„Домът на Бернарда Алба“

“Домът на Бернарда Алба” се оказва истинско предизвикателство за сетивата ми. Настръхвам още от първия миг, в който оскъдната светлина осветява косо лицето на жената на голата сцена, и така е до края. потропването на токчетата сред оглушителната тишина спира дъха, заковава те и те провокира да не издадеш нито звук, а същевременно е израз на океан от емоция.. Жените са седем и настроението е мрачно – в черни рокли са, с пристегнати коси, и все пак въздухът носи нещо скрито, нещо потайно, което се случва в тази къща на деспотизъм и мълчание…Танцът е неописуем израз. А фламенкото е Огън. Гледам с широко отворени очи и цялата попивам усещания. Стотици мисли се блъскат докато гледам движенията: жените изглеждат перфектни, независимо дали са в гръб, профил или анфас… колко ли време са тренирали телата си, за да са като картини на сцената – всяка извивка на пръстите, всеки поглед, интонацията.. са точно премерени… За секунди се представям въздействието, ако са в ярки, червени рокли – би било възпламеняващо!! Вълнувам се, сякаш аз съм на сцената. Жените пеят – няма микрофони, акустиката е добра, а публиката е на едно равнище със сцената и ако протегне ръка от първия ред, човек може да докосне магията… Тук-там са оставени части от автентичния испански текст, има ги характерните подвиквания, клапинга, ветрилата, кастанетите… Една сцена ме провокира да се приведа напред очарована: жените танцуват в кръг, в перфектен синхрон, на тъмно-синя светлина, която изобразява вечер. Невероятно усещане – черни силуети на теменужен фон. Силно. Завладяващо. Неповторимо. Краят е рязък. Един единствен вик разсича тишината, побрал в себе си и болка, и гняв, и сила, и плач и драматична необратимост…
Излизам навън и светът хищно ме поглъща. Въпреки това задълго не успявам да се отърся от усещането за докосването до темперамент, който е безкрайно близък до собствената ми същност. Контрасти… Магия… Дуенде.