“Пигмалион”

снимка Народен театър

струва си да живееш за тези мигове на удоволствие! това ми минава през ум по време на аплодисментите (крайно недостатъчни, по мое мнение, особено за блестящото изпълнение на Рени Врангова и Валентин Ганев) след края на Пигмалион*. силно препоръчвам.

*в творбата на Овидий “Метаморфози” Пигмалион е скулптор, който създава жена от слонова кост, влюбва се в нея и моли Венера да й вдъхне живот.

“Сирано дьо Бержерак”

ако още не сте го направили, непременно си подарете 110 минути удоволствие със “Сирано дьо Бержерак” на Теди Москов. спектакълът се изграе на голяма сцена в Народния театър и определено е емоция, която заслужава да изживеете. за да го поставя за трети път, режисьорът явно открива всеки път различни препратки в нашето съвремие и ги преплита в сюжета така изкусно, както само той го може, предизвиквайки публиката и да се смее, и да плаче, и да преживява трепетите на невъзможната любов заедно с героите..
хареса ми сценографията (минималистично черно бяло, като драсканици от поема, единствен акцент в ярко синьо) и музиката, която в меланхоличните моменти докосва право в сърцето, хареса ми безспорно талантливия актьорски състав, хареса ми и ударението върху образа на Селяка (Владимир Карамазов), с което Теди Москов уличава съвременния “феномен”, заливащ ни отвсякъде (интервю в сутрешен блок). но най-много ми хареса Деян Донков в ролята на Сирано, който от първата реплика до последната сцена раздаваше с такъв размах и безрезервно енергията си, че сливането с образа бе магическо. малко бяха двата биса след края на представлението. дано просто се случват по-често.

FB страницата на спектакъла >>

“За народното творчество”

има дни, когато си мисля, че ще умра от свръхдоза удоволствие, беше казал един екстравагантен творец и съм много склонна да се съглася с него, само пет минути след началото на За народното творчество на Камен Донев. спектакълът е смазващ, в характерния за Даскала монолог с редящи се непрекъснати абсурдни думоизлияния, които те изкъртват от стола, изтръгват най-зверските и неподозирано болезнени за дланите аплодисменти, без да се усетиш запечатват мускулите на ченето ти в една неспасяемо нахилена поза, докато стомахът ти не спира да се гърчи от смях. всичко това – подплатено със солидна доза сериозни идеи, народни танци и музика, от които настръхваш и едно тънко гласче, което започва да напомня, че все пак е хубаво усещане, че си българин…
има и дни, когато си мисля, че напук на всичката селяния и простотия, която ни обгражда ежедневно, грандиозни, взривяващи таланти като Камен Донев и спектакли като За народното творчество, са единствената причина да сме още тук.

P.S. препълнената зала 1 на НДК, с публика, станала на крака и с изригващи аплодисменти, бликаща от позитивна енергия, е уникално и неповторимо усещане. нещо като венозно инжектиране на огромни дози положителност. препоръчвам силно.

“Жажда”

кога за последен път сте се просълзявали на спектакъл? на мен лично не ми се беше случвало от години. сега се случи неочаквано, на една от онези “случайни” срещи с красивото, които те изкарват от ежедневните приземявания и ти дават крила и полет едновременно. “Жажда” на Велимир Велев е спектакъл –символика. няма думи, а не са и нужни. 4 мъже, 4 жени и чаши светеща вода. движения, минимализъм, картини, музика, танц, и отново символика. прекрасно замислено и красиво изпълнено. силно препоръчвам на “зажаднелите” за естетика и приказност.

p.s. спектакълът се играе в Младежкия театър.

колосална доза енергиен заряд

няма да крия, че взех билети за Lord of the Dance и очаквах самия концерт с огромно въодушевление, което се базираше на изгледаното още преди години видео на великолепното шоу. да кажа, че на живо беше невиждано грандиозно и умопомрачително преживяване, ще бъде леко отклоняване от истината. да, имаше моменти, в които ми настръхваше косъма от бясното съчетание на сила, синхрон, енергия и ритъм. да, почти през цялото време не спрях да тактувам с крак. да, соловите изпълнения на женския вокал в дълга смарагдова рокля бяха величествени, а от малката златна фея, която пръскаше златен прашец около себе си и разказваше приказки с движенията на крехкото си и невероятно гъвкаво телце, струеше невероятна емоция. предвид всичко това чак не ми се иска да се фокусирам над нещата, които не ми допаднаха, и все пак: 20 – минутен антракт, който се врязва в средата на спектакъла и помита поне на половина емоцията и въздействието, плейбека на звука от тропота (който в зала 1 няма как да бъде автентичен, уви, най-малкото заради пода), изключително младия танцьор, който е заместил Майкъл Флетли – едно младо лице, което не успява да зарази с драма, с мъжественост и борбеност. след спектакъла на партито на Bushmills имахме възможност да кажем по едно Cheers на състава, те наистина са много млади и това ги лишава от възможността да въздействат силно и драматично на публиката. нещо, което коментирах и при изпълненията на участниците в Music Idol – когато още не си преживял силни върхове и спадове, няма как да ги изтръгнеш от сърцето си и да ги изкараш навън под формата на изкъртващо изпълнение. все пак съм категорична, че си струваше преживяването.