“Big Magic”

когато “Big Magic” излезе у нас, първоначално се поколебах дали да си я купя: по ред причини ми се искаше да я чета в оригинал, а и ми се стори по-скоро като “наръчник за начинаещи творци”. но тъй като и тази година спазих традицията да си подаря книги за рождения ми ден, Магията на Елизабет Гилбърт се оказа в торбата и я глътнах точно за два дни. всъщност, подгънах повече ъгълчета от очакваното. книгата в никой случай не е някакъв литературен шедьовър, но и самата Елизабет няма претенциите да е такъв – книгата е точна илюстрация на казаното по редовете й – важното е да правиш нещо с ръцете и ума си, без особени очаквания, с радост от самия процес. после – каквото дойде. my kind of girl.

“Невинаги е приятно и лесно – да разнасяш страха си, когато поемаш на големи и амбициозни пътувания, имам предвид, – но винаги си струва, защото, ако не се научиш да пътуваш с него, никога няма да можеш да отидеш на интересно място или да правиш нещо интересно.
А това би било жалко, защото животът е кратък и рядък, и удивителен, и вълшебен, и вие искате да направите наистина интересни неща, докато още сте тук. Знам, че го искате, защото и аз го искам за себе си.
Всички го искаме.”

“Както казват хората: оправдавай ограниченията си и ще си ги имаш.”

“За да бъда съвсем откровена, по-голямата част от писателския ми живот не е някаква смахната, старомодна, вуду Магия. Тъкмо обратното: състои се чисто и просто от безславен, дисциплиниран труд. Сядам на бюрото си и работя като жътвар на нива. В тези случаи, меко казано, никакъв вълшебен прашец няма.
Понякога обаче има. Понякога, докато пиша, и изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш вървя по един от онези движещи се тротоари като на летищата: още имам много път до гейта, багажът ми все така си тежи, но усещам как ме движи някаква външна сила. Нещо силно и щедро ме носи напред и това определено не съм аз.
Може би това чувство ви е познато. То е същото, което изпитвате, когато направите или създадете нещо прекрасно и по-късно, като го погледнете, можете да кажете само: Дори не знам как стана.

“(…) Когато помощта му все пак дойде – с онова усещане за движещ се тротоар под краката ми, под думите ми, – ме изпълва безкрайна наслада и веднага се втурвам напред. В такива моменти пиша така, сякаш не съм на себе си. Губя представа за времето, пространството и за своето аз. А когато си замине, не се опитвам да я задържа, а продължавам да работя усърдно с надеждата, че някой ден геният ми ще се завърне отново.
Работя и в двата случая – с помощ и без помощ, – защото така се прави, ако искаш да живееш творчески. Работя стабилно и винаги благодаря на процеса.”

“Колкото повече остарявам, толкова по-малко се впечатлявам от оригиналността. Много повече ме трогва автентичността. Опитите за оригиналност често изглеждат принудени и маниерни, но автентичността притежава тих резонанс, който не спира да ме вълнува.
Просто казвайте, каквото искате да кажете, и го казвайте с цялото си сърце.
Споделяйте, това, което усещате, че трябва да споделите.
Ако е достатъчно автентично, повярвайте, ще бъде и оригинално.”

“И аз познавах разочарованието и объркването. Но помня как си мислех, че да се научиш да преодоляваш разочарованието и объркването, също е част от работата на твореца. Струваше ми се, че ако искаш да се занимаваш с изкуство, справянето с фрустрацията е фундаментален аспект на работата – може би най-фундаменталният. Фрустрацията не е прекъсване на процеса; тя е процесът. Забавната част (онази, която не прилича на работа) е онази, в която създаваш нещо прекрасно, всичко върви чудесно, всички го харесват, а ти летиш високо в небето. Тези моменти обаче са рядкост. Не може просто да скачаш от един хубав миг към следващия. Начинът, по който се владееш между тези моменти, когато нещата не вървят така прекрасно, е мярка за всеотдайността ти към попрището и готовността ти за странните прищевки на творческия живот. Да се държиш през всички фази на творческия процес: това е истинската работа.

“”Всичко, което съм написала, ми е дало живот. Всеки проект ме е накарал да съзрея по различен начин. Аз съм това, което съм, благодарение на всичко, което съм създала и което е създало мен.

“(…) Понякога ми се струва, че разликата между измъчения и ведрия творчески живот се състои в разликата между думите “ужасен” и “интересен”.
В крайна сметка интересните резултати са просто ужасни резултати с намален звук на драматизма.”

“Иначе казано: Ако не можете да правите това, за което копнеете, идете да правите нещо друго.
Излезте да разходите кучето, съберете боклуците от улицата пред дома ви, после пак разходете кучето, направете сладкиш с праскови, оцветете камъчета с ярък лак за нокти и ги струпайте на купчинка. Може да ви се струва, че това е само отлагане на проблема, но ако подхождате с правилното намерение, не е така: това е движение. А всяко движение побеждава инерцията, защото вдъхновението винаги се привлича от движението.

“33 Artists in 3 Acts”

в моите представи изкуството винаги се дели да два основни вида: онова, което е естетически издържано, емоционално наситено и чистосърдечно потребявано от голяма група ценители и онзи другият арт, който има претенция за величие и струва милиони, защото някой (съвсем сигурно, експерт) е подшушнал на едни хора с пари, че това е изкуство и че в него си струва да се инвестира. аз лично нямам проблем с това, кой какво нарича изкуство и за колко успява да го продаде (всичко, което е някакъв вид себеизраз, е, явно в това число крави във формалдехид, черепи с диаманти, смачкани кенчета от кока-кола, керамични семки с числеността на китайския народ, че дори екскременти в консерва), аз имам проблем единствено, когато претенцията за величие отрича стойността на онзи първи тип изкуство, само защото Прочети повече “33 Artists in 3 Acts”

The Gifts of Imperfection

след като изгледах няколко видео материала на Брене Браун, не можах да се стърпя и намерих две от книгите й. за мен нещата определено не са нови, но е изумително как някой ги систематизира (след години изследвания) и ти ги хвърля в лицето, пък ти ако имаш смелост, нищи и анализирай себе си…

No matter what gets done and how much is left undone, I am enough. It’s going to bed at night thinking, Yes, I am imperfect and vulnerable and sometimes afraid, but that doesn’t change the truth that I am also brave and worthy of love and belonging.

“It’s as simple and complicated as this: If we want to fully experience love and belonging, we must believe that we are worthy of love and belonging.”

We cultivate love when we allow our most vulnerable and powerful selves to be deeply seen and known, and when we honor the spiritual connection that grows from that offering with trust, respect, kindness, and affection.
Love is not something we give or get; it is something that we nurture and grow, a connection that can only be cultivated between two people when it exists within each one of them—we can only love others as much as we love ourselves.
Shame, blame, disrespect, betrayal, and the withholding of affection damage the roots from which love grows. Love can only survive these injuries if they are acknowledged, healed, and rare.

Belonging is the innate human desire to be part of something larger than us. Because this yearning is so primal, we often try to acquire it by fitting in and by seeking approval, which are not only hollow substitutes for belonging, but often barriers to it. Because true belonging only happens when we present our authentic, imperfect selves to the world, our sense of belonging can never be greater than our level of self-acceptance.”

“Choosing authenticity is not an easy choice. E. E. Cummings wrote, “To be nobody-but-yourself in a world which is doing its best, night and day, to make you everybody but yourself—means to fight the hardest battle which any human being can fight—and never stop fighting.” “Staying real” is one of the most courageous battles that we’ll ever fight.”

“Courage is telling our story, not being immune to criticism. Staying vulnerable is a risk we have to take if we want to experience connection.

“Perfectionism is a self-destructive and addictive belief system that fuels this primary thought: If I look perfect, live perfectly, and do everything perfectly, I can avoid or minimize the painful feelings of shame, judgment, and blame.”

“Perfectionism is addictive because when we invariably do experience shame, judgment, and blame, we often believe it’s because we weren’t perfect enough. So rather than questioning the faulty logic of perfectionism, we become even more entrenched in our quest to live, look, and do everything just right.”

“We cannot selectively numb emotions. When we numb the painful emotions, we also numb the positive emotions.”

To love someone fiercely, to believe in something with your whole heart, to celebrate a fleeting moment in time, to fully engage in a life that doesn’t come with guarantees—these are risks that involve vulnerability and often pain. When we lose our tolerance for discomfort, we lose joy.”

“We seem to measure the value of people’s contributions (and sometimes their entire lives) by their level of public recognition. In other words, worth is measured by fame and fortune. Our culture is quick to dismiss quiet, ordinary, hardworking men and women. In many instances, we equate ordinary with boring or, even more dangerous, ordinary has become synonymous with meaningless.”

“In our increasingly complicated and anxious world, we need more time to do less and be less. When we first start cultivating calm and stillness in our lives, it can be difficult, especially when we realize how stress and anxiety define so much of our daily lives. But as our practices become stronger, anxiety loses its hold and we gain clarity about what we’re doing, where we’re going, and what holds true meaning for us.”

“No matter what gets done and how much is left undone, I am enough. It’s going to bed at night thinking, Yes, I am imperfect and vulnerable and sometimes afraid, but that doesn’t change the truth that I am also brave and worthy of love and belonging.”

Brene Brown. “The Gifts of Imperfection.”

“Часът на чудовището”

има нещо много освежаващо в четенето на young adult книга – някакси те връща към основата на нещата, за да се разбереш (може би) в едни по-късни години… а пък щом е от Патрик Нес, и детска книжка бих прочела. българското издание отново е произведение на изкуството на Artline Studios, с прекрасните и страховити илюстрации на Jim Kay.
малко преди да подхвана книгата, установих, че по нея ще има филм и гласът на чудовището е на Лиъм Нийсън. нямам търпение.

Историите са диви създания – каза чудовището. – Пуснеш ли ги на свобода, никой не може да каже какъв хаос ще причинят.

Как може човек да иска и да не иска едновременно? Може, защото хората сте сложни зверове. - отвърна чудовището.

“(…) защото собственият ти разум противоречи сам на себе си стотици пъти всеки ден. (…) Съзнанието ти вярва в успокоителни лъжи, докато едновременно с това отлично знае болезнените истини, които са предизвикали появата на тези лъжи. И разумът ти те наказва за това, че вярваш едновременно и в двете.”

illustrations copyright Jim Kay

Brooklyn

тази година номинациите за Оскар (и за Златен Глобус преди това) за най-добър филм включват толкова разнородни ленти, че чак да не си на мястото на журито. Бруклин е в списъка и макар да не ми е фаворит, не мога да не призная невероятната игра на Сърша Ронан (Saoirse Ronan), а темата за раздвоението и драмата на избора винаги ми е била интересна за изследване. филмът е по едноименния роман на Colm Toibin, а музиката на Майкъл Брук вече е в арт листата, на която рисувам.