ах, този джаз

октомврийски четвъртък, време е за театър. за новата постановка Ах, този джаз знам предварително само, че е правен по филмовия вариант на Боб Фос, за който имам бегли спомени, като обгърнати в мъгла. поради това очакванията са сведени единствено до приятна културна вечер. на влизане в театъра се шегуваме, че след предпремиерното представление имало статия, озаглавена Ах, този кич. хм, минава ми през ум, доколко ли човек се влияе като мнение от подобни рецензии, след което влизаме в залата.

първото нещо, което ни удря челно, са неоновите реклами (явно на спонсори), окачени на видно натрапчиво място над самата сцена. наистина е кичозно сред златните орнаменти и тежката обстановка на Народния да окичиш реклама. тя че вече те преследва навсякъде (дори и във WC, което според екперти било супер място за реклама, защото таргета нямало къде да мърда и с какво да се разсейва…), това е неизбежно, но тук! определено идва вповече за окото и издразва още повече, след втъпителното музикално изпълнение – като има спонсори, да бяха се погрижили за звука, който е отвратителен на моменти…

както и да е, постановката започва…първото действие е доста накъсано, усещането ми е за неловки моменти като кръпки и няколко пъти дори си казвам: какво по дяволите е това?? добре, че музикалните изпълнения са добри, балетът е готин, което компенсира слабия на места диалог. в един момент ми хрумва, да бяха го направили изцяло мюзикъл…

слава богу, втората част започва силно и така е до края, когато най-после се чувствам въвлечена в действието и емоцията, която струи от него. I think I’m gonna die е великолепно изпълнена и естествено краят изправя публиката на крака. гледам актьорите и танцьорите, които наистина изглеждат въодушевени и забавляващи се от сърце. едно не мога да отрека – личи си колко сериозен труд е хвърлен в тази постановка. на излизане от театъра споделям със сашо една спонтанно възникнала мисъл: след вечерта на представянето, когато стояхме изправени пред толкова хора, след месеци безумен труд, вложен в едно начинание, съм склонна да уважавам подобни усилия, дори да не съм харесала крайния резултат, защото знам какво стои зад него. странно е (или пък естествено) как без да искаш неочаквано се поставяш на мястото на хора, които иначе си склонен да съдиш твърде строго и отдалеч…

когато летвата е висока, усилието винаги си струва, дори само заради опита и пътя.