“Сирано дьо Бержерак”

ако още не сте го направили, непременно си подарете 110 минути удоволствие със “Сирано дьо Бержерак” на Теди Москов. спектакълът се изграе на голяма сцена в Народния театър и определено е емоция, която заслужава да изживеете. за да го поставя за трети път, режисьорът явно открива всеки път различни препратки в нашето съвремие и ги преплита в сюжета така изкусно, както само той го може, предизвиквайки публиката и да се смее, и да плаче, и да преживява трепетите на невъзможната любов заедно с героите..
хареса ми сценографията (минималистично черно бяло, като драсканици от поема, единствен акцент в ярко синьо) и музиката, която в меланхоличните моменти докосва право в сърцето, хареса ми безспорно талантливия актьорски състав, хареса ми и ударението върху образа на Селяка (Владимир Карамазов), с което Теди Москов уличава съвременния “феномен”, заливащ ни отвсякъде (интервю в сутрешен блок). но най-много ми хареса Деян Донков в ролята на Сирано, който от първата реплика до последната сцена раздаваше с такъв размах и безрезервно енергията си, че сливането с образа бе магическо. малко бяха двата биса след края на представлението. дано просто се случват по-често.

FB страницата на спектакъла >>

“За народното творчество”

има дни, когато си мисля, че ще умра от свръхдоза удоволствие, беше казал един екстравагантен творец и съм много склонна да се съглася с него, само пет минути след началото на За народното творчество на Камен Донев. спектакълът е смазващ, в характерния за Даскала монолог с редящи се непрекъснати абсурдни думоизлияния, които те изкъртват от стола, изтръгват най-зверските и неподозирано болезнени за дланите аплодисменти, без да се усетиш запечатват мускулите на ченето ти в една неспасяемо нахилена поза, докато стомахът ти не спира да се гърчи от смях. всичко това – подплатено със солидна доза сериозни идеи, народни танци и музика, от които настръхваш и едно тънко гласче, което започва да напомня, че все пак е хубаво усещане, че си българин…
има и дни, когато си мисля, че напук на всичката селяния и простотия, която ни обгражда ежедневно, грандиозни, взривяващи таланти като Камен Донев и спектакли като За народното творчество, са единствената причина да сме още тук.

P.S. препълнената зала 1 на НДК, с публика, станала на крака и с изригващи аплодисменти, бликаща от позитивна енергия, е уникално и неповторимо усещане. нещо като венозно инжектиране на огромни дози положителност. препоръчвам силно.

“Жажда”

кога за последен път сте се просълзявали на спектакъл? на мен лично не ми се беше случвало от години. сега се случи неочаквано, на една от онези “случайни” срещи с красивото, които те изкарват от ежедневните приземявания и ти дават крила и полет едновременно. “Жажда” на Велимир Велев е спектакъл –символика. няма думи, а не са и нужни. 4 мъже, 4 жени и чаши светеща вода. движения, минимализъм, картини, музика, танц, и отново символика. прекрасно замислено и красиво изпълнено. силно препоръчвам на “зажаднелите” за естетика и приказност.

p.s. спектакълът се играе в Младежкия театър.

абсурден смях в 199

третата постановка за този месец – Старицата от калкута.
сега, държа да отбележа, че този спектакъл не е за всеки.
след края му имаше коментари, че “театърът вече не е култура”, а противно на това по време на постановката имаше цели редове, които се заливаха от смях (от онзи, заразителния, дето предизвиква разсмиване у самите актьори, а това прави нещата още по-истерично комични).
още като прочетеш анонса на Старицата и ти става ясно, че всъщност нищо не ти е ясно. спектакълът представлява скечове на абсурдни ситуации, на моменти безумно смешни. в такива се озоваваме всеки ден, само дето обикновено не ни е смешно. играта е брутална. всъщност си мисля, че дори е гениална, защото изричайки вулгарни, абсурдни и на моменти абсолютно безсмислени думи, актьорите на сцената правят невероятни изпълнения. макар да гледах някои от скечовете с напълно сериозно изражение, примесено с добре познатото учудване тип WTF??, се забавлявах най-вече поради факта, че гледах нещо различно.

терзанията на един контрабасист

AcristaCafe_Kontrabasat

още като видях рекламната листовка за спектакъла и възкликнах: това ще е нечовешко изпълнение! и за моя радост очакванията ми се оправдаха – за два часа трите реда гости на камерната сцена в Народния попадат спонтанно, леко, като споделяне и мощно като звуци, в света на един изтерзан от собствената си личност и живот контрабасист от Държавната немска филхармония. в ролята на контрабасиста е Валентин Ганев. трябва да призная, че това уви е първото ми съприкосновение с актьора, който ми достави огромно удоволствие с играта си. той просто се е сраснал с ролята и прави великолепно изпълнение. сложна музикална съдба (както сам просъсква с отвращение), за добро или лошо проникнат от музиката, ненавиждащ Вагнер и неговите “нескопосано” написани произведения, влюбен до маниакалност и поради това мятащ се в собствените си екплозивни емоции не къде да е, а в една звукоизолирана стая, която оставя света навън, но затова пък няма как да избягаш от себе си (и по-лошото – от надвисналата сянка на контрабаса).
бях завладяна от Зюскинд още от Парфюмът, тук ми се прииска да запомня почти всеки ред от текста.
силно препоръчвам, особено за почитателите на моноспектаклите.

AcristaCafe_Kontrabasat_