за цената на една картина

вероятно едно от най-трудните и спорни неща в изкуството, е определянето на неговата стойност. неслучайно най-често прохождащите автори питат галеристи, арт маркетинг специалисти и утвърдени артисти каква цена да сложат на своите творби. различни фактори формират тази цена, но като цяло те се свеждат до няколко основни. тъй като ми се случва често да се сблъсквам с най-различни мнения, въпроси и твърдения относно цената на произведенията на изкуството, ето някои мисли по темата:

“това е много скъпо”

– една от честите реакции на нека-да-ги-наречем-условно оглеждащите изкуството (защото те обикновено не са реални купувачи), е “това е много скъпо”. преди време ми се случи да разговарям с познат, който искаше картина за подарък. познаваме се от времето, когато стартирах сайта и съответно продажбите на картини, (преди повече от 10 години). по времето на разговора ни картините все още варираха от 130 до 800 лева, а реакцията беше: ха, че аз явно познавам много известна художничка, това са доста високи цени (!)
сега, на всички ни е ясно, че изкуството е някъде на върха на пирамидата на потребностите, но съпоставено с цените на останалите продукти (да!) на пазара (например качествени дамски ботуши – средна цена 180 лева), как точно определяме дадена цена като висока? въпрос на гледна точка е. тоест всеки слага субективна преценка.
друг пример за илюстрация на крайностите във въпросната гледна точка: потенциален клиент за поръчка на голяма картина с маслени бои коментира, че не си купува кола все пак (въпреки че може да си позволи цената!), а друга клиентка заяви, че няма идея как слагам цени на картините, които според нея са безценни.
истината е, че независимо от субективната оценка на хората, които естествено съдят по собствените си възможности, артистите трябва да съумяват да се издържат от труда си и той не само струва определени пари, но има добавена стойност, точно поради факта, че е произведение на изкуството. на твърдението “ама много е скъпо” има един единствен и категоричен отговор, който важи за цял свят – пазарът определя цената. ако един автор продава добре, което е условно, но да речем, че покрива разходите за материали и не се налага да си търси друга работа, означава, че цените му са адекватни на пазара и твърденията, че били “скъпи”, са най-малкото не на място.

“много е скъпо за пастел”

– друг мит, с който редовно ми се случва да се сблъсквам. пастелът не може да се продава на такива високи цени. says who? това твърдение се оборва от гореспоменатото за пазара. по-любопитно е, откъде тръгва то. по време на импресионистите пастелът се е използвал предимно за правене на скици. затова и на него (сравнен с маслените бои) не се е гледало твърде сериозно като арт медия. днес обаче нещата изглеждат по съвсем друг начин. по света има стотици асоциации на пастелисти, има форуми, конкурси и специализирани издания за тях, има хиляди артисти, които рисуват с този материал, да не говорим за марките – производители на материали за рисуващите с пастели. всичко това няма как да го знаят хората, които влизат рядко в арт магазина и виждат картина, нарисувана с пастел. нерядко те дори не разпознават материала, не знаят какво е паспарту и дали закачането е с кука или метална жица. нормално е да нямат познания. но тогава и няма как да твърдят с подобна убеденост, че е “цената твърде висока за пастел”. нещо повече – техниката на рисуване на сухия пастел е такава, че се отделя огромно количество прах, което бива вдишвано и попивано от художника. още един факт, който не е известен на масовата публика. мисля, че коментарът е излишен.

“по-евтино ли е да купим от вас”

– нещо много важно по отношение на цената, което касае повече хората на изкуството. Алисън Станфийлд, една от най-известните арт маркетинг специалисти, често говори за това в своите публикации: цената на произведенията ви трябва да е еднаква навсякъде – на сайта ви, в ателието ви, в галериите, които ви представляват. това е нещо, което авторите масово пренебрегват, къде от невежество, къде от нежелание да плащат комисионни. истината обаче е, че галеристите и комисионерите трябва също да имат стимул да ви продават, а купувачите трябва да свикнат с мисълта, че няма такова нещо като “ама не може ли да прескочим посредника” (това важи с пълна сила за нашия пазар, където начинът на мислене все още и уви е с този уклон). да, ако продадете в галерия ще ви вземат 30 % от сумата, но това е цената да имате приходи, да бивате представян и популяризиран, и не на последно място някой да контактува с клиентите вместо вас, за да имате повече време за изкуство.

“ще получа ли отстъпка”

– да поговорим малко и за отстъпките. за да направите/ получите отстъпка при закупуване на изкуство, трябва да има основание за това. най-често то е закупуването на две или повече произведения на даден автор наведнъж или пък отстъпка за редовен клиент. да, случва се да се договори намаляване на цената и на една-единствена творба, но това става ако цената е сравнително висока – да речем над 2000 лева и галеристът/ авторът прецени, че това е перпективен клиент, който ще се върне за още. неоснователното намаляване на цената обаче, води до директната презумция за обезценяване на труда, така че към отстъпките винаги трябва да се подхожда внимателно.

факторите, които най-често влияят върху формирането на цената, в случая на картина: вложени художнически материали, размер, средства за рамкиране, степен на сложност на сюжета, часове труд на автора. съществуват разбира се и неизмеримите елементи на добавената стойност, един от които е емоцията, която артистът влага в творбата.

Photos: Marieta Spasova

“art is not work; it’s playtime”

месеци след излизането от коловоза на офисната работа, започвам да разбирам какво е истински да се кефиш на това, което правиш – в случая – да бъда full time artist. от година и половина редакторстване явно съм се поизкривила, защото напоследък грам не изпитвам необходимост да обличам емоциите в думи. а може би това е така и защото се чувствам добре, целеустремена, уверена, защото се движа в правилната посока, мислите ми не само не са разпилени, а всъщност са си доста подредени. покрай разликата в статуквото (не работя в офис, а в ателие; контактувам само с “колеги”, които аз избирам) със забава установявам, че повечето хора изобщо не могат да си представят как минава работния ден на фрий лансъра, от което разговорите/въпросите за “работа” в моето поле неадекватно и омаловажаващо липсват. нейсе, на кой му пука! на мен в главата ми има купища идеи за картини, още толкова идеи за позициониране и реализация, арт маркетинг стратегия в краткосрочен и дългосрочен план, десетки арт блогове и книги за четене (в момента пресушавам Self Promotion for the Creative Person), списък с платна и маслени бои за пазаруване и какво ли още не. тия дни се убеждавам, че двете най-сериозни предизвикателства на свободната професия са първо дисциплината и умението сам да си създаваш ефективен график и второ – стратегията ти за представяне пред света. защото в днешния изтрещял от информация свят, за да си успешен в арт бранша (според собствените ти критерии за успех), трябва да си в пъти по-изобретателен от останалите сегменти, на които ежедневно им се налага да бъдат креативни. така че моите усилия са насочени в тази посока. при всички случаи нагласата ми е да се радвам на свободата и на всеки момент, в който създавам (и не работя за някой друг), защото както казва Харли Браун: “Art is not work; it’s playtime. Put that in your resume.”

накратко за арт намаленията

днес, докато изчитам поизостанали нюзлетъри на арт тема, попадам на един от преди 2 години, в който художничка пита, дали ако покани клиенти и ценители на “50 % разпродажба” в ателието й, досегашните й клиенти няма да се почувстват (по жаргонно казано) прецакани. кратък, затова пък категоричен отговор от Robert Genn:
“В професионалните среди единственият клиент, на който продавате на половин цена, е майка ви. Останалите купуват на или близо до обявените цени. Това е едно от нещата, които ви прави професионалист и привлича дилърите да се връщат за още… Художниците понякога трудно осъзнават, че не всички картини могат да бъдат продадени, нито пък това е необходимо.”

криза, некриза, обезценяването не работи за никого. в един момент е по-добре да подариш.

to be or not to be…

напук на лудите времена, в които живеем, все повече хора около мен решават да “скъсат синджира”, както биха се изразили мнозина, и да работят за себе си. като всяко друго важно решение в живота, и това винаги е съпроводено с вътрешни диалози и глождещи въпроси, които те провокират всеки ден да отстояваш “правилността” на въпросното решение. и то не пред останалия свят, а пред себе си. предполагам този вътрешен тормоз го изживяват повечето хора със свободни професии в една или друга степен. затова и споделям за тези от вас, които имат някакви терзания относно самостоятелния професионален живот, две интересни публикации:

Daniel Sroka: Surviving as an artist in a bad economy >>

Lori Woodward Simons: Freedom vs. Self-Discipline >>

мотивиране на таланта

в един от сайтовете, за които съм абонирана в Google Reader, попаднах на интересна книга (An e-book for leaders, managers, directors — and other creative people) за мотивирането на креативните служители в компанията. стори ми се достатъчно полезна като информация, за да си струва изчитането на близо 60 страници, така че споделям с удоволствие.

How to Motivate Creative People (Including Yourself) >>