Outlander и други обсесии

напоследък често ми се случва да чуя от приятели: сподели някой хубав филм за гледане и все по-често споделям не игрални филми, сериали. та, докато си почивах тези дни под плътната сянка на ореха на вилата и току приключила втория сезон на Ханибал, реших, че е крайно време да направя един пост за тази все по-обсебваща мания.

Outlander – сериалът следва плътно книгата на Диана Габалдон и е един от любимите ми. един – единствен фентъзи момент заплита сложна любовна история, на фона на смутни времена в планинска Шотландия през 1743 г. кастът е изключително добре подбран, особено Катрина Балфе, която изпълнява ролята на Клеър.

Hannibal – истински триумф на психологическата манипулация. като отмахнем брутализма на убийствата, всичко тук е истинско произведение на изкуството: кадрите, храната, музиката, светлината, играта на надмощие. в диалога няма празна реплика – всичко е точно на място, подплътено с прецизността, с която Ханибал убива и приготвя ястията си. неслучайно сериалът се радва на изключителна популярност. като настолна книга е за психоаналитици и психиатри.

Elementary – за този ексцентичен Шерлок с татуси и секси британски писах още преди време. за жалост третият сезон не беше толкова силен колкото началото, но все пак си е удоволствие.

Rescue me – ако сте нямали по-голям брат като мен, който да ви просветли във всички възможни разговори (и простотии) в мъжка компания, от този сериал ще научите де що има псувня на английски език, както и колко корави копелета са ирландците (особено пожарникарите в NY). Денис Лиъри не ми е любимец, но въпреки това се забавлявах неимоверно с безумствата и абсурдната му алкохолна лудост.

Banshee – ако има сериал, изтъкан от тестостерон, то това е Банши. главният герой изяжда и раздава такива тупаници през 10 минути, че се чудиш как им е стигнал гримът. шегата настрана, сериалът е динамичен, добре сниман, държи в напрежение и почти всеки герой е bad-ass. е как да не го гледаш.

Ray Donovan – още ирландска лудост и тестостерон, само че в LA. няма такъв хладнокръвен типаж като героя на Лив Шрайбър, но пък Джон Войт прави нечовешка роля и си струва да се видят бъркотиите, в които забърква семейство Донован.

Black Sails – ранната история на капитан Флинт и Джон Силвър. сериалът изобилства от свирепи пирати с немити физиономии, но ако сте израснали с книгите на Робърт Луи Стивънсън като мен, този тип приключения със сигурност ще ви допаднат.

The Affair / Satisfaction – и двата сериала в основата си имат чуствителната тема за изневярата, влюбването встрани, прозирането на истини от гледна точка на партньора… все поучителни неща. и разширяващи светогледа, бих добавила.

Sense8 – Уашовски пак имат попадение. 8 човека в различни държави, произход, раса и занимания попадат в умствен клъстър, който им позволява да използват уменията, знанията и способностите на останалите. идеята е много добра. преплитането е зашеметяващо.

Breaking Bad – брутален, обаче така ти влиза под кожата, че по някое време се усещаш как симпатизираш на “лошите” момчета… този филм е за скритите лимонки, от които никой не очаква, че са способни на определени неща, което пък им позволява да си ги правят безнаказано. е, до един момент.

Californication – тази роля на Дейвид Духовни стана по-емблематична за него от Досиетата Х и според мен му приляга много повече. засега стигнах само до 3 сезон, но ако ми се отвори време за филмов маратон, ще проверя докъде е стигнал в разрушителните дейности Ханк Мууди.

House of cards – брилянтна роля на Кевин Спейси. не толкова политиката е важна тук. тя е просто фон. на мен ми е любопитна интригата, безкрупулността, зверската амбиция, подмолността, обратите – все неща, които са ми чужди, затова и ме фасцинират така.

Lie to me – чак ме е яд, че са спрели сериала, но и трите сезона дотук си струват изродщината на Тим Рот в ролята на Кал Лайтмън.

Sherlock – много различна версия от Елементари, струва си да се види дори само заради гения на Къмбърбач.

Suits – кой не обича bad-ass адвокат, който не губи никога?

How to get away with murder – отдавнашен почитател съм на Вайола Дейвис, но с тази си роля тя наистина разбива. двойнствеността на героинята й е потресаваща, а динамиката на действието приковава. буквално залепнах за първия сезон.

In Treatment – започнах го в лош период за задълбаване в хорските проблеми. изоставен за бъдеще време. може би.

Touch – едно момче със свръхспособности успява да свърже на пръв поглед напълно непознати хора и да “поправи” съдбите им. първият сезон ми стигна напълно.

Blindspot – нещо мъничко не му достига на този сериал, за да ми хареса – дали е в актьорите, дали в сценария.. ще разбера като изгледам целия първи сезон.

в списъка за гледане:

Homeland

Gotham

The Knick

The Blacklist

True Detective

Banished

“Елементарно, Уотсън”

никога не съм била от типа “сериали-маниак”, обаче напоследък започвам да се опровергавам и списъкът с маниащините нараства заплашително, може би заради по-големите бюджети на продукциите, което се отразява на качеството им. дотук в списъка се мъдрят Castle, Game of Thrones, Lie to me, House of Cards и Sherlock. Elementary обаче ми влезе под кожата, като се плъзна тънко и обсебващо, точно като наркотик. дори не знам защо точно той. може би добрата стара история за Холмс е разказана съвременно и нестандартно. може би е това, че Уотсън е жена (и то самата Луси Лу). може би е от силния диалог (на моменти монолог в стил дедуктивен Шерлок), но всъщност си мисля, че главната причина е играта на Джони Лий Милър, който просто се е слял докрай с героя си. брилянтен ум, луд, но и уязвим, за който скуката е най-опасната болест, а разгадаването на загадки е най-ефективната гимнастика. това е първият сериал, който имам желание да започна да гледам отново веднага след поглъщането на първия сезон, защото оставам с усещането, че “изпускам нещо важно”. ето малко бисери:

“Holmes: Learning to see the puzzle in everything. They’re everywhere. Once you start looking, it’s impossible to stop. It just so happens that people, with all the deceits and illusions that inform everything they do, tend to be the most facinating puzzles of all. Of course, they don’t always appreciate being seen as such.
Watson: Seems like a lonely way to live.
Holmes: As I said. Has its costs.”

“Watson: So that means you still might be the smartest person in the world.
Holmes: I would never suggest that.
Watson: Really? I think that’s the first time I’ve ever heard you say anything remotely modest.
Holmes: That’s not modesty. There’s just no reliable way to test the hypothesis.”

“Watson: Any luck?
Holmes: Luck is an offensive, abhorrent concept. The idea that there is a force in the universe tilting events in your favor or against it is ridiculous. Idiots rely on luck.
Watson: So that’d be a no.”

“Holmes: When you’ve eliminated the impossible, whatever remains, however improbable, is the truth.”