лятото на една льохманка II

светът сега е смален до един хамак и се побира между кориците на книгата ми. лежа в безметежност, каквато бях забравила че съществува. тотално изгубена за външния свят, с часове изследвам приключенията на Хана – прототипа на Хелена Рубинщайн – в едноименния роман на Сюлицър. поглъщам страниците с алчността, с която пресушавах стотиците книги докато растях. уви, това вече е лукс. намирам се в едно село. от една страна цари пълно спокойствие. от друга страна – гъмжи от скрит живот. всякакви гадинки пълзят, летят, плетат и каквото им хрумне още – на няколко пъти се улавям да правя резки, плашещи, неадекватни движения в стил марш-оттука-къш-ти-пък-откъде-се-взе, придружени на моменти с непривични извивания и кратки писъци… това кой знае защо ми напомня комичното изпълнение на мацката от Индиана Джоунс и Храма на обречените – сцената в която той и Малчо играят карти около огъня насред джунглата, а партньорката му непрестанно пищи и се блъска в най-противни и ужасяващи твари, докато те се правят че нищо не забелязват.

някак екзотично забавно е, наистина, че вместо пред басейна на 3-звездния хотел в Синеморец, се озовавам с дълга вещерска метла пред тоалетната в средата на двора (друга просто няма) и отваряйки вратата първата ми реакция е: за нищо на света няма да вляза вътре!! поне пет или шест паяка висят дружелюбно вътре и така небрежно поклащат крачища, че на мен ми призлява и решавам отчаяно, че ще отложа всякакви „нужди” за края на седмицата. (ако мразя нещо от цялото гадинско войнство, това са паяците – твърде много крака, придружено от твърде скорострелно придвижване.) по дяволите. няма да се правя на някаква хленла сега, я! хващам метлата (слава богу с дълга дръжка) и заразмахвам здраво. след като съм умъртвила поне половин дузина гадове, се престрашавам да надникна вътре. хм. ще трябва да свикна някак. като се стъмни обаче – никакво влизане! противопоказно е за моята клаустрофобия – току-що я регистрирах, ако ме разбирате правилно…
иначе идилията е пълна – птички, сутрешна роса по тревичките (които на гладно се гъзурча да снимам с риск да се залея с кафето – ех тази мания макрото), дървета, отрупани с ябълки, сливи, круши, мушмули… след поредния обилен обяд, задавам логичния въпрос: защо не живеем на село?!… минали са само три дни, а аз вече усещам как неимоверен прилив на енергия се насочва към мозъка ми и аха – аха да го залее.. всъщност вече почти чувам онова, което наричам „цъкане”, тоест усещам задвижването на буталата, което си налагам да отместя поне за края на седмицата. изумително е как след само 5-6 дни почивка и излизане извън коловоза, гледната ми точка е съвсем различна и вярвам в себе си и способностите си десеторно повече.. дори се зачитам в иначе хвърлените на пода два броя на Мениджър. седя си права насред градината, и несъзнателно започвам да си чопля носа. в момента, в който осъзнавам какво правя, си казвам – ех, по дяволите, не мога ли веднъж и аз да съм простак! толкова е разтоварващо! плюс това тук няма жива душа през деня.. в момента в който тази мисъл минава през главата ми, лекичко се обръщам и съзирам комшийката отдясно да ме зяпа невярващо и ми се иска да потъна ей сега на мига в земята, обилно покрита с изпопадалите джанки! какво ли си е помислила женицата за тия – градските чеда – никакво възпитание нямат, ей! али макбийл дори на село! ех… (добре че поне не ме видя докато се разхождах гола из двора – не за друго, ами и банята е навън, особености на пейзажа, какво да се прави..)
а ние – на село, на село, ама културтрегери все пак! вечерно-дневният кино парад се оказва полазен от прекрасни като идея и визия фентъзи филми:

mirrormask >>

lemony sniket >>

и hitchhiker’s guide to the galaxy >>

– като за отпуск все пак, и при това гарниран с пържолки на скара, наденички на скара, отново пържолки, пържени картофки, пържени тиквички…ех, така се живее двеста години! (пак се отплеснах от културата, защо ли) е, накрая забиваме и един филм за убиец на серийни убийци (suspect zero), (сигурно за по-леко адаптиране към завръщането в София :о)

лятото на една льохманка I

преди време, когато сашо ми казваше с измъчено от бачкане градско изражение, искам на смокиняяяяя, изобщо не вдявах за какво става дума. никога преди не бях палаткувала, нито на планина, да не говорим за море, но ето че и това се случи :о)
та, летим си към морето (оп, пауза за разяснение: за карането на сашестия трябва да има отделна категория, например хладнокръвен-ултра-летеж. тъй като на него му идва отвътре, той не осъзнава как изглежда отстрани, но е много забавно и страховито едновременно. не стига че карането е типично мъжко можене, ами той просто го владее до съвършенство :о) на моменти, когато буквално летим с някакви невъобразими скорости и се разминаваме на една боя разстояние от съседите, които съвсем не зацепват какъв е този космически кораб, който избръмчава покрай тях, а косата ми отказва гравитацията и се отправя към тавана, осъзнавам какво доверие имам в способностите му, щом не пищя неистово като редова мацка, седнала до шофьора…имам някакви съмнения, че някой ден ще си потрошим главите на някой път, ама тези разсъждения са твърде мрачни точно за този пост, та засега ще се концентрирам над удоволствието да наблюдавам с периферното си зрение овладяните и точно премерени движения. понякога е наистина колоритно как околните шофьори просто не могат да отреагират адекватно на подобно каране, главно, щото рефлексите им са на едни други нива.. (или просто са заврени на едни места…)
та летим си към морето по тъмно, а заветната цел е къмпинг смокиня. мястото, разбира се, разбива всичките ми очаквания (ако изобщо една глезла, безнадеждно свикнала на хотели с некви звезди по тях, може да има такива). палатките са на дет’ се вика 3 метра от вълните, а току-що изгрялата луна хвърля светлинна пътека във водата (който не вярва – да иде да види!!) барът се тресе от бясна музика, облаци и джагита, в палатката се допълзява едва, когато може да се снима изгрева. заспиваш в някакво алкохолно опиянение, и чуваш единствено… вълните.

null

няма да изброявам кое ме кефи. само ще кажа, че се събуждаш и още преди да си измил зъбите, се изтичваш полузаспал във водата, ако решиш да се излежаваш цял ден, погледът ти не е издразнен от сто чадъра, в комлект със сто задника, закотвени на сто шезлонга, от които не можеш да видиш морето, камо ли да усетиш простора и да се порееш като хората.
като казах хората, се сещам, че тези тук са супер лежерни и готини. повечето джиткат както майка ги е родила, от едни ще научиш как се разпъва палатка с едно движение (жалко че не го снимах това), от друг – какво са рейките и имат ли те почва (в нашия случай достатъчно пясък) у нас, трети (цял отбор всъщност) ще те забавляват с почти изумително-непредположително-осъществимото докарване на цял кемпър на плажа.

е, покрай всичко това, има и някои неудобства. например, налага се като един изявен природолюбител, да наторяваш редовно дюните, за да могат пясъчните лилии да се развиват както трябва ( или по-скоро щото wc-то е на едни разстояния, дето ти трябва памперс от големите за изпът), постепенно свикваш с пясъка в задника, който те придружава навсякъде, с ледената вода за къпане и още куп подобни благинки, които на фона на общото размазване – фрапе на плажа, и свещи, барбекю с шишчета и ребърца на лунна светлина, как да се изразя: просто не ти правят грам впечатление. е, всичко това, разбира се, е моят безкрайно лаишки (но и непредубеден) поглед, защото никога преди не съм го правила. предполагам че хората, които от години ходят на къмпинг, всичко това им е като добър ден. струва ми се, че за първопалатколаче, се справих доста добре със сефтето, така че евала на стратегията: заведи ме, покажи ми как и после ме остави да се оправям (наслаждавам)… :о)

null

порода лъв (дзвер – юлски, темпераментен, бел.авт.)

за добро или за цветно, родена съм (в този си живот) на днешния ден, в петък, в дванайсет по обяд – най-жегавото възможно време от годината, сигурно затуй всякакви видове огньове, пламъци, горещи вълни и приливи, тлеещи жарави, вулканични изригвания и земетръси никак не са ми чужди, даже бих казала, че са по-скоро присъщи и без тях едва ли мога да се причисля достойно към породата. били разправяли (за това ме светна една сродна душа – също уважаваща себе си лъвица), че юлските лъвове били особена порода – благи едни такива, усмихнати слънчица, ама да не си им пред очите ‘га са изпаднали в гневен несвяст, че последствията са меко казано непредсказуеми. иначе сме много добрички, великодушни и покровителствени, ама като сме благоразположени – в обратния случай само по погледа (един колега му вика поглед тип отварачка-за-бира) на околните им прищраква, че за секунди трябва да се ометат, окопаят и скатаят, в случай, че им е мил животът…хехе. здверове сме! въпреки това обаче днес телефона ми не спира да звъни от сутринта, и вече прегрява от смс-и, при което една приятелка от мтел съчувствено предложи: ми да ти го спра ако искаш :о))) айде, ама ако може някой друг ден, сега требе малко лъвското его да се поизчетка качествено :о)

шегата настрана – чувствам се безкрайно специална и обичана от вниманието на приятели, близки, познати, колеги, за което съм издълбоко благодарна. изненадите, букетите, бонбоните и картичките са само външно проявление на топлината, която хората ми даряват и в дни като този осъзнавам за кой ли път колко прекрасно чудо е животът ми и как всяко нещо е на мястото си, колкото и невероятно да ми изглежда това понякога.

днес първенството по пожелания (след сърдечното такова да продължавам да го вдигам, както досега – телефона, де ;о) държи бабата на рожденичката, която с традиционна директност и липса на такт (стрелец, какво да я праиш), ми пожелава до края на годината да стана булка (!) :о))) и опонира моя отчаян опит за измъкване, че това са божи работи дето не подлежат на планиране, като отсича безмилостно: то не се планира, ама ти си имай едно наум… ех, баби, да знаеш колко неща имам наум, ако всичките видят бял свят, същият този свят ще е едно още по-хубаво място, и така всички пожелания от днешния ден ще се приближат до осъществяване. дай боже всекиму и по много от всичките благини, на които се радва гордата ми, иначе скромна лъвска натура. ;о)

сапунено мехурче

удивително е как вътрешните ми мятания, терзания, неспокойства, обезверяване, апатия, като с магия се успокояват от простичкото присъствие на човека до мен…вълните стихват, изгрява слънце, облаците и дъждът в очите се отдръпват, за да сторят път на усмивка. малко е насила, но е по-добре от другото. притеснителното е, когато усетя, че това е вид зависимост. пристрастяването към присъствието, топлината и времето, прекарано с някой, е пагубно за индивидуалността ми. парадокс. като шамар. тук се сещам за Мороа, който казва, че жената винаги е малко или повече отражение на мъжа с който е… не че не изпитвам лек бунт срещу това, но започвам да схващам, че може и да е истина.

напоследък загубих представа коя съм. увереността ми е стопена до сапунено мехурче. искам да съм много неща едновременно, а това не става. вдигнала съм летвата така високо, че редовно се пребивам в желанието си да я надскоча, без да я съборя. дера да надскачам себе си всеки ден. що за дивак съм? защо не взема да мирясам? е няма такова животно явно. безпосочна съм на този етап. не ми се прави нищо. иска ми се да се отпусна на повърхността на дните и да рея поглед навътре. само че не си го позволявам. търся моментни решения, и то – не в себе си. може би отново ми е нужна промяна. само да не бях толкова уморена. и обезверена. и неамбициозна.

хубавото от целия хаос, който ме тресе последните седмици, е че се провокирам в различни ситуации, и самата аз се виждам в различни, неизживявани роли досега. много смешно ми стана, като пристигнахме в Резово, и аз в един миг установих че съм тотално неадекватна като дрехи за местната обстановка. али макбийл са го писали за мен, дали съм го казвала…може да съм в нищото, ама с бял ленен панталон! хахах, идиот, пълен. това са остатъци от навици, насадени с години, заучено поведение в стандартни и повтарящи се ситуации, не е толкова просто да изляза от него за ден, месец, дори година. добре че поне ми е смешно. аз просто казано нямам идея какво трябва да правя или да нося или да очаквам на моменти… когато хората са били по планините или по палатки или wherever, аз работех върху себе си… не че съм спала, ама доста съм пропуснала. май.

в търсене на слънчевото зайче

рисуването за пореден път ме спасява от мъртвата хватка на вътрешните демончета коя-съм-какво-правя-накъде-вървя. какво се случва когато тотално и беконтролно загубя ентусиазъм? когато не искам да видя външния свят, когато всяка дребност ме изнервя до невъзможност и когато съм изсмукана като празна черупка… със сили, които извират от безумния страх от отчаяние, правя крачка напред – към нещо, което знам че ще ме спаси.. не знам доколко, не знам кога. сигурна съм единствено в желанието ми за живот. останалото са плаващи пясъци или временни илюзии.
често се сещам за Часовете. продължавам да се идентифицирам и с трите жени. само че сега съм най-вече Вирджиния с нейната прииждаща лудост, която дебне в сянката на слънчев ден, за да нападне, когато усмивката се скрие неочаквано. страшничко. напоследък оставам с финото усещане като тръпчив привкус след глътка вино, че нещо от предишната ми безгрижна същност ми убягва. няма го, не мога да го открия, колкото и истерично да ровя в душата си – сякаш е слънчево зайче, завинаги удавено в дъжда. в мигове на подобни прозрения ужасено се стрелка въпросът: господи, какво си причиних?! какви горчиви плодове бера сега, когато най-после съм в покой, но и безжизнена, някак свидетел, но не и участник на всичко случващо се около мен… дали ще съумея да се възстановя, или това мъничко нещо, което ме правеше безкрайно и заразително жива, никога няма да се върне в мен, за да влее усмивка и тази безценна лиготия, която ме прави дете… какво си причиняваме от обич?!…