“The Fountain”

огромните, по детски блестящи очи на изи. трескавите, обичащи очи на томи.
тя, освободена от страха за смъртта и намерила покой. той – изпълнен с гняв от безсилието пред болестта, наречена смърт. между тях – силна до болка обич и въпреки нея – невъзможността да спрат вечния кръговрат на живота. символите – кръгът, като затворено пространство и съвършена форма, дървото – растеж, живот, сътворение, поникване, прераждане. музиката – тъжна, проникваща, прекрасно допълваща контраста покой, увереност – непримиримост, търсене. цигулка, изпълваща сърцето с ридание.
обичам да бъда опровергавана, точно когато кажа, че от дълго време не намирам филм, който да ме разтърси и впечатли издълбоко. в този няма логика, има идеи и красота, има поезия в болката и вяра, че няма предели, има намиране на собствени отговори и затваряне на кръгове, има обещание за безсмъртие и кармичност, има обич, която не признава смъртта за край. точно като моята.

“Copying Beethoven”

Вие казвате,че трябва да намеря безмълвието вътре в себе си, за да чуя музиката? Да-да-да. Тишината, това е ключ. Паузата между нотите. Когато тази тишина те обхване, душата ти ще може да пее.

Copying Beethoven

are you watching closely?

кое провокира страстта към магическото? а стремежът към невъзможното? дали една обсесия е път към усъвършенстване или тотално разрушение?
мрачен, напрегнат, изненадващ, логичен, магически – прекрасна смес от обещание, обрат и престиж.

“Apocalypto”

колкото и подготвена да бях, се оказа крайно недостатъчно.
завладяващата визия, натурализмът и напрежението правят от филма истински masterpiece. тъй като сетивата ни са вече безкрайно привикнали на насилие, не мога да кажа, че бруталността ме потресе. не споделям и мнението, че Мел Гибсън бил луд, за да направи такъв филм. не виждам нищо лудо в това да се заемеш с един грандиозен проект, да го проучиш в детайли, и да представиш своята гледна точка – силна, разтърсваща, реална. киното е толкова изчерпано откъм свежи идеи особено напоследък, че филми като Апокалипто поне за мен са свежа глътка въздух…
още виждам онези какаови очи на момиченцето, изричащо зловещо предсказание, украшенията, част от които ми се струват безкрайно болезнени, изрисуваните тела, нечовешкото умение да оцеляваш, защото това е най-естественото нещо в онези времена, продължавам да разсъждавам над мислите за страха в началото…
не мога да си представя диалога освен на тези местни наречия, което прави нещата автентични.. музиката, естествено на Джеймс Хорнър, е тотално разбиваща…
силно се надявам там, откъдето извира това вдъхновение, да има още много.

“Парфюмът”

блаженството от поглъщането на Парфюм предвкусвах дълго преди да я взема в ръце. четох я на бавни, дълбоки глътки, защото знаех, че това е от онези все по-редки книги, които започваш, без да искаш да стигнеш до края, попиваш жадно лист след лист, и когато все пак свърши, си готов да я започнеш отначало.
изобилието на думите, което блика щедро от всяка страница, мога да сравня единствено с така любимите новели на Цвайг и романи на Ремарк, в които цели пасажи остават да греят в съзнанието, сякаш магически пропити от пъстрота и живот. оставих се дни наред на омаята от прекрасно-детайлното пресъздаване на извличането на най-фините екстракти и ухания, в пулсиращ контраст с грубите миризми, описващи до съвсем осезаеми детайли времето на едно почти нечовешко създание.
чиста наслада от четенето, която идва само в моментите, когато човек се отдаде изцяло и се остави да бъде погълнат от прелестта на думите.

„Струваше му се, че днешният ден му е донесъл най-сетне прозрение кой е той в действителност: гений, нищо друго освен гений; че животът му придобива смисъл, цел и висше предопределение, да революционизира, нищо друго, освен да революционизира света на уханията; че на тази земя единствен той притежава всички средства: изискан нос, феноменална памет и, най-важното – отпечатаното като с щемпел ухание на момичето от улица „Маре”, в което като във вълшебна формула се включваше всичко за създаването на висше благовоние, на велик парфюм: нежност, сила, трайност, многообразие и невъобразима, неописуема красота. Едва сега му стана ясно защо се бе вкопчил в живота тъй здраво и злобно: защото е трябвало да стане създател на ухания. И не какъв да е, а най-великият парфюмерист на всички времена.”

Сърцето му лудо заби и той почувства как от щастие кръвта закипя в жилите му: то бе тук, несравнимото по хубост цвете, съхранило се непокътнато през зимата, соковете му напираха, растеше, избуяваше, образуваше най-прелестни съцветия. както и бе очаквал, уханието бе укрепнало, без да изгуби изящество. това, което преди година нежно пръскаше и дъждеше, сега се бе сгъстило и се лееше в пастообразен поток, който искреше с хиляди багри, но здраво държеше всеки цвят и не му позволяваше да се разпилее.