Kaleo

едно от последните ми музикални открития – една исландска банда, чийто вокалист е като издялан от вулканичен камък и с една характерна дрезгавина на гласа, която просто ме кара да настръхвам. сцената за клипа на най-популярното им парче е не къде да е, а … във вулкан. повече за тях на сайта им officialkaleo.com

 

Tarja Turunen “Ave Maria”

разкошна и в напълно неочаквано за мен амплоа: Tarja Turunen, която признавам си, познавам единствено като бивш вокалист на Nightwish, пее класическа музика в коледното си турне. божественият й глас разля блаженство в препълнената зала България и подейства като истински еликсир за изтормозената ми напоследък душа. повечето време слушах със затворени очи, докато от тях си се стичаха сълзи. и въпреки че са писани толкова Аве Марии, нейната композиция бе безспорна кулминация.
не мога да не споделя малко впечатления от публиката:
не знам защо хората масово си мислят, че инструменталите и не напълно затъмнената зала са нещо като междучасие и тогава настъпва момента за обсъждане и шушукане. абсолютно недопустимо е, да не говорим, че е безобразно дразнещо някой да си бърбори зад гърба ти, докато музикантите изпълняват нещо нежно и ефирно. това е едно от нещата, които ме отказа от киното, а пък в зала България все пак не го очаквах. добре, че Таря и екип (Макс Лиля чело и двама български музиканти) компенсираха с вълшебство пустите културни разочарования.

и нещо доста различно от коледния Аве Мария концерт:

“Тристан и Изолда”

когато бях малка, вкъщи имаше една дебела Книга за операта. от четене и разгръщане беше станала на нищо, но пък бях понаучила повечето либрета наизуст (сигурно оттогава е тази моя любов към драмата)… вкъщи се слушаше опера – дядо ми, майка ми, вуйчо ми. водеха ме на постановки като дете, после ходех често като студентка. и сега, понякога си пускам избрани арии и сядам на пода в ателието, и като погледна оттам през прозореца виждам само небе… за операта трябва нагласа – поне аз не мога да я слушам току така…
та днес празнувах необичайно – с “Тристан и Изолда” в Операта :о)
признавам, че ми беше много любопитно. не само заради съвета на един колега художник да пробвам да рисувам на Вагнер. не. просто харесвам тази любовна история, отзивите за предишните вагнерови постановки бяха блестящи, а и момчетата от Elektrick.me отново са част от екипа.
накратко, впечатлена съм. впечатлена съм от смелостта да поставиш такова произведение, което по мое скромно мнение е предизвикателство и за изпълнители, и за почитатели на музиката (особено за онези, които не са добре запознати с музиката на Вагнер). впечатлена съм от професионализма и издържливостта на музикантите, от минимализма и визуалните решения на сценографията, от огромния труд, който очевидно стои зад спектакъла.
иначе за съжаление, едва ли ще се причисля към трайните вагнерови почитатели. драмата и продължителността на произведението значително натежаха, а немският език за мен е твърде суров. сега вече разбирам защо наричат Вагнер тежък за възприемане. и все пак – за първо по-сериозно съприкосновение с творчеството му, съм доволна. интересно е да се види, да се чуе, да се преживеят тези дълги часове (влязох в Операта в 15:30 и си тръгнах в 21:40). а и какво по-хубаво от един необичаен празник?

снимка: bulevard.bg

Beyond the lights

на пръв поглед може да ви се стори като добре познато клише.. но всъщност този филм е за отровата на родителската амбиция, за клетката на славата, за безмилостната фасада, зад която се крие поредната звезда-продукт за милиони, за любовта, която размества пластовете и променя посоките, за огледалата, в които се оглеждаме и ръцете, които ни издърпват от отчаянието… и за изборите, които правим, за да бъдем себе си. през цялото време, докато гледах, не знам защо, си мислех за Риана, но всъщност всеки артист от нейния ранг може да бъде прототип на героинята. очаквано,  саундтракът е силен.

“Летни улици”

истински се влюбих в това парче, и в клипа, който ме обвя като бриз в лятна сутрин – точно така изглежда за мен усещането за лято – червена рокля, бяло, боса нова, лек повей, книга и очи, грейнали от щастие… споделям с огромно удоволствие.

трябва да призная, че открих Мира едва вчера, в Студио 5, където прозвучаха уникални интерпретации на филмова музика. едно от изпълненията, на изключително популярната Кукурукукуку Палома, съвсем откровено ме разплака. споделям напълно мнението на Мира, че тъжните песни трябва да се изпълняват бавно. а това е песен от един силен и любим мой филм – Говори с нея

благодарна съм за тези мигове зареждане, за откриването на истински перли сред монотонността на ежедневието. животоспасяващи са.