Васко Василев @40

не знам дали си спомняте, но преди малко повече от година излезе книгата на Васко Василев за 40-я му рожден ден. естествено, беше погълната от мен за една вечер. скоро след това коментирахме с колега, който му е голям фен, дали да я чете (“аз толкова го харесвам, да не се разочаровам?”). ето няколко мои любими цитати от книгата, пък вие сами решете дали да си я подарите:

“Целият смисъл на избора ми да се занимавам с музика е възможността да разказвам какво ме вълнува, да споделям с хората приказки, да ги водя в истории, в които заедно се губим и намираме.”

“Дълбоко вярвам, че за всеки има място под слънцето. Никога не съм завиждал на някого за нещо. Не ме плаши, ако има сто по-добри цигулари от мен. Знам, че това да си добър, е комплекс от качества и зависи как ще докоснеш хората.”

“За да развиеш една фантазия, трябва да предприемеш приключение, да рискуваш, да си смел, да експериментираш. По-добре да сгрешиш, отколкото да си скучен и сив.”

“Ростропович ми беше казвал, че като излезеш на сцената, ти хвърляш въдица към публиката и трябва да успееш да хванеш сърцето на човек и да му го върнеш по-добро накрая.”

Официалният сайт
Васко във FB

“Приказка за вечността”

от известно време насам съм в период, в който все по-трудно някоя книга провокира вниманието ми до степен да пожелая да си я купя. може би, защото не съм сигурна, че ще поискам да я прочета повече от един път. затова и напоследък предимно практикувам модела вземи-на-заем-прочети-и-върни. ето че няколкото дни в Бургас обаче, които бяха освежаваща глътка морски въздух, се оказаха благодатни и за престой в книжарница. като в доброто старо време, излязох с цял куп книги, а една от тях взех с идеята за нещо много специално – успя да ме докосне, а може би ще ме провокира и да попиша моята собствена история някой ден…

“Той

Като стъкленица си, носеща опиянението. Изпий го, полей душата си. Изсипи го надълбоко, полей деня на раждането. Ръката ти докосна моята, като ритуално отвличане. Докосна ме целия. Поемам към теб като по въже – нагоре, надолу, във всички посоки, едно шеметно люшкане. Но вече съм завързан здраво, а ти си играеш нежно с въжето, като с тетивата на лък. Колко стрели ще изстреляш в мен? Всяка целувка стрела ли е? Аз така ги усещам. Но сърцето ми не го боли. То иска още.”

“23:22

Той

Харесвам стихотворението в блога ти:

Като река без извор,
потекла спонтанно,
влача след себе си тръни и клони.
Тека без посока
на вятъра спътница –
нямам къде да се влея
и няма за мене сезони.
Такава съм плевелна,
оцеляваща скитница,
живея живота последен.
Не ми е роднина морето,
а само Вселена съседна.”

“Приказка за вечността”
Гергана Турийска, Стоян Динчев

мъдрост ала Оскар Уайлд

“Различните мнения за едно произведение на изкуството доказват, че то е оригинално, сложно и жизнено. Дори, когато критиците се различават в мненията си, художникът остава верен на себе си.”

“Изкуството има външна форма и вътрешен смисъл. Ония, които се стремят да проникнат под външната форма, се излагат на опасност. Ония, които тълкуват вътрешния смисъл, също се излагат на опасност. Изкуството всъщност отразява ония, които го възприемат, а не живота.”

“Всеки портрет, нарисуван с чувство, е всъщност портрет на художника, а не на модела.”

Из “Портретът на Дориан Грей”
Оскар Уайлд

филмът по книгата >>

“Хана”

“Доста години по-късно – той щеше да нарисува портрета през 1909 г. – в един музей във Венеция тя щеше да онемее пред една творба на Густав Климт, в която той без съмнение бе нарисувал нея, Хана: всичко си беше на мястото, много дългата и права извивка на веждите, също така правият нос, чувствената гънка на червената уста, острите скули на лицето, тежката грива на косите, разпиляна по раменете, но най-вече натежалите клепачи, през които едва се виждаха светлите очи. Климт я беше нарекъл Саломе.”

сигурно има нещо специално, нещо омайващо и магично в тази книга, щом я чета за трети път за последните няколко години и все със същото настървение, което не ми дава да се откъсна, докато не погълна вече поскъсаното двутомно издание на “Хана” и “Империатрицата”. може би тайната е в начина, по който Сюлицер пише – динамично, вземащо дъха, а може би е в самата героиня – жена, успяла в мъжко време, с неумолима увереност в собствените способности, категорична, силна, манипулативна, целенасочена, авантюристична и луда (“Само лудите успяват. Другите не опитват нищо.”), но и безкрайно женствена и уязвима по свой си начин. прототип на Хана е небезизвестната козметична магнатка (точно по темата, има ли такава дума в женски род?!) Елена Рубинщайн. не знам доколко авторът е преплел истинските събития с художествената измислица, но романът е великолепен. или за такъв ще го признаят поне онези, които не се страхуват да се срещнат челно с една изключителна и силна жена.

“Бе открила, що се отнасяше до нея, че само по себе си трупането на състояние не е било и не би могло да й бъде цел; движеше я нещо друго, една много по-силна потребност – абсолютната, почти патологична необходимост да оползотворява изключителната способност да създава, която беше в нея и която нито времето, нито възрастта, нито обратите в живота й щяха да успеят да отслабят или унищожат.”

”В търговията има два начина да успееш: или продаваш много евтино и неща, от които всички имат нужда, или подбираш изключително внимателно клиентелата си и я убеждаваш да купува независимо от цената неща, от които изобщо не се нуждае.”

„Какво си мислите? Че ще спечелите пари или ще създадете нещо само с ум, без да поемете никакъв риск? Това е най-важното, малката, милиарди пъти по-важно от парите: да създаваш, да имаш идея и да се бориш с нокти, със зъби и със сърце, та нещата да тръгнат. Адски е важно. Парите идват сами, както медалът при храбрия войник; а с медал любов не се прави, той се подрежда във витрина.

”Всеки проблем има поне няколко решения.”

компанията днес >>

фондация Елена Рубинщайн >>

“Предпочитам да смятам, че всеки лети на различна височина. Предпочитам да смятам, че крачейки по света, напредваме все повече. Че малцина могат да летят – като учителите, а други, още по-малко на брой, летят много високо – като мъдреците; за жалост обаче има и такива, които пълзят. Това са хора, на които въобще не им идва наум да вдигнат глава от земята и които ние с теб наричаме лоши хора.
А дори да приемем, че не всички имат криле, мисля, че всеки може да поеме по собствения си път – или да се опита да израсне, за да набере височина. Но лудите са си луди; вместо да летят по-високо, някои хора се мъчат да се катерят, за да изглеждат по-високи. А колкото и да е странно, има и такива, които се заравят все по-дълбоко в земята да търсят не знам какви отговори.”

“Нека ти разкажа”
Хорхе Букай