в търсене на слънчевото зайче

рисуването за пореден път ме спасява от мъртвата хватка на вътрешните демончета коя-съм-какво-правя-накъде-вървя. какво се случва когато тотално и беконтролно загубя ентусиазъм? когато не искам да видя външния свят, когато всяка дребност ме изнервя до невъзможност и когато съм изсмукана като празна черупка… със сили, които извират от безумния страх от отчаяние, правя крачка напред – към нещо, което знам че ще ме спаси.. не знам доколко, не знам кога. сигурна съм единствено в желанието ми за живот. останалото са плаващи пясъци или временни илюзии.
често се сещам за Часовете. продължавам да се идентифицирам и с трите жени. само че сега съм най-вече Вирджиния с нейната прииждаща лудост, която дебне в сянката на слънчев ден, за да нападне, когато усмивката се скрие неочаквано. страшничко. напоследък оставам с финото усещане като тръпчив привкус след глътка вино, че нещо от предишната ми безгрижна същност ми убягва. няма го, не мога да го открия, колкото и истерично да ровя в душата си – сякаш е слънчево зайче, завинаги удавено в дъжда. в мигове на подобни прозрения ужасено се стрелка въпросът: господи, какво си причиних?! какви горчиви плодове бера сега, когато най-после съм в покой, но и безжизнена, някак свидетел, но не и участник на всичко случващо се около мен… дали ще съумея да се възстановя, или това мъничко нещо, което ме правеше безкрайно и заразително жива, никога няма да се върне в мен, за да влее усмивка и тази безценна лиготия, която ме прави дете… какво си причиняваме от обич?!…

защо

Когато есенните ветрове танцуват, листенца паднали възкръсват и се любят с живителна неземна красота...

ЗАЩО ПРАВЯ ВСИЧКО ТОВА?
все същият прогарящ, отрезвяващ, простичък до наивност отговор:
ЗАЩОТО ИСКАМ ДА СЪЗДАВАМ КРАСОТА.

все тази неистовата дълбока, осъзната необходимост да вдишвам, гледам, докосвам, усещам, мисля, вкусвам красота.
мой, вътрешен кръст – проклятие и благословия – търся я навсякъде.
боря се за нея, водя отчаяни битки със себе си и със света, обричам се на уединение и самота заради нея, и при все това откривам вдъхновение и искра в нея… цялото противоречие на чудото живот в тази простичка, обезсъдържана дума: красота… изящната извивка на нежна женска шия, докосването на гладката повърхност на езеро с ледена вода, забавеният полет на откъснало се алено листо, стопяването на снежинка на топла длан в ранна утрин, догарящата цигара на любимия човек докато кара с безумна скорост из пустите нощни улици…
последният щрих на пастела, който завършва картината.
низ от мигове, които карат сърцето да трепти. забавени кадри живот.
коя съм аз?
накъде вървя?
какво искам?
къде е усмивката ми?
къде е покоят?
осъзнавам нещата.
не мога да ги променя.
защо правя всичко това?
защото искам да създавам красота…