“Парфюмът”

блаженството от поглъщането на Парфюм предвкусвах дълго преди да я взема в ръце. четох я на бавни, дълбоки глътки, защото знаех, че това е от онези все по-редки книги, които започваш, без да искаш да стигнеш до края, попиваш жадно лист след лист, и когато все пак свърши, си готов да я започнеш отначало.
изобилието на думите, което блика щедро от всяка страница, мога да сравня единствено с така любимите новели на Цвайг и романи на Ремарк, в които цели пасажи остават да греят в съзнанието, сякаш магически пропити от пъстрота и живот. оставих се дни наред на омаята от прекрасно-детайлното пресъздаване на извличането на най-фините екстракти и ухания, в пулсиращ контраст с грубите миризми, описващи до съвсем осезаеми детайли времето на едно почти нечовешко създание.
чиста наслада от четенето, която идва само в моментите, когато човек се отдаде изцяло и се остави да бъде погълнат от прелестта на думите.

„Струваше му се, че днешният ден му е донесъл най-сетне прозрение кой е той в действителност: гений, нищо друго освен гений; че животът му придобива смисъл, цел и висше предопределение, да революционизира, нищо друго, освен да революционизира света на уханията; че на тази земя единствен той притежава всички средства: изискан нос, феноменална памет и, най-важното – отпечатаното като с щемпел ухание на момичето от улица „Маре”, в което като във вълшебна формула се включваше всичко за създаването на висше благовоние, на велик парфюм: нежност, сила, трайност, многообразие и невъобразима, неописуема красота. Едва сега му стана ясно защо се бе вкопчил в живота тъй здраво и злобно: защото е трябвало да стане създател на ухания. И не какъв да е, а най-великият парфюмерист на всички времена.”

Сърцето му лудо заби и той почувства как от щастие кръвта закипя в жилите му: то бе тук, несравнимото по хубост цвете, съхранило се непокътнато през зимата, соковете му напираха, растеше, избуяваше, образуваше най-прелестни съцветия. както и бе очаквал, уханието бе укрепнало, без да изгуби изящество. това, което преди година нежно пръскаше и дъждеше, сега се бе сгъстило и се лееше в пастообразен поток, който искреше с хиляди багри, но здраво държеше всеки цвят и не му позволяваше да се разпилее.

the departed

в програмата и в капитал лайт има рецензии за новия филм на Скорсезе, така че преразкази едва ли са нужни. суперлативите също са излишни – the departed подлежи на гледане по подразбиране. дори само заради изключителния актьорски състав. на мен, след като два часа и половина гледах буквално лепната за седалката в киното, ми останаха няколко неща като усещане – за естествено и сполучливо доразвиване на идеята на Жега, че Скорсезе е имал дълъг идеен обяд с Тарантино (предвид броя на хората, застреляни от упор и изненадващия край) и че това е първата мъжка роля на Леонардо ди Каприо, която му прави чест и е удоволствие за гледане.
иначе – за неуморимия и все така себе си Джак Никълсън няма какво да коментирам. то само с виждане става.

the truth about love

спокойствие. увереността, която идва с усещането за хармония, е приятно и леко разливащо се като благотворна живителна течност по вените ми. прониква до всяка клетка. тревоги от предишни времена, сега са спомен за сънища, които друг е сънувал. не се съпротивлявам, отпускам се. не възприемам състоянието си като тъга, а просто като съществуващ миг от безкрая. казват, че обичта дава криле. на мен ми дава много повече. умението да прощаваш, да се издигаш над, да минаваш през, да се усмихваш, да приемаш. защото си щастлив, защото знаеш кой си, защото си намерен, стоплен, прегърнат. странно ми е това щастие. за пръв път в живота ми съм щастлива, без да го изразявам външно. не си пея, не съм разцъфнала в глуповата усмивка, над главата ми няма пърхащи розови сърчица. за хората, за външния груб и безразличен свят, съм отчуждена, сериозна, дори тъжна. отвътре обаче, съм светла, медна, копринена. не е усещане за еуфория, не е дива радост като след доза наркотик, не е адреналин и тръпка, които отшумяват стремглаво след сгъстената емоция. това е увереността и убеждаването миг след миг, преживяване след преживяване, че ДА, ти си Човека, ти си моят ден, провокация, милувка, смях, докосване, сълза, откриване, пътешествие, първи-път-за-стотици-неща, мъдрост, допълване, изпълване, полет, стимул, умора, път……

ако има начин да се движим между клишетата, да ги заобикаляме, залъгваме, избягваме, провокираме, игнорираме, бих откъснала всяка капчица сила от себе си, за да го направя. ако знам, че заедно можем да надскочим тривиалностите, дори да боли, бих избрала този път. ако съм убедена, че това е единственото, което си струва, защото е глътка живот и смисълът, разбиващ всяка суета, никое усилие няма да е в повече, а точно премерено и желано. как съхраняваме отношения, за които до зверщина си убеден, че СА това, което искаш? Можем ли…

мислех си след като гледах The Truth About Love…всяка жена в един момент може да се окаже в ролята на любовница…на Другата жена. в един момент дори това е по-лесният вариант, макар че за мен не беше. просто когато избереш да си това, човекът до теб получава – от прическата, през грима, дрехите, до тръпката и сливането. няколко забранени, поради това екзотични, откраднати часа, после всичко приключва. и то, защото го искаш, защото даваш най-доброто от себе си. ако пожелаеш да бъдеш редовната жена, битието те смачква. понятието се размива. уморително е да си все в-удобен-за-логаритмуване-вид. безкрайно уморително. искаш просто да те прегърнат и да заспиш сред топлина. и отпускането неминуемо идва. което също е нужно. плюсове и минуси. няма как да го избегнеш. сценарият тук е един и същ за всички. страшното е, когато си минал веднъж през това и го знаеш този сценарий все едно ти си го писал. а пред теб, до теб, е Човекът. сигурен си. тогава какво се случва? не знам каква сила е нужна да съхраниш. да даваш свобода, пространство, дъх. да осигуряваш разнообразие, което е подправката, за да е вкусно. да не искаш да знаеш ако има други. да продължиш, дори да узнаеш. да се разпъваш, разтягаш, променяш, изкачваш, растеш, намираш. не зная. само искам да мога да кажа за моите отношения: о, да, те са различни. и да е истина.