“Японският любовник”

харесах си Исабел Алиенде преди много години, когато излезе филма “Къщата на духовете” и бях толкова впечатлена, че потърсих книгата й и още тогава бях запленена от характерното й тънко чувство за хумор, с което умее да пресъздава драмата. не мога да определя книгите й като литературни шедьоври, но увлекателните нишки на разказите й, с които неусетно те въвлича в историята, са като приказките на Шехерезада – потъваш в тях и не можеш да спреш да ги поглъщаш до самия им край. така беше със “Сборът на дните”, със закачливата кулинарно-еротична “Афродита”, с “Паула”, в която тя споделя трагедията от загубата на дъщеря си, така бе и сега, с “Японският любовник”:

“С Ичимей тя беше открила тънкостите на любовта и насладата, от необузданата и задъхана страст до свещените мигове, в които чувството ги извисяваше и двамата застиваха неподвижни на леглото един срещу друг и се гледаха дълго, благодарни за късмета си, смирени, защото бяха докоснали най-дълбокото в душите си, пречистени, защото се бяха освободили от всякакъв фалш, и лежаха прегърнати, напълно уязвими, в такъв екстаз, че вече не можеха да направят разлика между наслада и тъга, между възторг от живота и сладкото изкушение да умрат още там, за да не се разделят никога.”

“Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина? Споделянето. Никой не крачи сам през света. (…) Споделената болка е по-поносима. Клиниката помага на пациентите, но още повече помага на мен. Всички имаме демони в тъмните кътчета на душата си, но ако ги извадим на светло, демоните се смаляват, изнемощяват, замлъкват и накрая ни оставят на мира.”

“На двайсет и две години, подозирайки, че разполагат с ограничено време, двамата с Ичимей се наситили с любов, за да я погълнат цялата, но колкото повече се опитвали да я изчерпят, толкова по-неразумно пламтяло желанието и който казва, че всеки огън, рано или късно угасва, се лъже: има страсти, които са като пожар, докато съдбата не го задуши с един замах, но дори тогава остават неугаснали въглени, готови да се разгорят при малко кислород.”

'Да живея в неизвестност, без сигурност, без планове и цели, да се рея като птица на вятъра, ето това научих по време на моите странствания. Ти се изненадваш, че на шейсет и две години все още съм в състояние да тръгна от днес за утре да бродя без посока и багаж, като хлапак на автостоп, да изчезна за неопределено време и да не ти се обаждам, нито да ти пиша, а при завръщането си да не мога да ти кажа къде съм ходил. Няма никаква тайна, Алма. Вървя, това е всичко. За да преживявам, ми е нужно съвсем малко, почти нищо. Ех, свобода! Тръгвам, но винаги нося със себе си спомена за теб.' Ичи

Before we go

няма как да не приветствам излизането на Крис Евънс от всеизвестното амплоа на комикс герой и то с романтичен, приглушен, почти театрален проект, чийто декор е самият Ню Йорк. филмът е режисьорски дебют за актьора и проследява една от онези “случайни” срещи, които имат силата да променят ако не целия ти живот, то поне отношението ти към важни неща в него. повечето от нас са имали подобни преживявания (макар и не в Ню Йорк), затова и идентифицирането с героите е някак леко и естествено.

Begin again

има една мисъл, която харесвам отдавна: “Понякога пламъчето в човек угасва, но се случва друг да го разпали отново. Всеки от нас дължи много на онзи, който е разпалил огънчето му отново.”
“Begin again” е за това – за (не)случайните срещи, когато имаш зверска нужда от тях, за да … започнеш отново.

“Words and pictures”

дали, защото отдавна имам сантимент към таланта на Жулиет Бинош и Клайв Оуен, или пък заради темата words vs. pictures, но филмът, макар и далеч от шедьовър, ме докосна и ме забавлява, разсмя ме, разплака ме, и остави приятно чувство на доволство в неделния следобед. а сцените, в които тя рисува отчаяно в огромното си ателие, омазана в бои, търсеща ентусиазма в собствените си творения… и неговото обаяние и безкрайни цитати, заразителната любов към езика и литературата.. (напомни ми на Dead Poets’ Society..) неописуемо удоволствие…

“I am a small poem on a
page with room for another.

Share with me this white field,
wide as an acre of snow,
clear but for these tiny
markings like the steps of birds.

Come now.
This is the trough of the wave,
the seconds after lightning.
Thin slice of silence
as music ends,
the freeze before melting.

Lie down beside me.
Make angels.
Make devils.
Make who you are.”

The work matters! It matters to make the work right and to get it right now! And it's all that matters because that's what lasts. And you think you have all the time you need to learn and grow and then create... You think you have all that time? You don't! Nobody does! Nobody!

I've been wondering.. a man is worth more than his words, doesn't he? And a woman - more than her pictures? - Maybe we are less than that. Maybe our work is the best of us. - I hope not.