“Видение в Мемфис”

из страниците на най-новата книга на Керана Ангелова…

Вали сняг, тихо и плавно. Снежинките са едри като пеперуди, ту се издигат, ту се снишават и заникъде не бързат. Мога да остана в този спомен цяла вечност. В този бял миг. Нищо лошо не се е случвало, няма и да се случи. Светът е цял и притихнал. И светъл, до болка в очите. Сърцето ми блъска в коша на ребрата. Щастие. Това е щастието. Стоя на прозореца и се чувствам безкрайна от щастие. Ако някой ви пита какво е да си щастлив и в първия момент не можете да се сетите, отговорете така: Щастието е Роза на седем години, застанала на прозореца, загледана в тихия сняг.”

“В живота си, дете, ще срещнеш всякакви. Едните ще са хора за празник. Те са ярки като най-ярките звезди, светят и пулсират, и няма начин да не ги забележи човек. Ще има и такива за делник, те са по-дребни, по-незабележими. Трябва дълго да се взираш, за да ги откриеш, светлината на първите някак ги скрива, затъмнява ги. Има и други едни, които са и за делник, и за празник. Те са като слънцето: и светят, и топлят. Можеш да ги разпознаеш и със затворени очи. Щом така чувстваш Роза, животът ви е събрал не за ден, нито за два.”

“Послушайте ме, преживявайте всеки миг, който си заслужава, момичета и не се бойте от нищо. Нито от прекаленото щастие, нито от онова, което в определен момент ви се струва краят на света… От какво ли не се страхуваме в днешно време, по-атавистични страхове не познавам, а уж хоризонтите на времената отдавна са се раздалечили. От собствените си чувства се боим, още повече – от думите, с които да ги изразим. Особено от красивите думи. Че защо, ако излизат от вировете на красивата ни душа, да не ги изговаряме. Ако не го правим, могат да потънат завинаги на дъното, нали всяка човешка душа, и най-прозрачната, има потайно дъно от тиня. Защо толкова се притесняваме да говорим за красивото с красиви думи, да му се не види? За любовта, примерно? Да не ни помислят за сантиментални? За разнежени? За старомодни лигли? Че с колко живот разполагаме, та да крием най-важното в себе си?

“С някои хора мълчанието е особено уютно. Мълчите си двамата, не се чувстваш длъжен да запълваш тишината с гласа си. Просто си стоиш, заслушан в себе си и в света наоколо, докато усещаш присъствието на човека до тебе. Хубаво е. Хубаво е, светъл мой, ама много е хубаво. Мълчи си тук наблизо в тъмното, мисли си свои работи, дръж ръката ми и си мълчи, не е нужно да казваш каквото и да е. И бездруго знам, и бездруго знаеш.