За периодите на безтегловност

Сигурно, покрай странните времена напоследък, повечето хора са така. Знам ли. Може пък да е новото нормално. Това силно дискомфортно усещане за безтегловност и ступор, буквално спряла, все едно краката ми са в бетон до глезените, вътрешно за мен продължава вече година и половина. Ситуацията е “нямам идея къде се намирам”, въпреки че на пръв поглед нито животът е спрял, нито кой знае каква драма се е случила, просто цялото функциониране за дълго време е по-скоро оцеляване и симулиране на нормално съществуване, отколкото процъфтяване и развитие…

Ако обърна поглед назад, съвпадът на няколко неща през този период допринесе за несвойственото ми смълчаване…

  • изолациите и безумното пазене, разяждащата неизвестност, ограниченията
  • липсата на достатъчно качествени източници на зареждане, така както аз ги виждам и искам
  • установяването на новите “правила” в работата (по-малко жив контакт с клиенти в ателието, повече изпращане по куриери)
  • морално остарелият ми уебсайт и нескончаемият проект по новия сайт, за който още не мога да обявя краен срок на пускане, защото е доста сложен и тежък
  • принудителното изоставяне на идеята за изложба (започната през 2018 като материал, вече съвсем забравих какво всъщност искам да кажа с нея и най-вече кога). Може би просто ще започна начисто, с нови идеи…
  • работата месеци и месеци наред по няколко поръчки, които не могат веднага да видят бял свят
  • изстискването на каквото търпение ми е останало, за да надскоча гореописаното

Всичко това ме кара да се чувствам като топче от Тотото, което се лангурка в купата с останалите топчета доста време, но все не го изтеглят и някак губи чувство за хумор, стойност и видимост.

За да е по-забавно злобният вирус все пак ме налази, месец по-късно още обгрижвам здравословни последици и дълго отлагани неща, а десетки започнати платна в студиото си стоят недовършени и това ме деморализира повече от всичко друго. С две думи – хаос по целия фронт.

В този ред на мисли едва ли ще е изненада за някого, че вече нямам (ама наистина нямам!) грам търпение да настъпи дълго мечтаното съживяване и оттласване от енергийното дъно, да разчистя, подредя и напълня с ново съдържание сайта и от есента живи и здрави – да имам консистентно и продуктивно присъствие както в студиото, така и онлайн. Ех, мечти… Мисля, че след определено разтягане на ластика на търпението, способността да ставаш сутрин от леглото трябва да попада в графата героизъм.

И все пак за баланс: благодарна съм, че съм здрава и семейството ми е добре. Благодарна съм за светло-зеленото в листата на дърветата. Благодарна съм на клиентите, които през този бетониран период ми се доверяват, намират ме, запазват още непубликувани картини, други се връщат неведнъж, поръчват, за себе си и за подарък. Това ми дава толкова нужното спокойствие на регулярност, без тревожност и с много усещане за подкрепа. Благодарна съм, че има надежда.

Всичко останало се забравя като лош сън.