от останалите, дори само, защото е твърде забавна и написана почти (изцяло) за собствено удоволствие. както ни уверяват на гърба на книгата, тя е коктейл от кулинарни рецепти, съвети за пробуждане на сетивата и обширна библиография на чувствеността, като е използвана неописуема смесица от силата на народната мъдрост (аз бих добавила фантазия) за афродизиаците, поеми, източни еротични текстове, социологически изследвания и дори магически и алхимически формули.

Исабел Алиенде изкусно отваря сетивата за най-различни видове глад (if u know what I mean), така, както го може само една интелигентна и поживяла си жена, в зрелите си години, която може да си позволи да превърне собствените си преживявания в пъстри и сочни еротични анекдоти. just listen:
“В една от онези сутрини на кафе и хрупкави калории аз признах на своя приятел за един от чудатите си еротични сънища: в него аз бях Рубенсова матрона, само че малко по-стара, и припках гола, като закръглена фея в омагьосана градина, където растяха аспержи като дървета, месести манатарки, невиждани патладжани и всякакви видове меки плодове, от които се процеждаше гъст, златист мед. В приказното кътче имаше и животни: патици с портокал, печени фазани, зайци във винен сос, карамелизирани прасенца, както и два-три калмара, запържени с чесън. Докато описвах халюцинациите си, Робърт крадешком попиваше потта от челото си, и вероятно за да се разсее, стисна един молив и с невероятна лекота нарисува върху книжна салфетка възпълна нимфа…”

забавлявах се искрено от първата до последната страница (на места се смях с глас и сълзи), не само радвайки се до дъно на фриволния и ексцентричен тон на разказвачката (с който тя брилянтно борави), но и попивайки въпросните чувствено-хумористични картини на сатири и възпълни нимфи на Робърт Шектър, щедро пръснати из цялата книга, и прекрасно тематично съобразени с различните глави.

тук е моментът да споделя една от специалните рецепти, в частта Десерти, описана така:

Шоколадов мус

Този десерт е афродизиак в най-висша степен, задължителен е както за всеки добър ресторант, така и при специална покана за любов. Съществува в много разновидности, тук ви предлагаме най-простата рецепта. Ако не се получи, мълчете си, преструвайте се, че е станал точно такъв, какъвто сте го очаквали, и го сервирайте в чаши. В случай, че дори така не придобие приличен вид, използвайте го за сластни масажи..

Продукти:
170г натурален шоколад
3 супени лъжици силно кафе
2 яйца с разбити отделно жълтъци и белтъци
1/2 чаена чаша гъста сметана
1 супена лъжица портокалов ликьор
няколко капки ванилия

Приготовление:
Разтопете шоколада в кафето на бавен огън. Добавете жълтъците, разбъркайте и варете 2 минути. Дръпнете от огъня, охладете и прибавете белтъците на сняг, сметаната, ванилията и ликьора. Замразете в чаши, украсени по ваш вкус.

на останалото се насладете сами… :о)

Modigliani

връщам се в София отпочинала, заредена, позитивна, сякаш поела въздух на дълбоки, живителни глътки от топлината на камината и тишината на уединението. готова за нови битки и подвизи. представянето на книгата завихри такава позитивна енергия, че усмивката не слиза от устните ми. надскочих чисто физическата умора, и във вените остана да тече чистото сладко усещане за смисъл. радвам се на нещата, които създавам, по детски, по мъничко на инат на този прагматичен свят. там, откъдето извират сънищата, картините, цветовете, силата, нежността, има още много. нарича се… магия. или реактивен двигател. както го определя един приятел (който знае добре за какво става въпрос :о)… та сега, усещам с напоителна сила сладостта на свободата, която идва след като един период е приключил, когато си затворил кръга и можеш да насочиш енергия към нещо ново. вярна на себе си (и на реактивния двигател, който ако не се използва, току-виж ръждясал като меча на коелю :о)) още първия ден back се втурнах към картона и скицирах нова картина. такава еуфория няма!! това неописуемо усещане за мощ ми напомня, че сред купищата филми през последната седмица, един успя да ме докосне точно в сърцето. (то щото точно преди това коментирахме със сашо, че напоследък грам няма силни филми, такива дето те оставят с купчина мокри кърпи край стола и буца в гърлото, която си седи там дни наред.) та става дума за modigliani.

прекрасно пресъздадена среда – на художниците от началото на 20в, които всъщност са си били a bunch of junkees, с невероятна жажда към живота, всеки със собствената си уникална лудост и обсебващо желание да докажеш колко велик художник си. а приятелския кръг подхранва колоритно това безумие, просто от скука, снобщина и алчност към забавление. Анди Гарсия прави една от най-силните си роли. безкрайно и заразително чаровен, дори в моментите на тотална саморазрушителност на героя си… обичан до безумие от една жена, избрала да се отрече от себе си, за да е с него. подобна сила не ми е чужда и затова всъщност филмът ме грабна още в началото… “Знаете ли какво е любов? Аз знам…”
особено силен момент за мен – излятият на фона на прекрасна и драматична музика творчески екстаз на всеки от художниците, без да се вижда картина – само чистата, разтърсваща емоция, движението, омазването с боите, вдъхновението, което те обсебва до крайност и те push-ва да изгориш оня огън отвътре, да го изкараш от себе си, за да се освободиш… само хората, изпадали в такова състояние, могат да разберат какво всъщност гледат. понякога то е изсмукващо, убийствено, до предела. но е толкова изгарящо, че не можеш да устоиш – хвърляш се към картона, статива, платното, в безсъзнание. с единствената мисъл, че твориш. създаваш. сега. филма си струва да се гледа дори само, за да разбереш/видиш/усетиш каква история се крие под пластовете прах и милиони на заглавия като Лудост на Сутен, Модилиани на Пикасо, Мексико на Диего Ривера, и всички онези жени на Модилиани, сред които само една е с ясно изрисувани очи – тази, чиято душа е познавал…

някои неща, магическите неща…

Photo: Alexander Grantcharov
Мога сто пъти да нарисувам един предмет и на всяка рисунка ще е различен. Всичко се променя непрекъснато, особено аз.
Уилям Уортън, „Художникът”

…обичам дните, когато започвам да работя рано, с усещането за свежест и лекота, сякаш мога да свърша всичко и то – успешно. може би е така, защото снощи скицирах нова картина. винаги ми действа вливащо енергийно, все едно, че съм включила батерийките в зарядното. всеки възприема рисуването с различна нагласа, за мен изключително важно е търпението.. напоследък имам продължителни периоди в които не мога (не искам) да рисувам, дори не си подреждам стикчетата/ подострям моливите, което е доста символично действие всъщност. когато съм спокойна и подходя с търпение, нещата излизат от пръстите такива, каквито ги виждам в съзнанието си… когато бързам излишно или искам да се получи на всяка цена – изхвърлям. трудно описуемо е точно това изпадане от реалността и навлизането в безтегловността, както аз го наричам – това са единици време (не знам дали са минути или часове), в които не мисля за нищо друго, освен за цвят, линия и форма, и за емоцията, която създава. обикновено на фона на силна като въздействие музика.

Някои неща, магическите неща, трябва да си останат непокътнати. Взреш ли се в съставките им, магията изчезва.
„Мостовете на Медисън”

…не мисля, че някой може да сподели целия процес на създаване. не е и нужно. важно за мен е да знам точно какво искам да изразя. няма по-бездушно нещо от картина без идея. или с хаотична и неосъзната такава. понякога мога с часове да гледам картините на други автори и това да роди идеи, пречупени през мен като през призма. това също е процес на изпадване от реалността или по-точно на навлизане в друга. в един момент се превръщам само в цветни петна, и фантазия. когато гледах mirrormask, най-много ме впечатли визията, която беше точно като сън! това е нещо, което се предава толкова трудно, че е истинска наслада да видиш крайния резултат. а най-хубавото е, че всеки има различни сънища и затова всеки може да създава уникални неща.

Може би непредсказуемостта е типична за творците. Творецът изпитва почти нечовешко желание на бъде уникален, неповторим. Рисувам света, какъвто искам да бъде.
„Художникът”, Уилям Уортън

to be continued…