онези думи

онези думи. думите, които никога не изричаме (по негласен наш закон), трептят в мен, по-силно отвсякога. на устните ми, на върха на пръстите ми, в пламъчето на очите ми. думи неуловими, дълбоки, истински. като полъх на свеж бриз след горещ летен ден, като съвършената форма на снежинка, като изящния цвят на калия, като златните багри на кестеново листо. възможно ли е някога, преди много животи, да сме били едно цяло, а после разделени да сме се търсили, и сега, след вечност време, отново да сме като пъзелчета, плътно прилепнали едно към друго… сега съм съд, който ти изпълваш до крайност, а щастлива не е достатъчна дума. също като онези думи. думите, които затова не изричаме никога.

думите отдавна са незначителни и ненужни.
а времето е величина, която не ни приляга.
заедно, е дума от древни времена.
прегръдката е топлина и отдаване на покоя.

the truth about love

спокойствие. увереността, която идва с усещането за хармония, е приятно и леко разливащо се като благотворна живителна течност по вените ми. прониква до всяка клетка. тревоги от предишни времена, сега са спомен за сънища, които друг е сънувал. не се съпротивлявам, отпускам се. не възприемам състоянието си като тъга, а просто като съществуващ миг от безкрая. казват, че обичта дава криле. на мен ми дава много повече. умението да прощаваш, да се издигаш над, да минаваш през, да се усмихваш, да приемаш. защото си щастлив, защото знаеш кой си, защото си намерен, стоплен, прегърнат. странно ми е това щастие. за пръв път в живота ми съм щастлива, без да го изразявам външно. не си пея, не съм разцъфнала в глуповата усмивка, над главата ми няма пърхащи розови сърчица. за хората, за външния груб и безразличен свят, съм отчуждена, сериозна, дори тъжна. отвътре обаче, съм светла, медна, копринена. не е усещане за еуфория, не е дива радост като след доза наркотик, не е адреналин и тръпка, които отшумяват стремглаво след сгъстената емоция. това е увереността и убеждаването миг след миг, преживяване след преживяване, че ДА, ти си Човека, ти си моят ден, провокация, милувка, смях, докосване, сълза, откриване, пътешествие, първи-път-за-стотици-неща, мъдрост, допълване, изпълване, полет, стимул, умора, път……

ако има начин да се движим между клишетата, да ги заобикаляме, залъгваме, избягваме, провокираме, игнорираме, бих откъснала всяка капчица сила от себе си, за да го направя. ако знам, че заедно можем да надскочим тривиалностите, дори да боли, бих избрала този път. ако съм убедена, че това е единственото, което си струва, защото е глътка живот и смисълът, разбиващ всяка суета, никое усилие няма да е в повече, а точно премерено и желано. как съхраняваме отношения, за които до зверщина си убеден, че СА това, което искаш? Можем ли…

мислех си след като гледах The Truth About Love…всяка жена в един момент може да се окаже в ролята на любовница…на Другата жена. в един момент дори това е по-лесният вариант, макар че за мен не беше. просто когато избереш да си това, човекът до теб получава – от прическата, през грима, дрехите, до тръпката и сливането. няколко забранени, поради това екзотични, откраднати часа, после всичко приключва. и то, защото го искаш, защото даваш най-доброто от себе си. ако пожелаеш да бъдеш редовната жена, битието те смачква. понятието се размива. уморително е да си все в-удобен-за-логаритмуване-вид. безкрайно уморително. искаш просто да те прегърнат и да заспиш сред топлина. и отпускането неминуемо идва. което също е нужно. плюсове и минуси. няма как да го избегнеш. сценарият тук е един и същ за всички. страшното е, когато си минал веднъж през това и го знаеш този сценарий все едно ти си го писал. а пред теб, до теб, е Човекът. сигурен си. тогава какво се случва? не знам каква сила е нужна да съхраниш. да даваш свобода, пространство, дъх. да осигуряваш разнообразие, което е подправката, за да е вкусно. да не искаш да знаеш ако има други. да продължиш, дори да узнаеш. да се разпъваш, разтягаш, променяш, изкачваш, растеш, намираш. не зная. само искам да мога да кажа за моите отношения: о, да, те са различни. и да е истина.