живот на село

на село сме. тук всичко е простичко. от външната тоалетна, през паяците, висящи на един крак в очакване на поредната нощна пеперуда, до кучето, облизващо прилежно пръстите на висящия ти от хамака крак. времето се е свило до капка роса и същевременно се е разтегнало до звездна карта. дърветата са изумително отрупани с плод – червени и сини сливи, ябълки и огромни круши, които сякаш някоя магическа ръка е накичила както се украсява коледно дръвче. звуците са най-очарователни – рояк птичоци, които се боричкат неуморно в лещака, пчели и мухи – изтребители, кокошките на съседите, които гордо обикалят край телената ограда и редкият, но раздиращ неочакваните паузи тишина самотен и драматичен рев на магарето от съседския двор, рупащо безнаказано къпини от нашия. идилията е пълна. сутрин слънцето се плъзва неканено под клепачите, за да е сигурно, че няма да има откраднато излежаване, после пред теб се ширва денят – и е твой, за да правиш и всичко, и нищо, и самото осъзнаване на този факт е като предвкусване на свободата. и е достатъчен повод за отказ на петъчно суши в града и неделен басейн (извън него), а може би с лекота отказваме да се приберем и ден по-рано, защото сме трайно зарибени от палачинките с мляко от кравата на съседите, домашната ракийка, от която сутрин не боли глава, сока от арония и пържолките, изпечени под звездите.
струва ми се, така се живее двеста години…