“Баба праща поздрави и се извинява”

обикновено, като публикувам постове за някоя впечатлила ме книга, изтръгвам доста цитати, та да стане ясно какво точно ме е впечатлило. този път обаче не ми се получи, не за друго, ами тя цялата е една разкошотия, дето искам да я цитирам. след като гледах филма за Уве, някак естествено се получи да искам още от скандинавския хумор на Фредрик Бакман и Баба хич не ме разочарова, напротив. отдавна не бях попадала на приказност, зад която са прокарани идеи за възрастни, сериозни и стари като света. пък уж е книга за Елса, която е на 7. ама хайде да не я разказвам. само силно я препоръчвам. а аз абсолютно обмислям да я всмукна за втори път.

“Баба и Елса често гледаха вечерните новини заедно. От време на време това подтикваше Елса да пита баба защо възрастните правят толкова много идиотщини. Баба отвръщаше, че това е така, защото възрастните като цяло са хора, а хората като цяло са гадняри. Елса възразяваше, че логиката й е непоследователна, защото покрай всички идиотщини, възрастните всъщност са отговорни и за множество хубави неща. Като космическите полети, ООН, ваксините и ножовете за сирене например. Тогава баба казваше, че цаката на живота е в това, че почти никой човек не е изцяло гадняр, но и почти никой не е изцяло негадняр. Трудното е единствено да се опитваш да се придържаш възможно най-много към “негаднярската” част.”

“Loosing my Virginity”

малко хора на този свят са от породата на Сър Ричард и повечето са все в светлините на прожекторите – и той, и Илън Мъск, и Стив Джобс – все луди глави, мечтатели, с нетрадиционна визия и още по-нетрадиционни подходи за постигане на поставените цели. докато четях “Loosing my Virginity” (която на български за жалост е преведена с недотам добре звучащото “Как изгубих наивността си”, в началото почти на всяка страница ми идваше да възкликвам: този човек е абсолютно луд! после обаче удивлението от безумствата на рисковия играч се смени с респекта от размаха и мащабите, които придобива предприемаческата одисея на Ричард Брансън. книгата е разказана в първо лице и звучи като дневник. изключително впечатляващи и зареждащи петстотин страници – точното четиво за началото на нова година.

“(…) Времената се бяха променили и имахме 500 милиона лири в банката. Но не вярвах, че трябва да остават там.
На този етап можех, разбира се, да се оттегля и да съсредоточа енергията си върху това да се науча как да рисувам акварели или как да бия мама на голф. Не беше обаче, и все още не е, в природата ми да го направя. Хората ме питат “Защо не се позабавляваш вече?”. Но пропускат най-важното. На мен ми е забавно и така. Забавлението е в основата на начина ми да правя бизнес и винаги е било ключово за всичко, което правя. Повече от каквото и да било друго, забавлението е тайната на успеха на Върджин. Наясно съм, че идеята, че бизнесът е забавен и творчески, противоречи на всички конвенции и определено не се преподава по този начин в училищата, където “бизнес” означава яко зубрене, много “амортизационни постъпления” и “настояща нетна стойност”.
Макар че често ме карат да дефинирам бизнес философията си, едва ли някога ще го направя, защото не смятам, че тя може да се преподава и използва като някаква рецепта. Няма необходими продукти, нито техники, които да гарантират успех. Има системи, които, ако се следват, могат да осигурят продължителността на бизнеса, но не могат да стоят в основата на успеха му и да бъдат затворени в шишенце от парфюм. Не е толкова просто: за да успееш, трябва да си в центъра на събитията; ще паднеш, докато тичаш: но ако имаш добър екип и повече от полагащия ти се късмет, може и нещата да проработят. Със сигурност обаче не може да се гарантира, че ще се получи, ако използваш формулата на някой друг.

“Видение в Мемфис”

из страниците на най-новата книга на Керана Ангелова…

Вали сняг, тихо и плавно. Снежинките са едри като пеперуди, ту се издигат, ту се снишават и заникъде не бързат. Мога да остана в този спомен цяла вечност. В този бял миг. Нищо лошо не се е случвало, няма и да се случи. Светът е цял и притихнал. И светъл, до болка в очите. Сърцето ми блъска в коша на ребрата. Щастие. Това е щастието. Стоя на прозореца и се чувствам безкрайна от щастие. Ако някой ви пита какво е да си щастлив и в първия момент не можете да се сетите, отговорете така: Щастието е Роза на седем години, застанала на прозореца, загледана в тихия сняг.”

“В живота си, дете, ще срещнеш всякакви. Едните ще са хора за празник. Те са ярки като най-ярките звезди, светят и пулсират, и няма начин да не ги забележи човек. Ще има и такива за делник, те са по-дребни, по-незабележими. Трябва дълго да се взираш, за да ги откриеш, светлината на първите някак ги скрива, затъмнява ги. Има и други едни, които са и за делник, и за празник. Те са като слънцето: и светят, и топлят. Можеш да ги разпознаеш и със затворени очи. Щом така чувстваш Роза, животът ви е събрал не за ден, нито за два.”

“Послушайте ме, преживявайте всеки миг, който си заслужава, момичета и не се бойте от нищо. Нито от прекаленото щастие, нито от онова, което в определен момент ви се струва краят на света… От какво ли не се страхуваме в днешно време, по-атавистични страхове не познавам, а уж хоризонтите на времената отдавна са се раздалечили. От собствените си чувства се боим, още повече – от думите, с които да ги изразим. Особено от красивите думи. Че защо, ако излизат от вировете на красивата ни душа, да не ги изговаряме. Ако не го правим, могат да потънат завинаги на дъното, нали всяка човешка душа, и най-прозрачната, има потайно дъно от тиня. Защо толкова се притесняваме да говорим за красивото с красиви думи, да му се не види? За любовта, примерно? Да не ни помислят за сантиментални? За разнежени? За старомодни лигли? Че с колко живот разполагаме, та да крием най-важното в себе си?

“С някои хора мълчанието е особено уютно. Мълчите си двамата, не се чувстваш длъжен да запълваш тишината с гласа си. Просто си стоиш, заслушан в себе си и в света наоколо, докато усещаш присъствието на човека до тебе. Хубаво е. Хубаво е, светъл мой, ама много е хубаво. Мълчи си тук наблизо в тъмното, мисли си свои работи, дръж ръката ми и си мълчи, не е нужно да казваш каквото и да е. И бездруго знам, и бездруго знаеш.

“Big Magic”

когато “Big Magic” излезе у нас, първоначално се поколебах дали да си я купя: по ред причини ми се искаше да я чета в оригинал, а и ми се стори по-скоро като “наръчник за начинаещи творци”. но тъй като и тази година спазих традицията да си подаря книги за рождения ми ден, Магията на Елизабет Гилбърт се оказа в торбата и я глътнах точно за два дни. всъщност, подгънах повече ъгълчета от очакваното. книгата в никой случай не е някакъв литературен шедьовър, но и самата Елизабет няма претенциите да е такъв – книгата е точна илюстрация на казаното по редовете й – важното е да правиш нещо с ръцете и ума си, без особени очаквания, с радост от самия процес. после – каквото дойде. my kind of girl.

“Невинаги е приятно и лесно – да разнасяш страха си, когато поемаш на големи и амбициозни пътувания, имам предвид, – но винаги си струва, защото, ако не се научиш да пътуваш с него, никога няма да можеш да отидеш на интересно място или да правиш нещо интересно.
А това би било жалко, защото животът е кратък и рядък, и удивителен, и вълшебен, и вие искате да направите наистина интересни неща, докато още сте тук. Знам, че го искате, защото и аз го искам за себе си.
Всички го искаме.”

“Както казват хората: оправдавай ограниченията си и ще си ги имаш.”

“За да бъда съвсем откровена, по-голямата част от писателския ми живот не е някаква смахната, старомодна, вуду Магия. Тъкмо обратното: състои се чисто и просто от безславен, дисциплиниран труд. Сядам на бюрото си и работя като жътвар на нива. В тези случаи, меко казано, никакъв вълшебен прашец няма.
Понякога обаче има. Понякога, докато пиша, и изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш вървя по един от онези движещи се тротоари като на летищата: още имам много път до гейта, багажът ми все така си тежи, но усещам как ме движи някаква външна сила. Нещо силно и щедро ме носи напред и това определено не съм аз.
Може би това чувство ви е познато. То е същото, което изпитвате, когато направите или създадете нещо прекрасно и по-късно, като го погледнете, можете да кажете само: Дори не знам как стана.

“(…) Когато помощта му все пак дойде – с онова усещане за движещ се тротоар под краката ми, под думите ми, – ме изпълва безкрайна наслада и веднага се втурвам напред. В такива моменти пиша така, сякаш не съм на себе си. Губя представа за времето, пространството и за своето аз. А когато си замине, не се опитвам да я задържа, а продължавам да работя усърдно с надеждата, че някой ден геният ми ще се завърне отново.
Работя и в двата случая – с помощ и без помощ, – защото така се прави, ако искаш да живееш творчески. Работя стабилно и винаги благодаря на процеса.”

“Колкото повече остарявам, толкова по-малко се впечатлявам от оригиналността. Много повече ме трогва автентичността. Опитите за оригиналност често изглеждат принудени и маниерни, но автентичността притежава тих резонанс, който не спира да ме вълнува.
Просто казвайте, каквото искате да кажете, и го казвайте с цялото си сърце.
Споделяйте, това, което усещате, че трябва да споделите.
Ако е достатъчно автентично, повярвайте, ще бъде и оригинално.”

“И аз познавах разочарованието и объркването. Но помня как си мислех, че да се научиш да преодоляваш разочарованието и объркването, също е част от работата на твореца. Струваше ми се, че ако искаш да се занимаваш с изкуство, справянето с фрустрацията е фундаментален аспект на работата – може би най-фундаменталният. Фрустрацията не е прекъсване на процеса; тя е процесът. Забавната част (онази, която не прилича на работа) е онази, в която създаваш нещо прекрасно, всичко върви чудесно, всички го харесват, а ти летиш високо в небето. Тези моменти обаче са рядкост. Не може просто да скачаш от един хубав миг към следващия. Начинът, по който се владееш между тези моменти, когато нещата не вървят така прекрасно, е мярка за всеотдайността ти към попрището и готовността ти за странните прищевки на творческия живот. Да се държиш през всички фази на творческия процес: това е истинската работа.

“”Всичко, което съм написала, ми е дало живот. Всеки проект ме е накарал да съзрея по различен начин. Аз съм това, което съм, благодарение на всичко, което съм създала и което е създало мен.

“(…) Понякога ми се струва, че разликата между измъчения и ведрия творчески живот се състои в разликата между думите “ужасен” и “интересен”.
В крайна сметка интересните резултати са просто ужасни резултати с намален звук на драматизма.”

“Иначе казано: Ако не можете да правите това, за което копнеете, идете да правите нещо друго.
Излезте да разходите кучето, съберете боклуците от улицата пред дома ви, после пак разходете кучето, направете сладкиш с праскови, оцветете камъчета с ярък лак за нокти и ги струпайте на купчинка. Може да ви се струва, че това е само отлагане на проблема, но ако подхождате с правилното намерение, не е така: това е движение. А всяко движение побеждава инерцията, защото вдъхновението винаги се привлича от движението.

coffee, please

“As long as there was coffee in the world, how bad could things be?”
Cassandra Clare

“Coffee is a lot more than just a drink; it’s something happening. Not as in hip, but like an event, a place to be, but not like a location, but like somewhere within yourself. It gives you time, but not actual hours or minutes, but a chance to be, like be yourself, and have a second cup”
Gertrude Stein

“There’s no feeling in this world like writing in the attic on a snowy day and the smell of coffee brewing”
Charmaine J.Forde

“And you became like the coffee,
In the deliciousness,
and the bitterness
and the addiction.”
Mahmoud Darwish

AcristaCafe_CoffeePlease_beans