“Японският любовник”

харесах си Исабел Алиенде преди много години, когато излезе филма “Къщата на духовете” и бях толкова впечатлена, че потърсих книгата й и още тогава бях запленена от характерното й тънко чувство за хумор, с което умее да пресъздава драмата. не мога да определя книгите й като литературни шедьоври, но увлекателните нишки на разказите й, с които неусетно те въвлича в историята, са като приказките на Шехерезада – потъваш в тях и не можеш да спреш да ги поглъщаш до самия им край. така беше със “Сборът на дните”, със закачливата кулинарно-еротична “Афродита”, с “Паула”, в която тя споделя трагедията от загубата на дъщеря си, така бе и сега, с “Японският любовник”:

“С Ичимей тя беше открила тънкостите на любовта и насладата, от необузданата и задъхана страст до свещените мигове, в които чувството ги извисяваше и двамата застиваха неподвижни на леглото един срещу друг и се гледаха дълго, благодарни за късмета си, смирени, защото бяха докоснали най-дълбокото в душите си, пречистени, защото се бяха освободили от всякакъв фалш, и лежаха прегърнати, напълно уязвими, в такъв екстаз, че вече не можеха да направят разлика между наслада и тъга, между възторг от живота и сладкото изкушение да умрат още там, за да не се разделят никога.”

“Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина? Споделянето. Никой не крачи сам през света. (…) Споделената болка е по-поносима. Клиниката помага на пациентите, но още повече помага на мен. Всички имаме демони в тъмните кътчета на душата си, но ако ги извадим на светло, демоните се смаляват, изнемощяват, замлъкват и накрая ни оставят на мира.”

“На двайсет и две години, подозирайки, че разполагат с ограничено време, двамата с Ичимей се наситили с любов, за да я погълнат цялата, но колкото повече се опитвали да я изчерпят, толкова по-неразумно пламтяло желанието и който казва, че всеки огън, рано или късно угасва, се лъже: има страсти, които са като пожар, докато съдбата не го задуши с един замах, но дори тогава остават неугаснали въглени, готови да се разгорят при малко кислород.”

'Да живея в неизвестност, без сигурност, без планове и цели, да се рея като птица на вятъра, ето това научих по време на моите странствания. Ти се изненадваш, че на шейсет и две години все още съм в състояние да тръгна от днес за утре да бродя без посока и багаж, като хлапак на автостоп, да изчезна за неопределено време и да не ти се обаждам, нито да ти пиша, а при завръщането си да не мога да ти кажа къде съм ходил. Няма никаква тайна, Алма. Вървя, това е всичко. За да преживявам, ми е нужно съвсем малко, почти нищо. Ех, свобода! Тръгвам, но винаги нося със себе си спомена за теб.' Ичи