споделено за изкуството I

Даниел Срока за купуването на изкуство:

„Едно от предизвикателствата за хората на изкуството е да убедят останалите да купуват техните произведения. Има тонове арт фенове по света, но затова пък арт купувачите не са чак толкова много, колкото изглежда. През моето студио минават немалко хора, възхищават се на фотографията ми и дори се влюбват в някоя определена, после се обръщат и си тръгват след ръкостискане и благодаря ви. Tова може да бъде толкова фрустриращо! Мисля, че нещата стоят така, защото повечето от нас не възприемат изкуството като нещо, което е за купуване. Слагам и себе си в тази група – толкова пъти съм бил на изложби и съм си тръгвал само с някоя картичка. При това аз съм човек на изкуството – ако някой трябва да купува изкуство – това съм аз!
Защо се случва това? Защо толкова арт почитатели никога не стигат до покупка? Наскоро Washington Post проведе един експеримент, който донякъде намери отговори на тези въпроси. Помолили известен цигулар от световна класа да вземе своя Страдивариус и да посвири във вашингтонското метро. Резултатът? Нулев – хората просто не му обърнали никакво внимание. Но Seth Godin не бил изненадан:
Ако твоята нагласа е, че музиката, изпълнявана в метрото не заслужава вниманието ти, няма шанс да забележиш, че е по-добра от обикновено. Не се вързва с твоето възприятие за нещата, така че просто я изгнорираш.
Мисля, че същото важи за визуалното изкуство. Дори да попаднем на картина, в която моментално се влюбваме, на цена, която можем да си позволим, на повечето от нас дори няма да им хрумне да си я купят. Сигурно това се дължи на факта, че повечето хора смятат купуването на изкуство за нещо, което правят едни други хора. Струва ни се съвсем естествено да влезем в някоя книжарница и да си купим книга или билет за концерт, защото тези събития са част от живота ни – нещо, което нормалните хора правят всеки ден. Но с изкуството кой знае защо не е така. Купуването на изкуство е възприемано като нещо, което е привилегия само на заможните или елита. Всъщност не, че хората се чувстват така, сякаш не могат или не трябва да купуват изкуство – то просто стои извън техния ежедневен стереотип и изобщо не им идва отвътре да пожелаят да го имат. Предизвикателството пред всеки артист е как да се справи с тази ситуация, как да достигне до любителите на изкуството и да ги провокира да купят изкуство.
Не съм убеден, че цената да дадено произведение е определяща за наложения „елитарен” привкус, с който повечето хора свързват купуването на изкуство. Това със сигурност е вярно за някои пазари на изкуство (теб имам предвид Ню Йорк арт сцена!). Но много хора, които принципно са склонни да харчат доста средства за почивки, храна, дрехи и т.н., също не биха купили изкуство, дори ако цената не е висока. И не мисля, че цената е определяща, по-скоро самата идея за купуването на изкуство.”

“People buy the relationship with the artist as much as the art. That takes time as well.”

Източник: http://blog.danielsroka.com/business/on-buying-art.htm

to be continued..

накъде отива този свят

петък вечер. отиваме да видим тазгодишната изложба за съвременно българско изкуство на МТел в НДК. още като четох прес-съобщението за събитието, ми направи впечатление, че този път липсват така обичаните от критиците изсмукани от пръстите определения какво аджеба са искали да кажат творците. още от ескалатора ми става ясно защо. в този случай е мнооого трудно да изсмучеш каквото и да било…
първото нещо, което издразва перфекционистичната ми натура, е липсата на заглавие, плакат, нещо, мамка му, което да те поздрави, да каже, ето, това е събитието. някъде по ъглите съзираме две реклами на МТел, извъртяни така, че изобщо да не ги видиш. дотук добре. на базата на миналогодишната “селекция” съм що годе подготвена за “творбите”. въпреки това разглеждам със зяпнала уста и се отказвам да снимам дори общ кадър, по-удачно май е да снимам собствената си втрещена физиономия докато стоя пред три изцяло черни пана (тук се сещам за слогана на Кока-кола, аплодисменти за момичето, което не се прави че разбира от черни квадрати), или може би пред онези творби, които в изблик на оригиналност са оставени с предпазващото фолио на рамките…
честно казано, препоръчвам на всеки да отиде и да види какво е това съвременно българско изкуство (според МТел), защото то само с виждане става. кофти горчивият привкус, който ми остава за пореден път, е не от друго, а от това, че организаторите на подобни инициативи (може би поради факта, че имат средствата да ги спонсорират) си присвояват званията на експерти, а “обикновените” хора, макар с развито чувство за естетика, продължават да твърдят, че нищо не разбират от изкуство.

вдъхване. ама не съвсем

не знам как се получава все така, че като реша да посетя някоя изложба на Шипка 6, единственото, което се случва е, че още от входа в мен се надига остро критикарско чувство. не знам дали е, защото погледът ми неизменно се спира на работното време (до 18ч естествено) или от потискащата тишина и студения мрамор, които неизбежно напомнят по-скоро за някой мемориал, отколкото за място за изкуство. както и да е, този път решавам, че съботата ще е ден за изкуство, рамкирам някои картини и задъхано се изкачвам до първия етаж, жадна да вдъхна нечия емоция. попадам на изложба на плевенските художници, залата е тотално празна, тишината е оглушителна, чичко и лелка, очевидно отегчени от толкова изкуство наоколо без никой да го съзерцава, упорито търсят днешен вестник с кръстословица на висок глас, който е чудесен фон (няма що), докато аз се опитвам да разглеждам с поглед, подобаващо сериозен (като за обстановката). слава богу, сред картините има попадения, особено ме грабва Омайване на Петър Минчев, чиито платна съм виждала само онлайн, както и една пластика с две лица, кой знае защо наречена Рицарят. питам за цените, приятен ден и хайде нагоре. стигам до последния етаж (още по-задъхана и жадна за емоцията, разбир’шли) където е изложбата на Гюлерджан Хаджиоглу – Гюла. плакатът е обещаващ, затова бързо нахълтвам вътре. ох. сигурно нищо не разбирам от изкуство или обстановката ме дразни до степен, в която ми е все едно какво гледам. обхождам почти на бегом огромното помещение, без нищо сериозно да прикове вниманието ми. колкото и да ми се иска да вдъхна нещо качествено, да спра и да съзерцавам, е, кое точно? огромни платна, без рамки, в една стилистика, с едно номерче отстрани (няма заглавие, което да подскаже емоция дори), едни оцъклени без щори прозорци и едно осветление, дето не знам за какво го включват дори, за музикален фон няма какво да споменавам, затова пък поредната лелка говори гръмко по телефона, очевидно по лични теми. силно разочарована за кой ли път, си мисля, кога ли (при тази очевидна липса на интерес и без това) хората на изкуството ще осъзнаят, че атмосферата на една изложба е не по-малко важна от самите картини, които сложени не където трябва, се обезценяват стотици пъти. една изложба не е самоцел, поне за мен (и затова още не виждам смисъл да правя такава), която да впишеш в артистичното резюме. с тези (еретични за членовете на сбх) мисли нарамвам пооронения ми съботен арт ентусиазъм, и изобщо пропускам останалите изложби, с желание да отида да хапна нещо, та поне физическия глад да бъде заситен.

онези думи

онези думи. думите, които никога не изричаме (по негласен наш закон), трептят в мен, по-силно отвсякога. на устните ми, на върха на пръстите ми, в пламъчето на очите ми. думи неуловими, дълбоки, истински. като полъх на свеж бриз след горещ летен ден, като съвършената форма на снежинка, като изящния цвят на калия, като златните багри на кестеново листо. възможно ли е някога, преди много животи, да сме били едно цяло, а после разделени да сме се търсили, и сега, след вечност време, отново да сме като пъзелчета, плътно прилепнали едно към друго… сега съм съд, който ти изпълваш до крайност, а щастлива не е достатъчна дума. също като онези думи. думите, които затова не изричаме никога.

думите отдавна са незначителни и ненужни.
а времето е величина, която не ни приляга.
заедно, е дума от древни времена.
прегръдката е топлина и отдаване на покоя.