нека е ново

бяла съботна утрин. дрезгавият глас на Род Стюард внася топли джазови нотки в зимния пейзаж навън. първият снежен ден за този сезон съвпада с началото на нов период – от понеделник съм home office! дългоочаквана промяна, с надеждата да бъде свеж период за правилно насочена неразпилявана енергия, за нов, по-ефективен начин на творчество по всички фронтове и жизненоважно чуване на собствените мисли. с две думи да се порадвам на тишината. да се погрижа за себе си, елиминирайки излишности и безсмислености. ха дано! идва ми да скоча до тавана, вместо това се усмихвам на танцуващите снежинки навън, които се сипят като пудра захар на балкона. нека е ново начало.

батериите..

напоследък всяка сутрин се събуждам с натрапчивото усещане за ценността на живота. не просто моя собствен, a живота по принцип. чудото да си жив, да си в съзнание, със свежи, отворени към вселената сетива, да си способен да се радваш на дребните неща, като падащите ярко златни листа навън. не знам откъде идва това чувство, може би интуицията ми се опитва за сетен път да ми подскаже нещо, а аз съм толкова уморена, че не чувам и не виждам, само долавям. и това лекичко усещане, подобно трептенията-вълнички, предизвикани от хвърляне на камъче във вода, макар и убийствено фини, ме карат да смятам всичко около мен за крайно маловажно, разговорите в офиса и по време на обяд – за повърхностни и безсмислени, новините – смазващо глупави и все пак откачено вписани във всеобщия глокален сценарий, съдържанието на дните – твърде неентусиазиращо и еднообразно. и това на фона на десетки продадени картини, новата мания, наречена картички, поредната изложба, подготвяна между другото, съзидателен ремонт и топлината на Човека до мен. аз, която добре знам какво работи за мен, за да се изправя, се усещам като в задънена улица. неусмихната. като в усмирителна ризница, която всеки момент ще разкъсам в неочакван от никой изблик на дълбока агресия, от идиотското търпение и разбирането, с което подхождам към всичко. събуждам се с усещането, че си губя времето. че има места, където искам да съм, и има хора, с които искам да общувам, но не го правя, че мога повече, а не мога да се накарам да се доказвам (на кой?). може би ако се наспя (ама яката, на вилата, една седмица) ще мисля по друг начин. после си казвам, едва ли, още на първият ден ентусиазмът ми ще е погълнат от невротичния трафик и ще забравя за почивката. отчаяно се опитвам да се вкопча в нещо, което работи за мен и не го намирам. затворен кръг. гоня си опашката на метлата. иначе казвам, че съм добре. и как не? нищо лошо не се случва, напротив. просто батериите ми мигат на червено. кога ли ще изпиукам и хоп, време е за форматиране?

понеделнишково

понеделник сутрин е. от Last.fm се разливат нежните звуци на Suzanne Ciani. в безуспешен опит да се събудя, пия вече поизстиналото нес кафе (както винаги на гладно) и се настройвам за работа. напоследък пиша все по-малко тук. странна тенденция, но май се случва повече да чета, и то изненадващо – не книги, а блогове. купища думички, избликнали от най-различни съзнания. което явно въздейства зле на собствените ми думоизлияния. просто решавам, че е по-добра идея да си ги спестя, да си помълча за разнообразие. вчера пропаднах в един блог, който много ме впечатли, просто поглъщах жадно и се усмихвах, и още по-странно за мен, дори нямах желание да разбера коя е дамата в реалния живот – достатъчно беше, че е написала всичко това. сякаш вече разделянето на двата свята е нещо естествено. и без това в реалния живот повечето хора не са толкова цветни, ежедневието и дистанциите не го позволяват, или отнема време докато достигнеш чистите цветове, докато прегазиш нюансите и черно-бялото. знам го по себе си. безкрайно щедро раздавам цветове тук, на сайта ми, в нещата, които правя.. но в този период съм леко (всъщност стряскащо) летаргична, успокоена, резките контрасти са притъпени и по мое виждане съм всичко друго, но не и cool. отнесена е по-точно определение, ако изобщо се нуждая от такова. гледам много кино, повечето филми минават покрай мен, разтворени в пространството, без да оставят следа. We own the night ме натовари, но не твърде, хареса ми, дори не мога да кажа защо. силен каст, добра игра, драматична история, на пръв поглед тривиално, но.. явно въздействащо за мен, точно в този момент. другият филм от този уикенд – Then She found Me. натъжи ме, хвърли ме в едно нетърсено настроение, твърде реалистичен, странно болезнено да гледаш объркания живот на позастаряващата и уязвима Хелън Хънт, а Бет Мидлър – гладка като бухтичка, прясно извадена от кабинета по разкрасяване. прекъсват ме, но така е в общите стаи, увеличавам звука на макс, Celtic Spirit изпълват слушалките със средновековни звуци. втори опит за концентрация на мислите – също толкова жалък. а имам да изкопча от себе си 3 материала.. рядко ми се случва, но в събота изоставих книгата, която четях, защото се оказа твърде депресивна. явно след Часовете Майкъл Кънингам се е отдал да странни сюжети, защото Дни образци определено идва вповече като някакъв неуловим залък, засядащ в гърлото. и тъй като цялата купчинка, чакаща внимание, е безнадеждно сериозна, без никакво колебание посегнах към.. Мечо Пух. още първите минути се смеех с глас и желаният освежителен ефект беше постигнат. на моменти се удивлявам как правя всичко възможно само и само да не допусна драма в главата си. сега затискам нетърпението да се пренесем в новото жилище с ежедневни задачки, сред които и подготовката на поредната изложба. може би ако редуцирам и тази динамика, просто ще спра да пиша. и ще мога с чиста съвест да се командировам в Тибет.

декемврийски миражи

дни като този минават в някаква мъгла, сън, в безсъзнание. снишила съм се колкото е възможно, в опит да прекося часовете с минимално съпротивление. мозъкът ми отказва да реагира адекватно от известно време насам и подозирам, че днес достигам кулминацията на дезориентираност. умората е като тежки ботуши в кал до колене – нечовешки усилия за най-елементарните движения. лепкава. без шанс да я отърсиш. обезсилена съм. обезусмихната. стъпка. дишай. стъпка. издишай. оборотите са чудовищни. креативността – избутана някъде в прашасал (за жалост не от пастелен пигмент) ъгъл. интересните неща са в save-for-later графата. по-късно. кога ли? всред цялата дивотия на дисциплината прескачане на препятствия със стрелки, забравям нещо много важно: че животът е хубав. или не, по-скоро става невъможно да се порадвам на всичко, с което съм благословена. седя в някаква второкласна пицария (поредната говорилня сред която е трудно да чуеш собствените си мисли), и съм отворила тефтера, в който пиша (от много месеци насам на ръка), краката ми треперят от преумора, ръцете – от минусовите градуси навън, а междувременно се опитвам да употребя един смислен обяд, който да не ми отиде зад гърба… супата, която поръчвам, се оказва с отровно зелен цвят, а на мен първата ми мисъл е, как скоро си купих такова залено на пастел! колко съм изкривена :о)) после поглеждам написаното дотук и с ужас установявам, че съм думо-рукнала, както отдавна не съм го правила. може би, защото откакто пиша за списaнието, мислите ми са основно насочени към статиите, а от друга, по-лесно е да се разказваш с картинки, когато едва дишаш от стрес. и все пак си мисля, че пред перспективата да имаме собствен дом, усилията си струват. сега единственото ми желание е да додрапаме до Iselsberg, да се заринем в пряспа сняг, след което да забия поглед в камината, с чаша мартини в ръка и една седмица да не видя никакви хора, да не се налага да си разменя дори една дума с тях. и така, докато съзнанието ми се изчисти и заприлича на черно-бяла фотография.

в покой

дълго чакан, дъждът тихо шепти в скута на все още зелената трева и току отронва налети със сок ябълки на алеята. под навъсеното небе, на жицата, лястовички са накацали плътно една до друга – мокри глупачета – може би това е техният начин да се порадват на прохладата.. любимият орех е свел клони почти до земята, натежал от светлозелените боздуганчета. късните рози цъфтят с надиплени, перфектни цветове, които при най-лекото докосване, разпръскват наситен сладък парфюм. вътре, в къщата, ухае на свещи с аромат на амбра, примесен с леките нотки на ванилия и бърбън. вечер, под звуците на стотици щурчета, почти пълната луна се появява над хълма, като житена питка, готова да се претърколи и изгуби в гората. в далечината глухо долита откъслечно потропване на чанове. времето е замряло, уловено в прегръдката на тази красота. единственото, което го вълнува, е тайният живот на габъра, пъстрите поли на кълдъръмчетата и тихия ромон на дъжда, унасящ в спокойна дрямка. а някъде там търсят рая…