Wings of Desire

най-сладко е да гледаш подобен филм, без да знаеш нищо предварително. сядам пред ноутбука с единствената мисъл, че понеже е на Вендерс, ми предстои да се потопя във високо-интелектуално предизвикателство, с неоспоримо академична стойност. дотук с чувството за хумор. черно-бялата визия и мудният, мъдър глас на разказвача, които ме обгръщат още в началото, стапят предубедената ми усмивка за секунди…
als das kind ein kind war…*
поглъщам притихнала с усещането, че съм гледала това, някога, под някаква форма. с напредването на филма осъзнавам, че е послужил за идея на Град на Ангели, който happens to be един от най-нежните и неуловими филми, които са докосвали сърцето ми…прекрасно. улавям се на моменти, че мислите ми се отвличат от “действието”…нанякъде. може би защото самият филм е изтъкан от тежките лутащи се мисли на безброй хора, чути от ангелите край тях, готови да сложат блага ръка на всяко отчаяно рамо… става ми дори тъжно от тази черно-бяла картина – берлин е толкова тъжен, сякаш пропит от цялата тъга на света…

после ми става смешно, когато след края на филма, чета един коментар в IMDB, че някой е издържал само първите 20 мин от него. интересно е, че моята реакция в началото също беше лек бунт. това до известна степен ме стряска – осъзнавам факта, че инерцията така бясно ме е понесла, че се оказвам невъприемчива към съзерцателност, без намесата на осъзната воля и търпение… дали това е естествено за този ми период? мисля да. сега е време за други неща. и все пак…:

“Велико е да живееш за духа,
да изразяваш за  вечността …
само онова що е духовно
в мислите на хората.
Но понякога ми идва до гуша
от моето духовно съществуване …
вечно извисен над света.
Приисква ми се да почувствам
тежестта във мен …
да сложа край на вечността
и да се привържа към земята.
Бих искал при всяка крачка,
всеки порив на вятъра …
да мога да казвам:
“Сега, сега и само сега.”
Вместо досегашното:
“Завинаги” и “Вечно”.
“Когато детето дете бе,
вървеше то развявайки ръце.
Искаше то поточето река да стане,
а реката буен поток…
и тази локва да бъде море.
Когато детето дете бе,
не знаеше то, че дете бе.
Всичко бе пълно с живот,
а животът беше едно.
Когато детето дете бе,
нямаше то мнение за нищо.
Нямаше навици.
То често сядаше с кръстосани крака,
втурваше се да бяга…
имаше кичур повдигната коса,
и не правеше изкуствени гримаси,
когато го фотографират.”

Being Julia

гледала съм почти всички роли на Анет Бенинг. завладяващото изпълнение в Being Julia обаче надмина всякакви очаквания. да бъдеш харизматична, силна, своенравна и талантлива актриса и с на моменти арогантното амплоа на неотразима жена да въртиш света на малкия си пръст, си има своята цена и Джулия си я плаща цялата, та и отгоре. въпреки това, присъствието й е плашещо силно и не е за хора със слаби нерви и меки сърца. всъщност, идеята за филма идва от новелата “Театър” на Съмърсет Моъм и никак не ми се ще да си я представя дори за миг без Анет Бенинг, която й придава толкова величествено – тръпчив вкус. не мога да се сетя за подобна силна женска роля, с изумително сливане на героиня и актриса, освен може би великолепната игра на Фани Ардан в Calas Forever, само че тук трагизмът е слава богу заменен с приятна доза английски хумор, каращ и най-черните и отчайващи дразнители като the bloody getting old например, да изглеждат като част от чудото на живота. да бъдеш себе си означава понякога да си жестока, очарователно подла и чудовищна, но това е подправката, която те прави изключителна, уникална и триумфираща. защо пък не?!

иначе филмовият уикенд премина под аромата на скършените цветя на Бил Мъри, прахта на Артуро Бандини, феите на Питър Пан и депресията на Сам Шепърд. понякога си мисля, че Бил Мъри малко е закъснял с таланта си – който най-вероятно би се развихрил най-добре в неми филми. след като доста успешно се изгуби в превода, в Broken Flowers е самотен дон жуан, който се връща към някои от бившите си завоевания, за да търси сина си. мудно действие, но пък е удоволствие да го гледаш как играе с очи, на фона на тотално беразличната му физиономия.

Ask the dust се оказва поредният филм по роман, за който (дори без да съм чела книгата) мога да кажа че е по-слаб от романа. през първата част упорито се ядосвам за разпиления талант (в лицето на моята любимка и символ на женственост – салма хайек, и в това на колин фарел, който едва понасям, особено след опита за александър македонски). та, единствено цветовете ме грабват, които са упорита сепия, с оглед на обстановката, а и едва втората част на филма успява да привлече вниманието ми, тъй  като най-после се усеща нещо като смисъл

когато излезе последната версия на Питър Пан, четох доста материали и спорни гледни точки, но така и не успях да го гледам. има филми, които просто ми се изплъзват между пръстите (или очите :о) и колкото и да се старая, не успявам да изгледам всичко което искам. та, едва три години по-късно – ей ме на – в събота вечер, след като съм сготвила пълнените тиквички с кайма и си ги ям сама, а за десерт – розова цигара (тук никой няма да ми повярва, ама е истина…), сядам да гледам Зън и дружината на момчето, което не иска да порастне. че то има ли изобщо такова понятие като порастнали момчета? както и да е, визията е очарователна, особено фактът, че Уенди и Питър са на ръба на съзряването и появата на чувства и осъзнаването им е основната част от завръзко-развръзката. танцът на феите в дънера на едно дърво е най-красивото от целия филм според мен, а от репликите разбира се, най-запомняща се е: всеки път, когато някой каже, че феи не съществуват, една от тях умира някъде.
последният филм от маратона на този безделнически уикенд, се оказва Off The Map с една друга моя любимка – Джоан Алън, която нямам идея какво прави в такава лента, но пък явно се е насладила на партньорството си със Сам Елиът (аз поне така бих направила…) та филмът е все едно да вземеш карта и да започнеш да зумваш, докато погледът ти попадне на едно забравено от бога място и те посрещне разказът на едно момиченце за едно депресирано лято. леко странно, леко откачено, но не прекалено, така че да не посегнеш към 8 миля (поредният неизгледан навреме) или пък mirrormask, който също е на опашката…и така – цели два дни…
за десерт – афродизиаците на Исабел Алиенде, за които обаче ще разказвам друг път ;о)