“art is not work; it’s playtime”

месеци след излизането от коловоза на офисната работа, започвам да разбирам какво е истински да се кефиш на това, което правиш – в случая – да бъда full time artist. от година и половина редакторстване явно съм се поизкривила, защото напоследък грам не изпитвам необходимост да обличам емоциите в думи. а може би това е така и защото се чувствам добре, целеустремена, уверена, защото се движа в правилната посока, мислите ми не само не са разпилени, а всъщност са си доста подредени. покрай разликата в статуквото (не работя в офис, а в ателие; контактувам само с “колеги”, които аз избирам) със забава установявам, че повечето хора изобщо не могат да си представят как минава работния ден на фрий лансъра, от което разговорите/въпросите за “работа” в моето поле неадекватно и омаловажаващо липсват. нейсе, на кой му пука! на мен в главата ми има купища идеи за картини, още толкова идеи за позициониране и реализация, арт маркетинг стратегия в краткосрочен и дългосрочен план, десетки арт блогове и книги за четене (в момента пресушавам Self Promotion for the Creative Person), списък с платна и маслени бои за пазаруване и какво ли още не. тия дни се убеждавам, че двете най-сериозни предизвикателства на свободната професия са първо дисциплината и умението сам да си създаваш ефективен график и второ – стратегията ти за представяне пред света. защото в днешния изтрещял от информация свят, за да си успешен в арт бранша (според собствените ти критерии за успех), трябва да си в пъти по-изобретателен от останалите сегменти, на които ежедневно им се налага да бъдат креативни. така че моите усилия са насочени в тази посока. при всички случаи нагласата ми е да се радвам на свободата и на всеки момент, в който създавам (и не работя за някой друг), защото както казва Харли Браун: “Art is not work; it’s playtime. Put that in your resume.”

накратко за арт намаленията

днес, докато изчитам поизостанали нюзлетъри на арт тема, попадам на един от преди 2 години, в който художничка пита, дали ако покани клиенти и ценители на “50 % разпродажба” в ателието й, досегашните й клиенти няма да се почувстват (по жаргонно казано) прецакани. кратък, затова пък категоричен отговор от Robert Genn:
“В професионалните среди единственият клиент, на който продавате на половин цена, е майка ви. Останалите купуват на или близо до обявените цени. Това е едно от нещата, които ви прави професионалист и привлича дилърите да се връщат за още… Художниците понякога трудно осъзнават, че не всички картини могат да бъдат продадени, нито пък това е необходимо.”

криза, некриза, обезценяването не работи за никого. в един момент е по-добре да подариш.

to be or not to be…

напук на лудите времена, в които живеем, все повече хора около мен решават да “скъсат синджира”, както биха се изразили мнозина, и да работят за себе си. като всяко друго важно решение в живота, и това винаги е съпроводено с вътрешни диалози и глождещи въпроси, които те провокират всеки ден да отстояваш “правилността” на въпросното решение. и то не пред останалия свят, а пред себе си. предполагам този вътрешен тормоз го изживяват повечето хора със свободни професии в една или друга степен. затова и споделям за тези от вас, които имат някакви терзания относно самостоятелния професионален живот, две интересни публикации:

Daniel Sroka: Surviving as an artist in a bad economy >>

Lori Woodward Simons: Freedom vs. Self-Discipline >>

мотивиране на таланта

в един от сайтовете, за които съм абонирана в Google Reader, попаднах на интересна книга (An e-book for leaders, managers, directors — and other creative people) за мотивирането на креативните служители в компанията. стори ми се достатъчно полезна като информация, за да си струва изчитането на близо 60 страници, така че споделям с удоволствие.

How to Motivate Creative People (Including Yourself) >>

споделено за изкуството III

Daniel Sroka за Хилядата верни почитатели/клиенти:

“Последните няколко дни в интернет пространството кръжи статията на Кевин Кели 1000 True Fans. В нея той споделя увереността си, че “всеки, който създава произведения на изкуството”, може да си изкарва хляба с това, стига да намери 1000 истински почитатели/клиенти на своето изкуство.
Кевин говори за нещо, за което аз самият си мисля отдавна. Нашата култура проповядва двете крайности в артистичната професия: малцината избрани, които правят милиони и гладуващите артисти, които се борят със зъби и нокти за тяхното Изкуство с главно И. Като човек на изкуството, трябва да си или едното, или другото. Средното положение – нормалният работещ артист, винаги се игнорира. Само че именно това средно положение е моята цел. На мен не ми е необходима слава и не ме интересува имиджа ми на артист. Единственото, което искам, е да мога да се издържам от моето изкуство. Искам да ми се плаща достатъчно за моята кретивност, за да се грижа за семейството ми и да водя нормален живот.
Според Кели това е възможно, ако са налице 1000 истински почитатели – това са хора, които биха купили всичко, създадено от вас, които биха отишли на всички ваши изложби, които ще следят и подкрепят кариерата ви на артисти. Той стига до цифрата 1000, след като изчислява, че редовният клиент би отделил 100 долара за нещо ваше всяка година, при хиляда като него, цифрата е 100 хил. долара на година. Естествено точните цифри не са от такова значение – може да са 100, може да са и 5 хил. долара. По-важно е, че всеки артист има цифра, която е достижима и реалистична. Това, което ми допадна, е, че моите калкулации съвпадат с неговите.
Предизвикателството обаче е как да убедя моите почитатели/клиенти, че те искат още от моето изкуство, да ги превърна от спорадични почитатели (на определен продукт) в дългосрочни клиенти. Или да открия нова група почитатели, които биха купили моя фотография. Когато Кели говори за това, звучи лесно: просто намери хиляда човека, които биха купували редовно. Но в действителност това е доста трудно. Някой има ли идеи как да се постигне това?”

Източник (със съкращения):
http://blog.danielsroka.com/business/finding-your-true-fans.htm