от хаоса мога чудеса да сътворя.

спомням си преди месеци, когато слизайки надолу от харамийската пещера – потна, кална и ожулена, ме осени усещането, че съм безкрайно жива. неописуеми са тези мигове. силни, с неповторимото опровержение на собствените ти съмнения, дали можеш, дали трябва.. сега, два дни преди “голямото събитие” на една идея, която се роди преди повече от година, се въртя в центрофугата на такава шеметна инерция, че животът струи от мен и аз струя през него… струва ми се, че именно в такива периоди осъзнаваш с цялата си същност Смисъла, който влагаш в нещата, които правиш. Смисълът да творя на всички нива, не само когато рисувам, а когато, в края на безумен ден, подаря картина, и усмивката отсреща е искрена и топла. Смисълът, да получиш мейл с много удивителни, натежали от възхита от чистия факт че някой създава красота. Смисълът, да си в мир със себе си, защото знаеш, извън всички показности, правила и изисквания, даваш на-доброто, та чак и отвъд. с чаша горещо мляко с мед в ръце, на оливер шанти и свещи, се опитвам да потуша дивия вик отвътре, че ми се реве от усилия, балансиране, умора. става ми неимоверно комично, когато вчера ми се заявява: добре че си ти да помагаш, иначе да съм умряла. хубава работа: 40 кг-ва опора :о))). и все пак съм добре. по-спокойна отвсякога. това е спокойствието, което идва, когато затваряш кръга. когато си започнал нещо и никой не е вярвал, че ще го доведеш докрай, а ти успяваш. въпреки всичко. книгата, която най-после държа в ръце, ме изправи на крака от нищото. благодаря ти, устрем. вкопчването наистина може да е полезно понякога.

от хаоса мога чудеса да сътворя:
снежинка, пламък, вятър, топлина.
ако поискам морската усмивка,
ако докосна – лъч от светлина.

видения

да следваш сърцето си, накъдето те поведе. независимо от посоката, от неизвестността, от страха, от трудностите, от задъхването. да си уверен, че си избрал себе си и устремите ти те будят сутрин и затварят очите ти вечер, а през останалото време ги сънуваш. дървета от бижута. кехлибар, платина, старо злато, чудни видения в приказни цветове. да си простичко щастлив. да си искрено, издълбоко благодарен. защото си благословен.

„Ще летим, ще горим,
ще говорим на хиляди странни езици
и хиляди тайнствени птици
във хаос ще прелитат над нас.
Всеки миг, всеки час
ще се раждаш отново,
и нови ще бъдем,
за още готови,
луни-светлини, дни или нощи,
щом кажа „Искам”, ти казвай „Още!”
Поискай!
Поисках, и ето: Всемирът
безпомощен проси от нас милостиня.
Дори и вече да имаме Цялото,
не спирай! – и това е само Началото!…”

малко от Ремарк

Сега животът приижда към мен с двойна сила и аз го чувствам навсякъде – в мириса на стърготините и в луната, в леките стъпки и шумуленето в двора, в неизразимата дума септември и в ръцете си, които се движат и могат да го уловят, в очите си, без които всички музеи в света щяха да бъдат празни, в духовете, в призраците, в преходността и в бясната гонитба на Земята покрай Касиопея и Плеядите, в предчувствието за бекрайни непознати градини под непознати звезди, за рубини, които сега се преобразяват под земята в червено зарево...

“Черният обелиск”, Е.М.Ремарк

sangre caliente*

ужасявам се от това, колко рядко вече успявам да хвана книга в ръце и да й се насладя както преди. напоследък четенето се свежда до кратък ритуал преди заспиване, в едно състояние, близко до безпаметност, в което погледът се плъзга по диагонал по редовете и никакъв смисъл не достига до съзнанието, да не говорим да остане там трайно…
започвам “топъл мед и пчелен восък” на марисол с мисълта, че това е някаква лека лятна книжка, която ще ме разведри „по женски”. в началото наистина оставам с впечатлението, че това е един от онези текстове, писани от жени за жени, близки до сапунките, които освен да ти загубят времето, надали могат да постигнат повече. оказва се обаче друго. макар че все пак си остава предимно четиво за жени, вниманието ми е приковано от изящния чувствен език и финото описание на нрави, които са твърде далечни от нашите. мнозина биха казали, че начинът на живот, за който става въпрос, е вече отживелица, но има неща, които важат и днес и са си все така златни правила в отношенията между хората. преди време гледах един документален филм за венецуелките, които в стремежа си към красота и участвайки в конкурсите за мис, до една си правят пластични операции на носа и това се счита за нещо съвсем естествено. чета книгата и разбирам защо. има правила там, които наистина биха разбунтували всяка съвременна жена. но има и опитност, в която ако разпознаеш себе си, ти се доплаква. мисля си, че понякога не осъзнаваме какво сме преживяли, докато не се видим през нечий чужд живот, през друг поглед, но наситен със същата емоция. няма как да не ме докосне. оставям се на магията на екзотичните плодове и на повика на sangre caliente. че кой би устоял??…

Според легендите още през 17 век слугите пазели зорко девойките от Макуто, когато излизали да берат чиримоя. Когато узреели, тези плодове изпускали сладък гъст сок, толкова примамлив нектар, който много приличал на дара на женствеността. Затова, в сезона, когато селяните започвали да берат чиримоята, страстта просто витаела във въздуха. Поразителната красота, скрита в сърцевината на чиримоята, не се разкрива пред придирчивите. Само устните на подходящия ухажор ще успеят да преодолеят свенливостта на плода, за да открият, че кадифяната бяла плът притежава свой сладък аромат – награда, предопределена единствено за усилията на любимия. Тайната е да бъдеш нежен, ала да не се колебаеш, да отхвърлиш всякакъв свян, да се потопиш в удоволствието с дръзка решителност. Това е един от редките случаи, когато сочният плод изкушава езика, а езикът на свой ред копнее да изкуши.

* гореща кръв (исп.)