кафе поеми

“Канелено-фъстъчено кафе с дискретен аромат,
мед от пчели, нощували в трапчинките на май,
и малко бренди за невидим блясък, и канела,
арабско орехче, сметани във наслада смела…
И питаш запленен къде те водят в този омагьосан свят,
но вече искаш името на всеки край да е безкрай…”
Из “Кафепоеми”, Пламен Дойнов

вдъхване

Вдъхвам живота
от твоите устни –
ефирната нежност
тъй бавно обгръща
подобно на полъх
от летен ветрец.
Стаена и топла
предутринно чудна
усмивка с напевност
с магия превръща
живота ми в полет.
А вън има скреж.
Ръцете ти нежни
обгръщат ме бавно
и вдъхвам живота
на глътки дълбоки
подобно на лунен венец.
Обичам е огън.
Зората изплита
облак коприна
и пак ме прегръщаш
в сънна магия –
изгрява деня ни
с пастелен прашец.

 

когато..

когато започна да забравям коя съм… просто зачитам Infinity:

“Стъпала настрани
бетонирани в нищото
ме примамват
да търся огнище.
Аз вървя, не достигам,
и се връщам
разнищена,
пак нагоре към моята
истина.
А невярна била,
и разлъка поглъща
всяка стъпка,
и всяко отдаване.
Да опитам ли пак…
Да се върна сама,
в онзи грях,
преродил зазоряване…”